Стихотворението, което обърна настроението Ви на 180 градуса?

[Krisito_we]

Роб и Диего в колата
desi_d17 (едно момиче от един др форум)

Съжалявам, но считам поста ти за неуместен в този раздел и след като самата ти го определяш като "голяма простотия" се надявам да продължава да те "закопава" в друг по-подходящ раздел (например "Забавна поезия"). Да не говорим, че в целия текст нямаше мерена реч, колкото да се хвана за думата "стих".
За напред, моля подбирай по-внимателно мястото на постовете си!

[nihil]

Шарл Бодлер

Щастливият мъртвец

В земята тлъста - тор, за охлюви прехрана -
една дълбока яма ще си изровя сам
и своя грохнал скелет ще разположа там,
в забрава да заспи - акула в океана.

Ни завещание! Ни гробница в замяна!
Защо да чакам сълзи от този свят без срам?
Аз всички гарвани приживе ще поканя -
със своя труп разложен разкошен пир ще дам.

О, червеи! Безухи, безоки господа,
при вас мъртвец пристига - щастлив, на свобода!
Без угризения елате в мен - от мрака! -

деца на всичко тленно, преяли мъдреци,
кажете ми: нима и тук тегло ме чака,
мен - тялото бездушно, мъртвец сред мъртъвци?

[DEVIL_IN_HEAVEN]

Блага Димитрова - ДЕЛФИНАРИУМ



Низ прожектори - вместо съзвездия.
мърляв басейн - вместо море.

Мрежа желязна - вместо безбрежие.
Стъклен купол - вместо небе.

Вместо морски ехтеж - саксофония.
Вентилатори - вместо бриз.

Вместо вълни, от вълните възлитнали -
под команда подскоци в синхрон.

Вместо унес при пълнолуние -
гумена топна върху носа.

Вместо плискане - ръкопляскане.
Супердресура - вместо игра.

Вместо приятелство - представление.
Буен балон - вместо любов.

Всичко е сполучливо, бляскаво.
Всичко на ужким от край до край.

Само делфинът се хвърля наистина
лобно в бетона, за да умре.

Странно, нали? Уж разумно създание,
а на ужким не може да разбере.

    1986

[DEVIL_IN_HEAVEN]

Дамян Дамянов - ОТИВАМ СИ


Отивам си. Но, моля те, не страдай!
Не се измъчвай и не се кори.
Не си виновна ти да стигна в ада
и огънят му жив да ме гори.
Не си виновна ти, не си виновна!
Виновен е светът със хорски бяс,
със тази пяна мръсна и отровна,
изсипана зловещо между нас.
Виновно е навярно битието,
което изкопа между ни ров,
което в злоби, в сметки ни помете
и не остави място за любов.
Отивам си. Но ти не ме изпращай!
Бих всичко друго преживял, освен
разплаканите ти очи - две цеви страшни
със два куршума - две сълзи след мен.



Този гаден тип пише дяволски хубаво!...

[I`Hate`you]

Не е....


Колко му е-просто ръкостискане,
най-тънката струйчица пот изтече се-
не е любов, (а сякаш ми се искаше...)
това е най-обикновено срещане,
най-нелепо скръцване със зъби
от награпавялата случайност,
това е стол за престаряло влюбване
и език прехапан от... неказаност.
Не е любов-тя чака те в колата;
тя спи на бархетната ти въглавница
и чопли семки в стаята на майка ти
(чудесна сламка си, в море удавници!)
Тя знае всяка капка по челото ти-
попива я с парче от своя делник,
завива се с мъглата над леглото ти...
Посрещна птиците.
До тебе.
В Мелник.
Не пита даже АЗ какво ли знача-
дъвка за диабетик (без захар),
или дефектна гумена играчка...
а може би инфекция в стомаха?
Безкрила пеперуда в бяла паяжина,
или къртица, зяпнала небето?
Дори да съм милувка на прокажница-
не съм любов!
(... и пускаме ръцете)
И всяка друга дума е излишна-
(като зърно кафе във чаена чаша)
Възпитано ръкува своята "бивша".
Пали колата!
Не е любов... а плаши!
Какво пък! Поздравихме се секундно
(а обля ме дъх на минали години)
Ръцете ми жигоса. И си тръгна.

Ако пак те видя...
Само ще ти кимна.



(автор:lorsa)

[kalista]

Изгубих те. Сърцето ми се счупи
като онези тенекиени сърца,
които можеш от пазара да си купиш
за лев и петдесет или за два.

Не ме боли, а само ми е празно.
И сякаш не съм точно аз.
в такива мигове така се мразя,
че губя зрение и глас...
Изгубих те... Усещам - това е краят
на връзката ни. Знам, че е така,
но да те моля за отсрочка не желая.
В молбите никога не съм била добра...

Една любов сега ме подминава...
Сърцето ми е счупено на две.
Половината във теб остана.
Ще те обичам със половин сърце...

