Стихотворението, което обърна настроението Ви на 180 градуса?

[I`Hate`you]

Езика на тялото

Погледни ме в очите! Какво ти говорят?
Същите очи, които те гледаха с обожание. Същите очи, от които струеше неизмерима любов. Очите, в коите някога четеше молба за обич и нежност. Какво виждаш сега?
Не, не си се объркал - безразличие.

Докосни устните ми! Помниш ли ги?
Същите устни, чиято топлина те опияняваше и чиито целувки бяха единствено и само за теб. Какво чувстваш сега?
Позна - студенина.

Ела в преръдките ми! Не си ги забравил, нали?
Това са обятията, които искаха, жадуваха и чакаха само теб. Където потъваше в океан от любов. Какво усещаш сега?
Точно така - хлад.

Погали кожата ми! Познато чуство, нали?
Помниш, как само ти можеше да я запалиш, само с едно докосване, една единствена целувка. А какво става сега?
Да, нищо.

Сега се заслушай в ритъма на сърцето ми! Кажи ми, какво чуваш?
Помниш ли, как то биеше заедно с твоето, как спираше, когато си тръгваше и отново трепваше за живот при всяка мила дума. Какво ти казва сега?
Не, сгреши. То мълчи.

Какво става? Не разбираш ли вече езика на тялото ми - безразличие, студенина, хлад, мълчание.
Върви си! Този път краят е за теб! Боли, нали?

*********************

Свободата

Свободата -
да бъдеш себе си.
Да изпееш един блус,
да изпиеш един блус...
Да разкъсаш паяжината,
да освободиш пчелата,
да разпръснеш пясъка
на премълчаното,
да обесиш отчаянието,
да впримчиш нищото
в единствения лъч,
пресякъл черното,
да разтрогнеш
зависимостта от смисъла...
Свободата - да бъдеш себе си.
В контурите
на шеметния град -
да си разумно непривичен,
и неразумно искащ...
Ще можеш ли?
"In vino veritas " припомня
пресъхналата чаша.

**************************

Откакто....

Откакто във очите ви съм трън,
започнах да си мисля за вината.
Признавам си - виновна съм, че вън
и тази нощ съблича се луната.
Виновна съм за тази голота.
Виновна съм, че всъщност е красива.
Виновна съм и още затова,
че край оградите расте коприва.
Виновна съм, че като падне дъжд,
чадърите нарочно се повреждат.
И че живея с най-добрия мъж.
И че в съня му късен се оглеждам.
Виновна съм за есенния звук,
когато през годините ви мине.
Виновна съм като се счупи чук,
попаднал във ръцете на убиец.
Виновна съм за лудите коне -
препусналите из главата мисли.
И за това, че ще родя дете.
И за това, че дяволски го искам!
Виновна съм за всеки свой куплет.
Освен това - за всеки земен корен.
Спокойно спете! Всичко е наред
сега,
когато имате виновен..

**********************

Остарявахме бавно
/Недялко Йорданов/

Остарявахме бавно,
остаряхме почти:
външно аз остарявах,
а пък вътрешно - ти.

Виж в това огледало,
дето страшно виси,
мойта бяла брада,
твойте черни коси.

Дай ръка предпоследно
да походим пеша
аз - със старо лице,
ти - със стара душа.

Няма страшно обаче -
туй е временен грим.
Щом потеглим обратно,
може да се сменим.

Може някой да върне
със вълшебно перце
твойта стара душа,
мойто младо лице.

Знам, че няма надежда
туй да стане със мен,
но на теб ще се случи
някой ден, някой ден.

Ако още не вярваш -
да се хванем на бас,
че отново ще бъдеш
цяла нежност и страст.

Със червило на устните
и на ноктите с лак
ще целуваш очите ми
във греховния мрак

и издрала гърба ми,
чак на третия път
ще повярваш, че всъщност
няма никаква смърт.

