Стихотворението, което обърна настроението Ви на 180 градуса?

[reinbow]

На този свят, в житейската гълчава,
най-силно съм усещал близостта
на три неща, които изброявам:
Любимата, Приятелят, Смъртта...
Любимата - със име и без име.
Любимата със много имена.
Зелена светлина, изгряла зиме.
Среднощно слънце. Утро със луна.
Задъхан вик в мълчанието пусто.
Бодлива роза на самотен хълм,
която ме ранява с нежно чувство,
че вечното изкуство не е сън...
Приятелят - различен и еднакъв.
Със свои грижи и със собствен глас.
Но който в радостта ми не е плакал
и не е пял, когато плача аз.
С когото двойно на света живея,
но без да бъда тъмно раздвоен,
с когото общо, под една идея
върви несъвършеният ни ден...
А пък Смъртта... За нея нямам думи.
Тя може да лети и да пълзи,
да влиза тихо в празниците шумни
и да крещи в най-тихите сълзи.
Да, има Смърт! Но нека е такава -
да свърши с мен, но не и със света!
И някой друг след мен да изброява:
Любимата, Приятелят, Смъртта

Георги Константинов

[LeDeNa_PriNseCa]

Няма нищо по-смело
от малко дете,
признаващо само лъжа!
Няма нищо по-ценно
от сетния лев,
подаден в просешка ръка!

Няма нищо по-нежно от
мъжки ръце,
попиващи от женски
сълзи дъжд.
Няма нищо по-силно от
женско сърце,
обичащо разплакан мъж!

Няма нищо по-трудно от
прошка и милост
към вдигнала нож ръка.
Няма нищо по-лесно от
обич без корист,
творяща по-добър света!

Мадлен Алгафари

[BLUE_ROSE]

Никоя и ничия

Ще се превърна в  никоя и ничия
и ще се влея в нищото.
С едно студено безразличие
ще позволя да ме разнищят.
Едва ли ще е от значение
за някого,... за нещо.
Дали ще тръпна от вълнение
все още,ако се явиш насреща ми?
За тебе ще съм никоя и ничия,
минаваща край теб случайно.
С едно студено безразличие
ще продължиш нанякъде незнайно.
И,ако някога от "никоя" и "ничия"
поискаш да ме видиш пак "предишната",
ще ти пошепна с хладно безразличие,
че аз отдавна съм "излишната".
Зад ъгъла ме чака вече нищото
и нежно,като сън,ще го приема.
Животът ми е толкова разнищен,
че няма смисъл да си спомняш и за мене.
Михаела Алексиева
Чисти коне



Няма ги.Чисти коне!
През гърдите ми искам да минат.
Да ме смажат като поле.
Да ме срежат като детелина.

Ето ги! Чисти коне!
С бързината на сън отминават.
Към това тъй далечно небе,
дето всички мечти продължават.


Михаела Алексиева

Лека нощ

Лека нощ, моя любов, недосънувана.
Лека нощ! Къде ли си и с кого си?
Кой ли с устни сега те рисува,
кой ли в шепи света си ти носи.



Не те докоснах, не се разпознахме
с длани. А очите все лъжат и лъжат.
Лека нощ, моя любов, страх ме е
да не съм ти останала с нещо длъжна.



Не ти дадох от себе си всичко.
По-малко за обич, зная, не стига.
А от теб ми е достатъчна и частичка,
сякаш целият в мен да пристигаш.



Сънувах съня ти. А сега си отивам.
От моите сънища обичта ти изпращам.
Лека нощ, моя любов, без тебе заспивам.
Със самотата съм. Ще се разплащам.



Ти си щастлив. Или поне си обичан.
След мен всеки миг докрая изпитай.
Целуни любовта. Tя на мен не прилича.
Лека нощ, моя любов. И за мене не питай.

Михаела Алексиева

[Unforgotten`feeling`f]

                        Елин  Рахнев               

                        Съществувам

 
   

 
   

   


Писмо до поезията

Ти, която изплака целия дъжд,
позволи ми да ти кажа,
че съществувам.
Не зная името си
и годините не помня,
но нужни ли са имената ни
в това пътуване.

Катастрофирал гълъб се носи
в несъвършенството
и пада,
перата му - последно предупреждение.
А аз към себе си вървя
с подути вени от съмнение
и с едно остаряло понятие -
достойнство.

Духът на пеперудата полека изветрява
и рисува върху старото небе
                картина.
А думите се лутат като гларуси,
объркали посоката
                към лятото.





ІІ

Ти, която спука всички кореми,
позволи ми да ти кажа,
че съществувам.
Безсилен съм пред всичко
и искам да се удавя
там, при хартиените кораби на
                        децата,
и да забравя...