Румяна Симова

[reeeev] [reeeev] [reeeev]

[zai4e]

hide`and`seek

Тичах по пътя си, падах,
мечти разпилявах, създавах,
накрая видях, че останах
сама и без дъх и без пламък.
Изгарях във диви стремежи
чувства и думи, съдби и копнежи,
да мразя не мога – обичам понеже
омраза е чувсто чуждо на мене.
До върха се изкачвах, а после сломена
отново надолу пътя поемах,
крилете от восък се стопиха без време
преди своето слънце във длани да взема.
Обичах, разлюбвах, рушах и създавах,
от себе си всекиму нещичко давах,
накрая за мен нищо май не оставих,
как да бъда пак същата?! Май, че забравих...

Страхотно е :} евала

[иринка]

Дамян Дамянов - ОТИВАМ СИ

[Devil`s Bride]

Сине, майка ти днес си отива

Ти разбираш ли, а ? Не, не бива.
Не, не бива да знаеш, че вече
тя ще бъде далече, далече
и че никога, никога няма
ти да кажеш на някого " мама" .
Ето тръгва с куфар в ръката.
Дай ръка да отворим вратата
и да видим как чужда, нетрайна
тя си тръгва към своята тайна.
Ти не и се сърди. И аз няма.
Все пак ние мъже сме с теб двама.
Не, ти всъщност си малко юначе,
а пък татко ти нещо май плаче.
Не, не плаче, той просто се взира-
това целият свят го разбира.
Ти си вече голям, ти си батко,
няма сам да си ти - имаш татко.
Няма сам да съм аз - имам тебе.
Ще живея отново чрез тебе
и все някак ще бъдем щастливи.
Ето виж тези лодки красиви
как играят немирно в морето.
Ето Мечо... Кубчета ето...
И не казвай, не казвай, не бива,
че е лоша, защото отива
толкоз чужда и толкоз нетрайна
към ненужната своя тайна.
Само стискай юмручета здраво.
Усмихни ми се. Хайде. Браво.
Все пак ние мъже сме с теб двама,
ще ти бъда и татко, и мама,
и ще ми бъдеш другарче... и всичко.
Хайде, мое юначе мъничко,
своя татко хвани за ръката
да затворим след нея вратата !
                       
Недялко Йорданов

[sad3]

[mery-jein-baby]

Сине, майка ти днес си отива
***                     
Недялко Йорданов

Прекрасно е

[agressive_girl]

Време за залез
от обратната страна.
За скок нагоре.
И напред.
Бездната се полюшва.
Синее. Сияе.
Тъмнее.
Липсата на сенки
е измамна.
Светлината ражда
сетива.
Мракът яде светлина.
Мост. Но невидим.
Смееш ли...

Да видиш.
Видимото
е скрита поличба.
Сетивното
е инстинктивно.
Облаци. Вода и мъгла.
Знаци
в татуси на плътта.
Смееш ли...
Да скочиш.
Пропадането е илюзия.
Но смееш ли...
Да разпериш крила.

by Neon

АВТОР?!?!

[small_heart]

ПЕСЕН ЗА ЧОВЕКА

Ние спориме
       двама със дама
               на тема:
"Човекът във новото време".

А дамата сопната, знаете -
тропа, нервира се,
           даже проплаква.
Залива ме с кални потоци
                   от ропот
и град от словесна
              атака.

- Почакайте - казвам, - почакайте,
                             нека... -

Но тя ме прекъсва сърдито:
- Ах, моля, запрете!
                Аз мразя човека.
Не струва той вашта защита.

Аз четох как някой
           насякъл с секира,
насякъл сам брат си, човека.
Измил се,
   на черква отишъл
                подире
и... после му станало леко. -

Смутено потръпнах. И стана ми тежко.
Но аз
   понакуцвам
        в теория
и рекох полека,
         без злоба,
               човешки,
да пробвам със тази история. -

Тя, случката, станала в село Могила.
Бащата бил скътал
               пари.
Синът ги подушил,
           вземал ги насила
и после баща си затрил.

Но в месец, или пък
              във седмица само
властта го открила и... съд.
Ала във съдът
      не потупват по рамото,
а го осъждат на смърт.

Отвели тогава злодея
                злосторен,
затворили този субект.
Но във затвора попаднал на хора
и станал
     ч о в е к.

Не зная с каква е
         закваса заквасен,
не зная и как е
           замесен,
но своята участ
       от книга по-ясна
му станала с някаква песен.

И после разправял:
     "Брей, как се обърках
и ето ти тебе
         бесило.
Не стига ти хлеба,
             залитнеш
                от мъка
и стъпиш в погрешност на гнило.
И чакаш така като скот
                в скотобойна,
въртиш се, в очите ти - ножа.
Ех, лошо,
   ех, лошо
       светът е устроен!
А може, по-иначе може..."

Тогава запявал той
своята песен,
запявал я бавно и тихо
Пред него живота
        изплаввал чудесен -
и после
    заспивал
        усмихнат...

Но в коридова
        тихо говорят.
Сетне секунда покой.
Някой полека вратата отворил. -
Хора. Зад тях часовой.
Някой от групата,
плахо и глухо,
казал му:
     "Хайде, стани."
Гледали хората
         тъпо и кухо
сивите, влажни стени.