*************************

Пълнолуние

Облещила се е една луна -
уж нощ, а сякаш всеки миг ще съмне!
Навън се къдри кикот на жена,
сподирена от млади таласъми...
С цигулков плач невидимо щурче
от мъката си прави серенада.
По клоните сияние тече...
А аз, панелена Шехерезада,
една след друга приказки редя!
Какво, че кралят спи, децата - също...
Ако издебна падаща звезда,
по-светла ще осъмне тази къща!
Броя отново: прошка след вина -
кралица духом, домакиня телом...
Облещила се е една луна,
опряна като дуло в мойто чело! [/color]

[kalista]

Остарявахме бавно
/Недялко Йорданов/

Остарявахме бавно,
остаряхме почти:
външно аз остарявах,
а пък вътрешно - ти.

Виж в това огледало,
дето страшно виси,
мойта бяла брада,
твойте черни коси.

Дай ръка предпоследно
да походим пеша
аз - със старо лице,
ти - със стара душа.

Няма страшно обаче -
туй е временен грим.
Щом потеглим обратно,
може да се сменим.

Може някой да върне
със вълшебно перце
твойта стара душа,
мойто младо лице.

Знам, че няма надежда
туй да стане със мен,
но на теб ще се случи
някой ден, някой ден.

Ако още не вярваш -
да се хванем на бас,
че отново ще бъдеш
цяла нежност и страст.

Със червило на устните
и на ноктите с лак
ще целуваш очите ми
във греховния мрак

и издрала гърба ми,
чак на третия път
ще повярваш, че всъщност
няма никаква смърт.

Невероятно е  [inlovee]

:arrow:

До тази нощ бях принц, но омагьосан.

Ориса ме орисницата лоша

чак до смъртта си всяка нощ да нося

една бодлива таралежа кожа.

До тази нощ на таралеж приличах.

Щом слънцето угаснеше стопено,

аз страшната си мантия обличах.

Жените нощем бягаха от мене.

Бояха се от мен. От грозотата.

И те от мен, и аз от тях се криех.

Но мислех си: "Ще дойде тя, едната,

и ще разтури страшната магия!"

И ти дойде. Прежали свойта нежност.

От всички тях ти престраши се първа.

До съмнало ти милва таралежа

и израни ръцете си до кърви.

Ръцете ти ме галят толкоз нощи

и питам се със страх: "Кървят ли още?"


Ах, потърпи: бодлите бавно падат.



Дамян Дамянов

[kalista]

Някога, някога...


Някога, някога
толкова някога
колкото девет лета
на някаква уличка
с няколко думички
спря ме веднъж любовта.

Беше наистина
толкова истинска
колкото може да е
слънцето весело,
старата есен,
старото тъжно небе.

Весели есенни кестени блеснали
ръсеха светли следи.
Златни, квадратни, невероятни -
изгряваха вредом звезди.
Странно тържествена, жертвена, женствена
беше земята под нас.
Бяхме ний истински, искрени, искащи,
мислещи само на глас.

Може би времето,
може би временно,
може би от възрастта -
няма ни улички,
няма ни думички,
няма я в нас любовта.

Може би някъде, някога, в някого
пак ще се влюбим, нали?
Нещо ще искаме, нещо ще чакаме,
нещо пак ще боли.

Колко естествено, просто наследствено
дойде при нас трезвостта.
Весели есенни кестени, де сте вий,
де е сега любовта?

Някога, някога,
толкова някога
колкото девет лета
на някаква уличка
с няколко думички
спря ме веднъж любовта...




Недялко Йорданов

[I`Hate`you]

Усмивката

Усмихвай се,когато ти се плаче,
усмихвай се,когато те боли,
дори,когато кръстът ти се влачи,
усмихвай се и леко го носи.

Не се усмихваш,криво ти е,зная.
Не се усмихваш,знам,че те боли.
Съчувствам ти,дори предчувствам края,
че без усмивка мъртъв ще си ти.