Душата ми - бездомно копеле
                тъп уестърн
                грешка.
Лилава е смъртта,
лилави са гробарите
и може би лилаво е и съвършенството.

Прегракнали петли
в съня ми кукуригат,
но мен ме няма.
И уличната суета
реже старото небе
на малки порции живот.
Благодаря... Благодаря... Благодаря...

П.С. От думите остана само грозен скелет
        и стиховете на поетите,
        прострени на балконите, до потниците и до гащите.

[fallchetu]

Димчо Дебелянов ...

Аз искам да те помня все така:
бездомна, безнадеждна и унила,
в ръка ми вплела пламнала ръка
и до сърце ми скръбен лик склонила.
Градът далече тръпне в мътен дим,
край нас, на хълма, тръпнат дървесата
и любовта ни сякаш по е свята,
защото трябва да се разделим.


"В зори ще тръгна, ти в зори дойди
и донеси ми своя взор прощален -
да го припомня верен и печален
в часа, когато Тя ще победи!"
О, Морна, Морна, в буря скършен злак,
укрий молбите, вярвай - пролетта ни
недосънуван сън не ще остане
и ти при мене ще се върнеш пак!


А все по-страшно пада нощ над нас,
чертаят мрежи прилепите в мрака,
утеха сетна твойта немощ чака,
а в свойта вяра сам не вярвам аз.
И ти отпущаш пламнала ръка
и тръгваш, поглед в тъмнината впила,
изгубила дори за сълзи сила. -
Аз искам да те помня все така...

[I_Lov3_Him_Eternally]

Бояна Петкова - Котка


Като на котка
по пълнолуние
светят нощем очите ми.
И съм твоя, и наша,
и ничия.
Жива съм. Мъжко момиче.
Не пресмятам наум минутите -
колко минаха, колко остават,
но пък може, когато си тръгна,
в себе си да се удавя.
Всъщност - не.
Умея да плувам.
Мога и да не дишам.
А и най-красивите стихове
само след буря се пишат.
И това е просто предчувствие.
Тихо сядам на прага.
Котките -
по пълнолуние -
никога не забравят.

[Devil`s Bride]

Клише - Димитър Гачев


В живота имам доста прости принципи -
не пия сам, не слушам чужди мнения,
не правя планове, не знам какво обичам,
приемам гадове без тъпи подозрения.
Не пиша весел. Или пиша слабо.
И после тайно ги чета на себе си.
Да бях по-дърт поне с хилядолетие,
бих паснал идеално на пиеската.
Не се повтарям или ми се иска,
бих забранил с закон главите празни,
писмата плахи, всяка платоничност,
и този стих, до глупост безобразен.
Ще се клиширам. До умопобъркване.
Ще кажа, че обичам до умиране,
до небесата, до кръвта на залеза,
главата ще ме заболи от взиране.
Сега съм радостен. И ми се пише яростно.
А пиша слабо. Явно е нормално.
Сега клишетата си искам да прегърна.
Да ти ги дам, ако не ти е странно.
Или обидно. Или подценително.
Или любвеобвилно недостатъчно.
Обичам те! Избягаха ми фразите.
И дълго още луднали ще скачат.
Ти си оная част на бедното ми рамо,
която липсваше, но вече си е в къщи.
Банално казано! И всичкото останало.
Но вече казах! Тука няма да съм същият.
Ще пия сам! Ще спретна монография
за всичките клишета при обичане,
след луд запой, след гузните изнизвания.
Желая те! Жадувам те! Обичам те!
Е, аз не знам! Не мога да се сетя
за по-удачни думи без ония, сложните.
Потрай ме мъничко пембяносричащ те.
Повярвай, после само тях ще помниш.

[Sexy_Scorpionka]

Задушница
BLUE_ROSE

Зад две пресечки ги посяха. С вино.
Най-близките ми хора. Празнично облечени.
Завити със любов. И карамфили.
С лица от тишина завинаги изсечени.

И днес ги обладават духовете им.Отново.
За да ги върнат малко на земята.Преди здрача.
Отчупих им сърце наместо пита. И зарових.
Душата си до тях . За да не плача.



vanilla_g
Последно


... Когато очите ми станат безцветни,
еднакво да гледат през утро и мрак
и когато няма да виждат, че свети
искрица дори през многото прах ...

... Когато набраздени от дългото скитане,
ръцете ми бавно изстинат от старост
и уморени паднат сетне на скута ми,
изневерили на вечната младост ...

... Когато безкръвни останат ми устните
и започне в тях нощта да се свива...

... Ти тогава ела... и припомни ми пак чувството,
че като тебе била съм - някога жива ...