Онзи в леглото
           разбрал, че живота
е свършен за него,
и в миг
скочил, избърсал потта от челото
и гледал с див поглед
                 на бик.
Но лека-полека
          човека се сетил -
страхът е без полза,
                ще мре.
И някак в душата му
            станало светло.
- Да тръгнем ли? - казал.
            - Добре.
Той тръгнал. След него
                   те тръгнали също
и чувствали някакъв хлад.
Войникът си казал:
              "Веднъж да се свърши...
Загазил си здравата, брат."

Във коридора
         тихо говорят.
Мрак се в ъглите таи.
Слезнали после на двора,
                   а горе
вече зората блести.
Човекът погледнал зората,
                   в която
се къпела с блясък звезда,
и мислел за своята
          тежка,
            човешка,
              жестока,
                 безока
                    съдба.

"Тя - моята - свърши...
               Ще висна обесен.
Но белким се свършва
               със мен?
Животът ще дойде по-хубав
                   от песен,
по-хубав от пролетен ден..."

Споменал за песен
             и нещо се сетил.
В очите му пламък цъфтял.
Усмихнал се топло, широко и светло,
отдръпнал се, после запял.

Как мислите, може би
                тука се крие
един истеричен комплекс?
Мислете тъй както си щете,
                      но вие
грешите, приятелко, днес. -
Човекът спокойно, тъй - дума
                         след дума
и твърдо редил песента.
Онези го гледали
          с поглед безумен,
онези го гледали с страх.

Дори и затвора
         треперел позорно,
и мрака ударил на бег.
Усмихнати чули звездите отгоре
и викнали:
       "Браво, човек!"
Нататък е ясно. Въжето
                   изкусно
през шията, после
              смъртта.
Но там в разкривените,
в сините устни
напирала пак песента.

И тук започва развръзката, значи.
Как мислиш, читателю, ти? -
Тя, бедната дама, започна да плаче,
започна във транс да крещи:
"Ужасно! Ужасно! - Разказвате,
                           сякаш
като че там сте били!"...
Какъв ти тук ужас?! -
        Той пеел човека. -
Това е прекрасно, нали?

Никола Вапцаров

[Sunrise]

Аз искам да те помня все така - Димчо Дебелянов

Аз искам да те помня все така
бездомна, безнадеждна и унила,
в ръка ми вплела пламнала ръка
и до сърце ми скръбен лик склонила.
Градът далече тръпне в мътен дим,
край нас, на хълма, тръпнат дървесата
и любовта ни сякаш по е свята,
защото трябва да се разделим.


В зори ще тръгна, ти в зори дойди
и донеси ми своя взор прощален -
да го припомня верен и печален
в часа, когато Тя ще победи!
О, Морна, Морна, в буря скършен злак,
укрий молбите, вярвай - пролетта ни
недосънуван сън не ще остане
и ти при мене ще се върнеш пак!


А все по-страшно пада нощ над нас,
чертаят мрежи прилепите в мрака,
утеха сетна твойта немощ чака,
а в свойта вяра сам не вярвам аз.
И ти отпущаш пламнала ръка
и тръгваш, поглед в тъмнината впила,
изгубила дори за сълзи сила. -
Аз искам да те помня все така...

[gardenya]

КОГАТО СИ НА ДЪНОТО

Когато си на дъното на пъкъла
Когато си най тъжен и злочест
От парещите въглени на мъката
Си направи сам стълба и излез
Светът когато мръкне пред очите ти
И притъмнява в тези две очи
Сам слънце си създай и от лъчите
Създай си стълба и по нея се качи
Когато от безпътица премазан си
И си зазидан в четири стени
От всички свои пътища премазани
Нов път си направи и сам тръгни
Трънлив и зъл е на живота ребуса
На кръст разпъва нашите души
Загубил всичко, не загубвай себе си
Единствено така ще го решиш.




АВТОР?!?!

[mery-jein-baby]

Гробище


Какво небе - усмивка на жена,
след огъня на любовта - спокойна.
Каква прозрачно-тънка тишина,
Като въздишка лека на покойник.
Минавам бавно. Кръст до кръст стърчи.
Еднакви! И пръстта под тях - еднаква.
Кой - честен, кой - нечестен, не личи.
Пръстта ги изравнила. И очаквам
да срещна своя гроб. Да, ей го там.
Баща ми, майка ми, макар на тясно
да спят в прегръдка, мръдват се едвам,
за да ми сторят помежду си място.
До тях присядам кротко на ръба,
цигара паля и им шепна тихо:
"Почакайте ме още... Не скърбя,
не ме е страх, но още два-три стиха
да си допиша и едно дете -
най-мъничкото - да си доотгледам,
и сам ще дойда..."
       Чуват ли ме те,
не ме ли чуват - няма знак. Последен
и тънък лъч - Като душа играй.
Какъв покой! Едната свещ пропуква...
Ах, ако има нейде божи рай,
дали пък този рай не ще е тука...

Дамян Дамянов