С усмивка ведра посрещни зората,
с усмивка щедра поздрави деня!
усмивката ти нека е отплата,
затуй,че теб те има на света.

Съдбата си самичък коригирай,
усмихвай се,превземай висини!
Усмивката пътечката намира,
с усмивката си в път я превърни!

Когато камък тегне на сърцето,
когато стене болната душа,
сълзите си изтрий,засмей се!Ето,
усмивката ще върне радостта.

В усмивката оглежда се душата,
в усмивката се къпе любовта.
усмивки нека греят на лицата!
С усмивките си нека да спасим света!

************

МОЕТО МЪЖКО МОМИЧЕ

Недялко Йорданов

Моето мъжко момиче
никак не се шегува:
ако обича - обича,
ако ревнува - ревнува.

Аз не умея да бъда
толкова категоричен.
Моята строга присъда
е моето мъжко момиче.

То мълчаливо подрежда
моите мъжки ризи,
моите мъжки надежди,
моите мъжки капризи.

Яростен или усмихнат,
никога безразличен -
бавно и светло прониквам
в моето мъжко момиче.

Ако случайно побегна -
винаги пак ще ме връща
осъществената в него
моя истинска същност.

Весела и узряла
тя към света наднича,
скрита във женското тяло
на моето мъжко момиче.

*******************

Танго

Тангото. Уиски. Привкус на лула.
А димът нарисува китара...
Искам глътка от твоите устни, луна.
Ти - красавица. Аз ще съм звяра.

Всеки звук за ухото ме хапе без свян.
Всяка мисъл ме прави изгарящ.
Само малко изглеждам на...много пиян.
От безбожност приличам на вярващ.

От очакване целият ставам на страх.
Тази нощ си скандално красива.
Красотата най често наричана...грях.
А без обич мълчи изнасилена.

Хващам твоите светещи боси ръце.
Във очите ти нагло поглеждам.
Те...луните съм чувал, че нямат сърце.
Имат само безкрайна надежда.

От какво си направена, тънка луна?
От любов? От сълзите на Господ.
Тази нощ аз съм сам...а пък ти си жена.
Ще се любим безкрайно. И просто.

[I`Hate`you]

Ако те има теб


Ако те има
теб на този свят,
ще има птици в пустото небе.
Ако те има
теб на този свят,
ще има лодка в тъмното море.
Ако те има
теб на този свят,
ще има огън и в студени дни.
Ако те има теб. . .

Ако те няма теб на този свят,
сърцето ми ще бъде хляб за птиците.
Ако те няма
теб на този свят,
очите ми ще бъдат мъртви за любов.
Ако те няма
теб на този свят,
от своята душа ще те създам завинаги.
Ако те няма, теб. . .

Този свят е нежен за двама,
този свят е тесен за сам.
Верността е солта на живота,
подлостта е черния срам.

/Иля Велчев/


=============

Тежък характер

Като камък на шия,
като белег от нож,
като черна шамия,
като стар меден грош.
Все те нося по мене,
нищо, че ми тежиш.
От глава до колене,
нищо че ме болиш.
Като знак за магия,
като биле за жар,
като люта ракия,
като бял хвърлен зар-
цял живот студ и огън,
клетва и благослов-
добро утро и сбогом,
моя трудна любов.

/Миряна Башева/

================

ВИК

Кога ще дойдеш ти?
Когато си отида
и сетните ми стъпки
отехтят далече?
Кога ще си със мен?
Когато те зазида
сред четири стени
самотната ти вечер?
Кога ще ме съзреш?
Когато в друго рамо
притисната отмина
с поглед във земята?
Кога ще ме зовеш?
Когато видиш само,
че губиш ме - далечна,
чужда, непозната?

Обичай ме сега,
когато те обичам!
Когато твоя съм,
жадувай ме, зови ме!
Сега простри ръце,
когато ще дотичам!
Че утре ще е късно
и непоправимо.

