Стихотворението, което обърна настроението Ви на 180 градуса?

[angel4e_f]

nMz

"На синът ми , който не дочаках ...
Който днес не спи във детското легло ...
За когото хиляди сълзи изплаках ...
За когото пиша днес това писмо ..."


Сине , твоят татко си отива ...
Съжалявам , че с живот не те дарих ...
И моля те за малка прошка ...
(Макар , че аз до край не си простих ...)


Прости ми ти , че не видя света ...
Че не позна за миг добро и зло ...
Че сладък плод не вкуси със уста ...
И дори не зърна падащо листо ...

За малките снежинки , дето не видя ...
За пясъкът горещ между краката ...
За мъката , за болката , за любовта ...
И всичко живо и неживо по Земята ...

И моля те – на мен да ми простиш ...
Аз исках пътят ти да осветя ...
От нищо в тоз' живот да се лишиш ...
И просто исках да съм ти баща ...

Ала някъде по пътя се изгубих ...
Навлязох във дълбоките води ...
И ето ме – сега получих ...
По два куршума в двете ми гърди ...

И питам се : Дали ме би обичал ...
Дали бих бил добър баща ...
Или всичко твое бих отричал ...
И вечно ще се мръщя и кретя ...

В главата толкова въпроси имам ...
Към теб - за радостта , проблемите ...
Но мисля със писмото си да спирам ...
Че свършва ми мастилото във вените ...

Кръвта ми по паветата се стича ...
И може би за мен е близко края ...
Но помни , че татко много те обича ...
И след мъничко ще е при теб ...
Във Рая ...

[Тя]

Жената поет


И я видях – в сияние обвита,
кръжеше като лебед,
цопнал в блато.
От глезените тънки до гърдите
тя бе жена.
Нататък беше лято.
Сред миризми на вино, завист, клюка,
се носеше
усмихната и бяла.
Говореше с щурците и капчука.
Тя бе душа,
едва покрита с тяло.
Какъв ли вихър странен я довея
в света на грях, велможи, не-поети,
не знам.
Но щом луната взе да тлее,
остана тя.
И продължи да свети.
Навярно ни е пратена отгоре
за да разкрие
тайната небесна –
когато блатото обятия разтвори,
да се превърнеш в патица
е лесно.
Но истинският лебед
бяло пее
и гали тинята, и плаче скрито,
додето блатната коричка изтънее
и бликне
езерна вода.
След туй отлита.

Мая Дългъчева

[DEVIL_IN_HEAVEN]

По въпроса за дългите постове:

Искрено ви моля, всички участващи в темата, вземете под внимание коментара на Восъчната принцеса (колкото и трудно е да го забележите на предишната страница измежду километричните постове). Това, което ви предлагам, е да пускате линк към вече постнато стихотворение или просто да споменете заглавието му. Това ще е достатъчно всички да разберем, че ви е обърнало настроението на 180''. Наистина дразни очите и затруднява четенето на нови неща.



Послепис: Нека в следствие не превръщаме темата в миксиран чат за стихотворения. Постовете трябва да съдържат или заглавие, или ново стихотворение (и кратък коментар към СТИХОТВОРЕНИЕТО, не към автора!, само ако е необходимо).

Доколкото за дефиницията на "обръщане на настроението на 180''" (съмнявам се да съществува добра такава), апелирам да пускате наистина разтърсили ви творби, а не всички, които по една или друга причина са ви впечатлили. В противен случай някои хора проявяват тенденция да имат по-скоро "обръщане", отколкото настроение... ;)

Хайде стига приказки. Да сядаме да четем. Благодаря за вниманието! :)

[meteor]

 [heart__] Петя  [heart__] Дубарова  [heart__]

Попитай детето: "Какво е живота?"
и вгледай се в ясните детски очи;
във тях ще проблесне учудена нота
и в отговор детският смях ще звучи.

"Какво е животът?" - попитай младежа.
Ще чуеш: "Това е красивия ден,
денят ми на младост, мечти и копнежи,
денят ми от слънце добро озарен!"

А старецът грохнал ще каже горещо:
"Обичам живота, красив, окрилен.
Животът е скъпото, святото нещо,
което отива си бавно от мен."

Със същите думи запитай тогава
поета и слушай добре:
"Животът това е, което остава
да диша, тупти и цъфти след смъртта."

[Mr_FLIRT]

Желая ти всичкото щастие , ти го заслужаваш.
Този стих казва всичко , което бих искала да ти кажа :
За тайните, които споделихме ,
за часовете, отделени за обяди ,
за алкохола, който не изпихме ,
за добрината, от която ти ми даде....
За твоето приятелство чудесно ,
за неоткъснати за мен цветя ,
за това, че с теб е интересно
по всяко време на деня....
За топлите очи, в които плувам ,
за донкихотовския дух ,
затуй, че никога не те целувам
и думи зли от теб не чух....
За миговете, във които помълчахме,
за разговорите ни насаме,
затуй, че много близо бяхме
до тъй далечното море....
За всичко,със което ми показа ,
че ме харесваш и че аз съм
в нежните ти мисли даже ,
във нотките на твоя глас...
За смешната вода, която пихме
във "криво" дворче... За дъжда.
Затуй, че нищичко не скрихме
един от друг... –
Благодаря!

