Стихотворението, което обърна настроението Ви на 180 градуса?

[Devil`s Bride]

И слънцето с предвечния си плам,
изгубено в нощта на мойте степи,
ще освети порутения храм,
но моите очи ще бъдат слепи.

Невидима ръка ще затрепти
по струните на мойта мисъл бедна,
пред мене ще застанеш скърбен ти,
но моята душа ще бъде ледна.

И моята молитва ще зове
в часа на безпощадната измама,
като мечта по нови светове,
но моята душа ще бъде няма.

Аз ще разплитам своя път злочест
под шепота на сетно алилуя,
и ти ще спреш пред мене с блага вест,
но, жив мъртвец, аз няма да те чуя.

Николай Лилиев

[Lake_Lady]

Пеперуда на карфица
/Блага Димитрова/

Не познава истинската самота
онзи, който не познава близостта.
Пътят към голямата самотност
преминава през голямата любов.
Единица мярка за неизмеримия,
необятен хоризонт на самотата
е обятието, от което се изтръгваш.
Представи си колко пъти се нанася
този тесен обръч на прегръдката
в обръча космически на самотата...
Ти си точно в центъра му вбита
като пеперуда на карфица.
Изскубни се! Помъчи се да летиш
със карфицата, която те пронизва.
Безгранично е пространството пред теб.
Свободата има вкус солен на самота...

[Qween of the black hearts]

Той я обичаше така красиво
тя беше с него всеки ден..
Споделяха си всичко двама
но той усещаше се...Променен!

Желаеше я в себе си изцяло
Изпитваше .. ту болка- ту любов.
тя..изливаше сълзи на неговото рамо
но той за друго бе готов!

И двамата вървяха всяка сутрин
и търсиха една сълза
той нея я обичаше-но тайно
а тя не знаеше това!

Годините заминаха..летяха
и всеки тръгна... своя път пое
И неговата обич..все незнайна
остана нежна-обич на дете !

[Arwen]

"Момичето плаче под дъжда.
И дъждът плаче в момичето"
Рени Йотова

А дъждът е плакал мен.
Затова съм толкова горчива,
че когато ме целуват,
ги проклинам
и когато ме прегръщат,
ги напускам
и когато ме поискат,
ги погубвам.

А дъждът е плакал в мен.
Затова съм толкова красива,
че когато ме сънуват,
ги разплаквам
и когато ме забравят,
ги настигам
и когато ме пожертват,
ги помилвам.

А дъждът е плакал в мен.
Затова съм толкова безумна,
че когато ме оставят,
ги желая
и когато ме отпиват,
ги спасявам
и когато си отидат,
ги обичам.

Бояна Петкова

...Много ме впечатли... Толкова близко го почувствах, толкова близко да себе си...  [confused]

[DEVIL_IN_HEAVEN]

"Момичето плаче под дъжда.
И дъждът плаче в момичето"
Рени Йотова

А дъждът е плакал мен.
Затова съм толкова горчива,
че когато ме целуват,
ги проклинам
и когато ме прегръщат,
ги напускам
и когато ме поискат,
ги погубвам.

А дъждът е плакал в мен.
Затова съм толкова красива,
че когато ме сънуват,
ги разплаквам
и когато ме забравят,
ги настигам
и когато ме пожертват,
ги помилвам.

А дъждът е плакал в мен.
Затова съм толкова безумна,
че когато ме оставят,
ги желая
и когато ме отпиват,
ги спасявам
и когато си отидат,
ги обичам.

Бояна Петкова

...Много ме впечатли... Толкова близко го почувствах, толкова близко да себе си...  [confused]

Стархотно е, наистина! :)

[phibi]

 

Сватбата на Антон

Преди да бъде разстрелян,
Антон Попов се оженил в килията

Започва вече сватбата, Антоне!
Сега смъртта е
тука кум,
но вместо шепа
                   празнични бонбони,
ще хвърля тя куршум подир куршум,
но вместо с мелнишко червено вино
ще пълни чашите
със твоя кръв,
да вдигнат тост сватбарите във синьо
за здравето на българския лъв.