/Блага Димитрова/

================
Отиваш си

Отиваш си. А още ни е рано.Защо пое тогава в тоя път.Да, зная - търсеше приятелското рамо,сега оставяш ме на кръстопът.Ти мислиш, че не те обичам вече,че каменно е моето сърце,че любовта ми спомен е далечен,оставил те с протегнати ръце.Не мога болката си аз да крия.Уж празнота е в моята душа,ала сърцето ми е рана живаот много срещи и от самота.Защо ли толкоз късно идва всичко?Не ми е нужно нищо отсегаНе чувам вече песента на птичкидори когато плувам през ята.Защо ли толкоз късно аз те срещам?Какво ще мога вече да ти дамoсвен "Здравей, Любов! Прощавай! Бързам!Аз... този път си го минавам сам."Дали ще можеш с мене да живееш?Дали не ти е всичко на игра?Дали не искаш просто да ми вземешза теб една, за мен - последната искра.Обичам те!    Обичам те, любима!Но моля те!   Но моля те, недей!Когато във едно сърце е зима,не вземай и последното, що тлей.

============

[I`Hate`you]

Зов

Мълчание.
Избухващо  мълчание.
Изпепеляваща  гробовна  тишина.И нито звук,  ни дума -  наказание
за премиерната ми суета.
Суетност,  да.
За себе си поисках.
Не беше  много -  само поглед мил,
с  две думи нежни.  Толкова ми  липсват ,
за тях луната даже бих свалил.
Пред теб стоях.
И молех за  надежда,
за мъничко човешка  топлина.
Ала  поисках много . Да, така изглежда
по  мълчаливата  студенина.Какво по-малко от това да искам?
Какво по-малко от една ръка,
която  във  ръка да стискам,
за да не чувствам тази самота?
А имах нужда.
Нужда от подкрепавъв този миг,
без смисъл за борба
и тази мисъл,  явно тъй нелепа,
ръката ми протегна от ръба.
Прости ми мила !
Знам.  Не е присъщо
за хляб да моли старият  хлебар.
Не  бягам,  не. Отново съм си в къщи.
Една  бутилка водя за другар.

=======================

Усмихнати сълзи

Някога,някъде,
забравих себе си.
Сега очите са слепи,
напълних ги с болка,
чувствата са измити,
забравени в ъглите
на болезнена душа...
Неузрели сълзи,
неродени усмивки,
забулени в свян и тъга.
Май забравих,защо ме боли,
забравих и как да живея.
Само безмълвните сънища,
още припомнят коя съм,
с наивно ясен портрет.
Без маска,без страх и без грим,
радост и болка изляти в едно,
душата ми е в две очи,
изпълнени с усмихнати сълзи.

==============

ДРУГИЯ...
Как сърдечно спомен накипял

превръщаш в минала прелюдия...

Как,кажи,до днеска си живял,

щом знаеш,че обичам...Другия!?

Как тревога бясна във кръвта ти

не е избила по лицето?

Умело я прикри дори смеха ти,

а знам,че плачеше сърцето.

Как,кажи,безумния си огън

с ледена каишка усмири,

а всеки ден измъченото "Сбогом"

душата ти изстрадала мълви?!...

Как си се измъчвал дни и нощи

и захвърлял си поредната илюзия,

когато знаеш,че безумно още

желая и обичам...ДРУГИЯ!?...

==============

Даденост
Не ме приемай като нещо утвърдено!
Не съм жена,с която се привиква.
Не взимай пак прибързани решения,
че моят път без теб е за наникъде -
като в безбрежна пясъчна пустиня.
Това е вече осъзната истина!
Но аз не съм ти дадена завинаги.
И мога да си тръгна, ако искам.
Щом всяка нощ поемаш със таксито,
а в стаята потръпват раменете ми,
оставени от тебе незавити
под сребърния танц на ветровете.
Щом се събуждам винаги без тебе
А ти кафето си изпиваш сам,
дали такава обич е потребна?
За теб - навярно...А за мен? Не знам...