... Покрий ми очите с бисерни лилии,
сложи във ръцете ми диви цветя
и целувай ми устните - запоследно, изпий ги-
червени да бъдат ... в свойта последна тъга ...



vanilla_g
Мартини (... без ресто...)

Тази нощ те изпих
с последната глътка мартини
... и беше ми странно...
за пръв път мартини горчи ми
... и става ми някак си хладно...

Тази нощ те удавих
в последна солена сълза
... и беше ми тъжно...
забравена- тъй много не бях
... а бях ти тъй много ненужна...

Така и не казах,
че всъщност ми липсваш
... и вчера, и утре, и днес...
нямам навика писма да ти пиша
... а ти едва ли ще разбереш...

( ... )

Стига глупости,
"Келенер, друго мартини!
... Моля... Без ресто!... "
странно... отново горчи ми
... май на мен липсва ми нещо...

[kalista]

Искам с него да бъда ,

недей да ме съдиш...

Той е всичко,

което не си.

Прагматичен не е,

не е гъвкав и мъдър,

той е волен жребец

без юзди.

Сам налучква посоката,

може би инстинктивно...

Няма нужда от никакъв

знак.

Дава всичко и

всичко ми взима.

Изоставя ме, връща се

пак.

Искам с него да бъда.

Цял живот съм го търсила.

Не мисли, че е женски

каприз.

Между мене и тебе

нещо важно е свършило.

Ти отдавна до мен

не вървиш.

Искам с него да бъда...

Недей да ме съдиш.

Имам право сама

да реша.

Слънчев лъч се подава

зад ъгъла.

Той пристига за мен.

Не греша...





Той сега ме отбягва и не иска да знае,
а че много ми липсва - не е никаква тайна...

Той е нежно-коварен. Като коте-сиамец.
Прeлъсти ме за кратко. Заслепи ме с измами.

Лъч блести във очите му.
Бях за малко щастлива.
Исках все да е с мене.
Той сега си отива.

С тази тениска синя
на момче ми прилича.
Аз не зная защо
го обичам...
Обичам...

Той е нежно-гальовен...
Цял сиамец коварен.
Той си тръгва... Отново
ще съм тъжна и стара.

И защо ли го срещнах във един тих следобед?
И защо ли го искам, щом го видя отново.

Тази тениска синя... Тя така му отива...
Той си тръгва сега. Бях за малко щастлива...





Веска Тодорова Алексиева (веси-лина)
        
Студено е при теб.
И тъжно.
Но стаята познава моя дъх...
и вместо тебе –
сигурна съм,
ще ми се зарадва.
Дойдох.
Ще ми простиш ли?
Зная. Много пъти
си прощавал...
Този път луната ме
благослови –
И мрака стори ми пътека
да се върна.
Засипа вятъра прахта,
оставена от грешните
ми стъпки ...
Прости ми! Кажи ми пак-
"добре дошла"
и стопли замръзналите
пръсти.
Дойдох. Смили се!
Не ме връщай!
Искам да остана.
Хладна е нощта навън.
Мокра и до кости влажна.
Не спира тоя дъжд...
Вали и в твоя поглед.
Ще почакам! Поплачи!
Знам ,обичаш ме. Все още.
Дойдох да ми простиш,
и да забравя...
грешните без тебе нощи..

[LeDeNa_PriNseCa]

... Приказка намерена отново,
лъч от слънце
след морска буря
оставящ дъха
свободен от всякаква болка....
Духът на двамата влюбени...
Нейната душа -
от моста в последен скок
към безкрайността се отправя.
Неговият дух
блуждае на един остров забравен,
вика името на любимата.
Днес, живеят с плът различна
от телата на миналото.
Обичат се и жадуват завършена близост,
отвъд бариерите на пространство и време
в преоткритата Венеция завинаги."

Марко Бадзато

[kalista]

Понякога вечер,
не искам да правим любов.
Не искам да бъдем възвишени,
силни, прекрасни...
Не искам да мислим за бъдещето.
Понякога вечер
от красотата боли...
И постоянното трупане
на благородство...
така уморява...
Понякога вечер
Не искам да бъда принцеса,
загадъчна дама...
блестяща и пълна с превратности...
Не искам дори да говоря.
Единствено сгушвам
лицето си в рамото ти.
Попивам от там как е минал
денят ти,
и вдъхвам до дъно
твоята близост.
Искам сънят ми да дойде в забрава:
на топличко;
под ръцете ти...
И утре да се събудя отново.
До теб.



"Ако двама разменЯт монети, всеки от тях ще има по една.
Ако разменЯт идеи, всеки от тях ще има по две."