До теб стои невеста и вдовица,
до нея - ти,
             и жив,
             и умъртвен.
Целувай вече тъжната си птица.
И майка си.
И утрешния ден.
С тромпетите на пушките отсреща
сватбарите се стягат за хоро.
След малко сватбените бели свещи
ще изгорят от скръб
над твоя гроб.

И неродени вечно ще останат
едно момиче
и едно момче -
една мечта,
докрай недомечтана,
една любов без люлка и звънче.
Но пак вдигни очи. И пак се радвай.
Ще те запомни
този сив тунел.
Страхливецът никога не вдига сватба,
когато го отвеждат
                      на разстрел!

Ефтим Ефтимов

[Qween of the black hearts]

Сватбата на Антон

Преди да бъде разстрелян,
Антон Попов се оженил в килията

Започва вече сватбата, Антоне!
Сега смъртта е
тука кум,
но вместо шепа
                   празнични бонбони,
ще хвърля тя куршум подир куршум,
но вместо с мелнишко червено вино
ще пълни чашите
със твоя кръв,
да вдигнат тост сватбарите във синьо
за здравето на българския лъв.

До теб стои невеста и вдовица,
до нея - ти,
             и жив,
             и умъртвен.
Целувай вече тъжната си птица.
И майка си.
И утрешния ден.
С тромпетите на пушките отсреща
сватбарите се стягат за хоро.
След малко сватбените бели свещи
ще изгорят от скръб
над твоя гроб.

И неродени вечно ще останат
едно момиче
и едно момче -
една мечта,
докрай недомечтана,
една любов без люлка и звънче.
Но пак вдигни очи. И пак се радвай.
Ще те запомни
този сив тунел.
Страхливецът никога не вдига сватба,
когато го отвеждат
                      на разстрел!

Ефтим Ефтимов

уау това е невероятно

[luda_fenka_Cena]

Виж как тихо си отива детството от теб, излизащо на пръсти от разхвърляната стая.Само за момент се спира и те гледа, после се усмихва дяволито.Ти недей да чакаш, догони го, помоли го за последната целувка и не тичай повече след него!Ще ти бъде много мъчно за големите детски лудости, за издрасканите в играта колене, за недоизказаните истини до края!Ще ти бъде много мъчно, но недей да плачеш, не присвивай устни в досада!Детството си изпрати с усмивка!Вече си пораснала голяма!

[SavageGarden]

Последно сбогом [nMz & vOsYcHnA_pRiNcEsA]

Защо си тръгна не можах да разбера ...
И защо една звезда в небето светка ...
Аз мога , но не искам да те спра ...
Не искам аз да имам птица в клетка ...

И ето – пак не бил си ме разбрал,
а аз от колко време ти говоря,
че нищичко от теб не си ми дал!
И вече питам се - ,,Какво да сторя?"

А какво да ти даде нещастен просяк ...
Аз всичко дадох ти – любов , мечти ...
И като свещ – стопи се моят восък ...
Остана само жар , която да боли ...

На думи всичко си ми давал,
на думи ти докрай си се раздал,
но на дела от мен си само получавал.
Нима за думи искаш да ти дам медал?

А онези наши мигове красиви ...
Стъпките отекващи в нощта ...
Когато под чадъра бяхме скрити ...
Но щастливи пеехме с дъжда ...

За тях аз спомен свиден ще запазя
и надълбоко в мене ще ги съхраня.
...Но всичко друго лесно ще погазя...
И не ще пророня ни една сълза.

Преди те капеха на мойто рамо ...
Ала май настъпи друго време ...
Едно последно нещо искам само ...
Открадни последен миг за мене ...

Последни мигове ти много дадох.
Спомни си, как аз молех те преди,
но на друг сега сърцето си отдадох
И оглушах за твойто – ,,Остани"...