[I`Hate`you]

ДВЕ СЪЛЗИ
Спуснаха се бавно по лицето
две горчиви, кристални сълзи...
Сълзи, дошли от болката в сърцето,
сълзи от погубени, нежни мечти.

Сълзите на една жена,
която нецелуната заспива
и утрото посреща все сама,
а младостта и бавно си отива.

Сълзи, горещи и горчиви,
които още търсят любовта...
Сълзи от две очи красиви,
обречени на тъжна самота.



Аз не обичам
/Владимир Висоцки/

Аз не обичам изхода фатален
и няма да ми писне да съм жив.
И мразя се, когато съм печален,
когато пея, а не съм щастлив.
Аз хладния цинизъм не обичам
/Не вярвам във възторга въобще!/,
през рамото ми някой да наднича,
писмата ми друг да ги чете.

Аз мразя разговори полусмели,
полунеща да шепнат с полуглас.
Аз ненавиждам в гръб когато стрелят,
когато в упор стрелят - мразя аз.

Аз не обичам с клюки да се калям,
а също и съмнението зло.
Аз не обичам змийски да ме галят,
с желязо да ми стържат по стъкло.

Аз мразя ситите душички, свити,
аз предпочитам истинския риск.
Да бъдеш честен вече е събитие
и чест е днес да бъдеш ти сплетник.

Аз мразя счупени крила да виждам,
изпитвам жал, но само към Христа.
Насилието както ненавиждам,
така и ненавиждам слабостта.

И мразя се, когато се страхувам.
Когато бият някой без вина.
Когато във душата ми нахлуват
и в нея храчат своята злина.

Аз мразя - и манежи, и арени -
там сменят милиона за петак.
Дори след най-големите промени
аз няма да ги заобичам пак.



Раздяла
/Г. Джагаров/

Всичко
свършва
за миг:
две изстинали длани,
две очи
като два неочаквани ножа.

Сняг вали...
Аз се връщам с две кървави рани.
И не знам
де ще спра,
де глава ще положа.

Сняг вали.
И летят часове,
дни,
недели.
Сняг вали
и вали
над неверен и верен.

А сега накъде?

Толкоз пътища бели,
само пътя към тебе
е черен.


Шепа любов

Аз съм просто едно човешко същество
по малко лошо, по малко добро.
Аз бързо цяла се насищам
от това, което за теб е нищо.
Усмивката за теб нищо не струва.
Аз плащам с любов, за да й се любувам.
Прегръщаш ме някак инертен.
След дълго търсене, там се намерих.
И целувките ти са като навик.
Моите цяла нощ тъках от пламъци.
Да ми се обадиш е вече задължение.
За мен е чаканото вдъхновение.
След като си тръгнеш, искам да се върнеш
и за дълго ти да ме прегърнеш,
да засилиш в мене чувството,
оставащо от вкуса на устните ти.
Та нали съм просто едно същество,
имащо нужда от малко любов.

[Mr_FLIRT]

Всеки път едвам ще си отивам...
Ръцете ми ще плачат, че те пускат.
Всяка нощ в съня си ще те виждам,
а ти ще виждаш мен... и ще ме чувстваш.

Всеки път ти пак ще ме пренасяш
там - на седемстотното небе.
В жилите ми смисъл ще донасяш.
целувка по целувка,.. по сърце...

А после, през далечните прозорци
ти ще гледаш същата луна,
която гледам аз... И ще ме просиш
от пътя, от звездите, от нощта.

И аз ще се обаждам... за минутка
да кажа пак красивото "До утре".
А ти ще ми отвръщаш: До след час.
-Къде? -В съня ми. -Там ще съм! - И аз...


[bravisimo] [bravisimo] [bravisimo]

[GLaMoUr]

Стихотворението е на една позната, и е най-хубавото, което съм чела до сега...

Човекът ( от Петя Дилова)

Мълчанието с аромат на бяла зима,
спокойно и бездушно като сняг,
сякаш през хиляди души премина
и тихомълком ми направи знак.