Поиска да ти обясня
какво е секс?
любов какво е?
Замислих се. Та как това
най-простичко за теб да сторя?
И сетих се за пример стар,
онагледил една размяна –
подавам ти една парА
и вземам твоята в замяна.
Това е сексът.
И след него
и двамата ще сме доволни –
парА за теб,
парА за мен...
неангажирани и волни.
А любовта?
И тя разменя.
Но не идеи.
А душИ.
След нея всичко се променя,
и в моята душа си ти,
а аз във твоята преливам
и вече никой не е сам.
Каква размяна ще направим
реших сама. Решавай сам.

АВТОР!!!

[Тя]

Песничка за хората

Елица Мавродинова

Видях една невидима жена
на ъгъла на "Шипка" и умората.
Продаваше гевреци на дъжда,
откакто бяха твърде сити хората.

И явно съм приличала на дъжд,
защото ми протегна несъзнателно
надежда от вода, сусам и ръж
и спъна, без да иска, суетата ми.

Видях я. И за миг от изненада
зениците й станаха гевреци.
Не помнеше от много, много млада
да бяха я поглеждали човеци.
...


За първи път поисках да говоря
(на ъгъла на "Шипка" и живота)
със Тебе, Боже. Простичко. За хората.
Не се сърди на хората, защото

те щяха да са други, ако знаеха,
че, сгушена под старите тополи,
на ъгъла на "Шипка" и безкрая,
една жена продава ореоли.

[vOsYcHnA_pRiNcEsA]

Песничка за хората

Елица Мавродинова

Пефкетен стих...

[Dulce_Insoportabla]

Сливане...
                 На две илюзии...
Преплитане...
                На влюбени спирали...
Докосване...
                На трепетни мечтания...     
И сбъдване...
               На чувства пожелани...


Обсипване...
             С сълзи на щастие...
Споделяне...
             На всяка мисъл...
Убиване...
           На тъжно разстояние...
Изгубване...
          На времето във ласки...


Откриване...
                  На себе си във Тебе...
Изричане...
                 На думи, но безгласно...
Превръщане...
                 На всичко в пролетно...
Припомняне...
                 На мигове негаснещи...


Пътуване...
               На двама в тъмното...
Потъване...
             На две очи във други две...
Изпълване...
            На душите до дъното...
Обичане...
             Завинаги... с цяло сърце.. [heart__] [heart__]




АВТОР!!!

[I`Hate`you]

Всичко знам за тебе, бебе!
Мая Дългъчева       


Днес татко ме гушна и радостно рече:
„В корема на мама живее човече.
Дали е момченце или пък момиче?
Дали ще е братче или пък сестриче?

То колкото житено зрънце е само,
но спи и расте под сърцето на мама.
И сигурно много прилича на тебе,
когато си бил във корема и бебе.”

Туй, че нашето бебе пораства, е ясно.
Ами как се побира? Не му ли е тясно?
„Не, не се тревожи! – Мама права застава. –
Виж, коремът ми също расте, наедрява.

Все едно е хралупка – тъмна, топла и мека,
все едно е къщурка – и просторна, и лека...
Ден след ден се заобля, ден след ден се издува –
има място за бебчо дори да лудува!”

Вече в кухнята често заседява се мама.
Ние с татко се смеем, че похапва за двама –
два банана изяжда, две филийки препича...
И след малко от глад към хладилника тича!

Ала то е, защото се храни със нея
бебчо, дето в корема и кротко живее.
Как, ще питате вие, като няма устичка?
Ще ви кажа – през някаква тайна тръбичка.

Понякога мама бледа лежи.
Навярно коремът и доста тежи.
Тогава съм мил – безшумно се движа
и заедно с татко за нея се грижа.

Когато заспи, стихват стъпки и песни –
съня и не бива никой да стресне!
Влакчето даже мирува, кротува,
защото и бебето също сънува.

Колко много коремът на мама порасна!
Всяка рокля предишна сега и е тясна.
Вътре бебето шава, премята се, рита
и почуква с юмруче... За мене ли пита?

Знам, не вижда оттам непознатия батко,
но познава гласа ми и този на татко,
затова му разказваме как си мечтаем
скоро заедно с него у дома да играем.

С нетърпение питам: „Защо ли се бави?
И кога ще излезе? Да не би да забрави?”
„Още малко остана – моят татко отвръща. –
Ще ухае на бебе после цялата къща!”

Най-накрая е тук! Вече имам сестриче!
Вижте, то се усмихва! Вижте, то ни обича!
Ох, как искам по-бързо да стане голямо!
Не расте ли и братче в корема ти, мамо? 
[heart__] [heart__] [heart__] [heart__] [heart__]