[vOsYcHnA_pRiNcEsA]

 [oops] Кукувица! [shame] Много ме усмихна.  [heart__]

[SavageGarden]

[oops] Кукувица! [shame] Много ме усмихна.  [heart__]

[heart__] [heart__] [heart__]

[XpacTa_lavista]

ВЯРВАМ(поемка)-неземен

По добре да умреш прав,
вместо да живееш на колене.
Долорес Ибарури

1.Дори когато болест
те свие на кълбо,
съдбата със омраза
ти носи само зло.

Когато и край теб е
мизерия и глад,
напред,високо гледай-
та ти си още млад...

Надежди още има.
Светът върви напред.
Сега е студ и зима,
а утре пролет...
             Виж,навред,
зелена е тревата,
цветя,цветя,и рай,
въздиша,пей земята,
любов,кръвта играй...
2.
Живота ни поднася
загадки и злини.
Носа си не провесвай,
за битки се готви.

И,ако се наложи
да паднеш ти във бой,
продай ти свойта кожа-
прескъпо,братко мой.

Със ярост,до последно,
човек живей веднъж,
бори се за победа.
Умирай,като мъж!
3.
Знай,хората,тревата,
земята,туй небе,
със жалост непозната
и теб ще погребе.

Аз вярвам,ще остане,
след теб завет на мъж,
във бой за права паднал...
И губил не веднъж!...

[agressive_girl]

Дяволско

Стрелките на отсрещния часовник
описват върху своя циферблат
дванайсетте кръга на моя ад
и жънат мойте часове отровни.

И аз лежа на дървения под
с коси от леден лепкав пот измокрени,
и аз умирам в стаята под покрива
тъй близко до самия небосвод.

А долу преминават автомобили,
трамваи като ветрове фучат
и смехове и крясъци звучат,
и тътнат кръчмите и публичните домове.

И за да заглуша във себе си скръбта,
понякога аз сядам на прозореца
и яростно оттам замервам хората
със пръст от старите саксии без цветя.

О, аз разбирам: този весел свят
със мене и със мойта смърт не свършва;
аз съм една ненужна жалка мърша
и мога ли да бъда техен брат?

Не искам състрадание от хората!
Аз имам всичко: моя е смъртта.
И аз ще се изплезя на света,
обесен върху черния прозорец.

Атанас Далчев

[kalista]

Угасват, топят се искрите на лятото,
клепачите тегнат, в душата горчи.
Какво да се прави? Така е понякога.
Понякога трудно се плаче дори...

Морето изпраща последните залези
на летните тръпни и ласкави дни –
макар и значими, в сърцето запазени,
не ще се повторят те вече, уви.

До другото лято лъчите на времето,
което остави у мен миг красив,
миг слънчев и нежен, миг приказно-шеметен,
ще бъдат тих спомен за прилив щастлив.

Да, знам, след година ще блесне пак лятото –
с възкръснали багри, с нов огън и зов...
Но в мен една тръпка, по-скъпа от златото,
напразно ще търси предишна любов.

И чезне сърцето, изпращайки залеза...
Но как да заплача? Мигът е красив!
Мигът е е все още магичен и празничен,
мигът е вълшебен. Защо да боли?

Навярно защото душата на лятото
все още ме пари, топи и гори...
Какво да се прави? Така е понякога.
Понякога трудно се плаче дори.

[DEVIL_IN_HEAVEN]

Блага Димитрова:


ВИК

Кога ще дойдеш ти?
Когато си отида
и сетните ми стъпки
отехтят далече?
Кога ще си със мен?
Когато те зазида
сред четири стени
самотната ти вечер?
Кога ще ме съзреш?
Когато в друго рамо
притисната отмина
с поглед във земята?
Кога ще ме зовеш?
Когато видиш само,
че губиш ме - далечна,
чужда, непозната?

Обичай ме сега,
когато те обичам!
Когато твоя съм,
жадувай ме, зови ме!
Сега простри ръце,
когато ще дотичам!
Че утре ще е късно
и непоправимо.