И все едно че никога не бях говорил.
Разбирате ли? - Просто онемях.
Не зная кой какво ми беше сторил.
Какво се случи - просто не разбрах.

Така останах насаме с човека,
когото в ритъма на дните бях забравил.
Видях очите му в огледалото отсреща.
Шамар ли му ударих?- Това не бих направил.

А той ме гледаше с една насмешка,
полуразголен, сякаш искаше да изкрещи.
Разбрах - допуснал бях голяма грешка -
забравил бях най-топлите очи!

Тогава в полумрака, без да мисля,
протегнах се за клечица кибрит.
Запалих огледалото нарочно...
погледнах в друго - същите очи!

[agressive_girl]

Може ли..?

Ще бъда в съня ти понякога
  тайничко...(може ли?)
  Когато в прозорците зрее
  разбудената ранина...
  когато се съмват,
  сънливите птици по клоните...
  Макар и на пръсти прокраднато
  и в тишина...
  Ще бъда.
  Когато унесен си
  най-надълбокото...
  и медено клепки упойва,
най-сладкия утринен сън..
И топла и ласкава,
в теб ще се свивам на точица...
Ще бъда и тиха и галеща...
(каквото наяве не съм)
И сигурно
нещо прошепнато ще ти говоря...
(Сега не се сещам, какво ще е имено.)
Но крехка от нежност и кротост,
ще може ли?...
да бъда в съня ти,
за да ти казвам простичко...
Има ме.

********************
Защото съм тъжна..

Защото съм тъжна                                                               
и вятърът с пръсти,
засвири на флейта в комина,
и чак до паважа,
дъждовни и гъсти,
небето си спусна косите.
Присви се от болка,
и после...заплака,
неискан,
самотният облак...
Защото съм тъжна,
захлипа и здрачът,
синеещ с окото си обло...
Умислен и мокър,
отвънка капчукът
изплака,
защото съм тъжна,
в камината огънят
тихо припука
и въглен отчаян,
въздъхна...
Сълзици пророни,
по хладния свещник,
стопи се от мъка свещта...
Защото съм тъжна...
тъжна без тебе,
от плач посиня вечерта.
**********************
Лунна корида

Аз тук съм.В сомбрата, невидима, ми корасон.
По-свита съм от кърпичката във ръцете ми.
В окото на бика, смърта изряза кървав стон,
под крясъка аренен на тълпите(смърт)"Муерте!"
Роса от пот по горната ми устна, ми амор,
а Пасо Добле алено по бузите засвирва,
когато теб понасят - най-добрия матадор,
на рамене, под палещото слънце на Андалусия.
Salida en hombras - в екстаз летят букети.
Усмихваш се над пикадорите, удавен в слава,
а аз, в тълпата, нямам и едничко цвете,
да хвърля...Две очи, в очите ти оставям.
Ще чакам моя час.(Да ми помага Девата!)
Когато бризът на Малага се стопи в звезди,
и кехлибар от чаша лагрима в ръцете ти,
от южна страст по мен разшава се в очите...
Ела, тореро!(С моята корида имаш среща.)
Ще ме намериш, корасон.Свещица на балкона,
фанданго ще танцува пламъкът по парапета,
в дантелената спалня съм...почти икона.
Ще дръпна гребените - тежка е косата ми,
ще потече по теб като кръвта на торо,
и ще забия моята отрова ласкаво,
в сърцето ти, докато любовта ми молиш.
Да. Зная, че си най-добрия матадор.
Но в лунната корида ти си само жертва.
Порадвай се на слънчевата слава, ми амор,
а после...ще съм ти луната и...Муерте!

[inlovee] [heart__] [inlovee]

***********************

За този, който пише ..

Ще го видите нощем да гледа звездите,
да говори със вятъра, с дни да мълчи,
да се смее до сълзи в дъха на липите,
да преснима света с две големи очи.
Да седи с часове пред златистия залез,
да разтваря морето с поглед на две,
и от ниското в сняг върховете да гали,
да се рее сред макове в синьо поле...
С длани две е зает да поддържа небето,
и е влюбен до край(споделено) в дъжда,
той владее живота на тази планета,
и е негов, безусловно е негов светът.
И макар, че във джоба му често е празно,
има всичко, което мечтае човек,
просто, всички красиво и всичко ужасно,
само в някакво малко, човешко сърце...
И си мисля - Обича го някой там, горе,
та орисал(проклел го?) с такава душа,
че на него под рентгена даже му слагат,
диагноза - Хроничен синдром Доброта.
И дори да попадне в окото му нещо,
от разбитото зло огледало на Дявола,
ще заплаче и сълзите, и стъкълцето,
ще си идат безследно по живо- по здраво.
И понеже са негови всичките думи,
и понеже душата му диша и чувства,
ще разказва живота, докато е тука,
като пак му остане и малко за утре...

***************************
Сърце с часовников механизъм

Отиваш си.И вече ми е все едно...
Стоя на тротоара - място празно
и блъска ме тълпата - хилядно кълбо.
Остава миг, преди да се разпадна.
След десет...девет...осем, си до ъгъла.
Тека навътре.Аз съм само плачещ лед.
Очите ми провлачват се недъгаво
подир походката ти, някъде напред...
Забити нокти.Болка.Кръв на приливи.
След седем...шест...топи се силуета,
пет...четири, извиват тлъсти прилепи-
жестоки думи, кръгове в лицето...
Секунди...Пепелявото небе с очи,
ще ме погълне влажно-оттегчено,
ще се нагъне улицата в ядрен взрив
и ще пролаят няколко сирени...
И само още миг - ще бъда нищо.
Летящи молекули.Атоми.Петно.
Не се обърна...Край със безразличие.
Зад ъгъла си.Няма те.Три...две...едно...

****************************
Дъждът ме обича..


Дъждът, тиха приказка, плахо вали...
забравих да взема чадъра, разсеяна...
Вървя и си мисля, защо ме боли,
и утре ли няма да те намеря...
Отровно-зелените майски дървета,
си щепнат с дъжда зад гърба ми...
Изядени токчета, влажни павета,
до болка изтръпнали стиснати зъби...
Изкачвам ги вече хиляди пъти,
до теб стъпалата и после - обратно...
Дъждовно присмива се облакът мътен:
"За тебе го няма, не ти ли е ясно?"
Понякога сядам на стъпалата,
и чакам за тебе, и плача,
и чуя ли долу да хлопне вратата,
си мисля, че идваш и скачам...
Ще тръгвам.Боли да обичаш така,
без никой насреща да те обича...
Мен, май, ме обича единствен дъждът,
и капки дъждовни ми крият сълзите...

[XpacTa_lavista]

САМОТНИЯТ ЧОВЕК-Борис Христов

Той има белег на челото си и сяда винаги на края.
Дори когато е висок, самотният човек е малък.
Събира билки или пък с теслицата на спомените дяла,
остане ли без работа - и мъкне вехтото си одеяло.
Глава на кон в полето свети и самотният човек отива
да я погледа просто - не че иска тя да бъде с грива.
Докато другите крещят или говорят за изкуство,
самотният човек на масата лови мухите и ги пуска.
Но ако пише стихове, той непременно ще остави
една сълза в очите или драскотина в паметта ви...
Той има дом и топла супа, но е толкова затворен
животът му, изхвърлен като каса в дъното на коридора.
И тоя дом да се обърне с керемидите надолу,
той може пепел да яде, но няма да се моли.
В какъв ли огън е горял и под каква ютия -
за да научиш, трябва много вино с него да изпиеш...
Тъй както си върви с петно на ризата си чиста,
самотният човек в тълпата се изгубва изведнъж като мънисто.
В едната си ръка той носи книга за душата болна,
а с другата самотният човек въженце стиска в джоба.

[Mr_FLIRT]

Когато времето избърза,
а ти не можеш да го спреш
ще хукнеш ли да го догониш
или в залеза ще си умреш?

Когато нищо не остане,
а ти протегнал си ръка
ще я оставиш ли от друг да грабне
или отново ще склониш глава?

Когато радостта я няма,
а ти я търсиш огорчен,
ще живееш ли в измама
или ще си тръгнеш наранен?

Когато нищо няма смисъл,
а ти не знаеш за какво си жив,
ще потънеш ли орисан
или ще следваш пътя крив?

Когато пак останеш сам
и вярва в нищо нямаш,
ще ме потърсиш ли отново там..

Не..

Ще подминеш и забравиш..

[ange_divine]

Много е красиво [inlovee]
За мен пък е това

Ще бъдеш в бяло


Ще бъдеш в бяло - с вейка от маслина

и като ангел в бяло облекло...

А мисля днес; света прогнил от зло

не е, щом той е твоята родина.

И ето усъмних се най-подир

в невярата тревожна - искам мир.



И с вяра ще разкрия аз прегръдки,

загледан в две залюбени очи,

и тих ще пия техните лъчи, -

ще пия светлина, лечебни глътки.

И пак ще се обърна просветлен

света да видя цял при ярък ден.



И нека съсипни се той окаже!

(Веднъж ли съм се спъвал в съсипни,

залутан из среднощни тъмнини?)

Аз бих намерил и тогава даже

обломки, от които да създам

нов свят за двама ни, и свят, и храм.

[Lake_Lady]

И никакво спасение във думите!...
/Христо Фотев/

И никакво спасение във думите!

Унищожи ти помежду ни въздуха
и любовта ни се превърна в статуя.
Ти обезсмисли всичките си жестове,
обезплоди им ритъма. В насилие
превърна красотата им...
Обсеби ме
и ме изгуби с някакво неистово,
жестоко вдъхновение... О, Господи!
Ний бяхме под закрилата на всички
дървета, булеварди и крайбрежия.
Удостоени бяхме със прекрасната
закрила на сезоните - живеехме
със часовете като със приятели.
Сега са тъй враждебни часовете ни.
И думите - безсмислени са думите!
Внезапното печално изумление
в очите ти (ах, как скърбя за себе си)
ме предизвиква и отрича целия...
Тъй чужда си и тъй ненужно хубава,
ти - удвоената ми самота,
но време е:
- Върви си и не се завръщай никога!
Спаси ме ти и отнеси със себе си
лицето си на оскърбена - тъмната
енергия на яростно отчаяна...
Не ме убивай с гипсово-студеното
подобие на любовта си...
Моля те,
не се завръщай! Остави ми думите -
лицата им извърнати и гарата!
И името си - легнало на релсите,
на релсите за София... На дъното
на моето мълчание...
Завинаги!

[1/2 Жива]

На сбогуване

Та значи тъй: реши и си отиваш!...
На добър час! Аз няма да те спра!
Ще потъжа. Ден-два ще ми е криво,
ала от скръб едва ли ще умра!
И мене ако някога ме стопли
усмивката на някой друг човек,
той ще изпие старите ми вопли,
но пътят ми ще стане ли по-лек?
Ще охладнее ли горещата жарава,
която под клепачите гори?
О знам: не ще съм същият тогава -
очите ще останат без искри,
сърцето ми докрай ще се разнищи,
във него ще пресъхне песента
и то ще заприлича на огнище,
в което ровят с пръчка пепелта...
И то ще заприлича на вратата,
която подир теб мълчи и зей
и през която само нощен вятър
ще носи прах от твоите нозе...
Та значи тъй: реши и тръгваш вече!
Но първо поседни като пред път,
за да погледам в таз последна вечер
чертите ти и топлата ти гръд,
за да запомня в тебе всичко свято,
което си отива с вечерта
и после с песента си недопята
отново да го върна на света.


Дамян Дамянов