[TaM_NqKaDe_V_SaRcEtO]

Нима не знаеш...

Далеч била съм, казваш,
не стигнала до тебе мойта нежна ласка,
изпратена одеве.
Нямало ме днес,
а ти си имал нужда.
На чувствата си дал превес
и мен наричаш вече чужда.
А не чу ли да ти шепне тихо моя глас,
че където и да съм, съм духом с тебе аз?
И нима не знаеш още, че ти си в моята душа?
И че друг не ще прегърна нощем,
дори и тебе да те няма никой на света?

[sad3] [sad3]



DEVIL_IN_HEAVEN каза:
1. КИРИЛИЦА! :arrow: Това е български форум!
2. ПРАВОПИС & ПУНКТОАЦИЯ! :arrow: Уважение към езика!
3. СТИХОТВОРЕН ФОРМАТ! :arrow: Това е форум за поезия!

Нямам навика да пренаписвам големи "латинизирани" творби, но това ти е първи пост и реших, че тактично си пропуснал/а да прочетеш правилата на форума и учтиво ще те помоля да го направиш. Допускам, че това стихотворение може да е лично твое и ако е така, ориентирай се къде се публикуват авторските неща. Ако имаш оплаквания, пиши на лично съобщение, не в темите. Втори такъв пост няма да бъде редактиран, а автоматично изтрит.

[kalista]

Цвете за теб!
Цвете и нежност!
Не снобски букет,
а едничко и свежо.
Без повод и думи ,
просто - импулс.
В мен някаква струна тананика си блус.
Ти усещаш това...
Аз пък - ръцете ти .....
Изострени сетива
направляват нозете ни.
Времето спряло е
скрито в тъмата ,
виж в огледалото,
как блести тишината.
Не танцуваме вече....
Ние просто стоим.
Без да знае - обречен,
блусът вече и химн.

Възхваляващ любов!
Възхваляващ навеки
нашата чудна любов,
непостижима за всеки. [heart__]

[Gentiana]

ЧАША ЖИЗНИ
Лермонтов

Мы пьем из чаши бытия
  С закрытыми очами,
Златые омочив края
   Своими же слезами;
2
Когда же перед смертью с глаз
  Завязка упадает,
И всё, что обольщало нас,
  С завязкой исчезает;
3
Тогда мы видим, что пуста
10   Была златая чаша,
Что в ней напиток был — мечта,
  И что она — не наша!
...............................
Чашата на живота

Ние пием от чашата на битието
със затворени очи,
мокрейки златните краища
със своите сълзи.

Когато преди смъртта
от очите ни превръзката пада
и всичко, което ни е създавало илюзии,
с превръзката изчезва.

Тогава ние виждаме,
че празна е била златната чаша,
че напитката в нея е била - мечта
и че тя не е наша!
[confused]

[Тя]

БУКВА И ЦУНКА



    "Мамите миришат на цунки и букви..."
                      Данаил - по време на приказка за лека нощ

    "Кога ще ми посветиш стихотворение?"
                      Данаил - на 17 г.

Свърших приказките, почнах притчите -
синът ми расте.
Учим се един друг на обичане -
дете до дете.
Написал в профила си: "Обичам мама." -
кратко представяне...
Чета го, плача и ставам голяма,
дъхава, сламена!
Бях му родилката, днес съм родина -
от кръв до праг
пътят е жилав...
Ние го минахме в тръс и зиг-заг.
..Учим се един друг на прощаване -
той мене повече -
крие сълза, от прах корава
в горното джобче.
Горното, лявото, пълното с тупкане
и трудно дишане -
мамите вече на цунки и букви
не миришат...
Мамите бъркат като децата,
губят се в тъмното -
добре, че има ръчичка свята -
да ги завърне.
...Свършиха притчите,
почвам с прането да ти говоря -
ако не се изпират лекетата -
ще го повторя...
Важно е ризата да е чиста,
с вятър в ръкавите!
Другото са секретни истини
за лесни брави.
...Мога сто тома стихотворение
да ти напиша -
ще го направя с кръв,
вдъхновение
и трудно дишане.
Туй е бонбонът за лявото джобче,
малка бабунка -
стига ми в буря да ти е копчето...
Буква.
И цунка.


© Мая Дългъчева

[Bamby]

Той е железен,каменен,старинен
такива има с хиляди в света,
обикновен,но само че зазидан
един балкон без никаква врата.
Атанас Далчев

Защо не можем наведъж да бъдем
и тук и там-навсякъде,където
могъщо и безкрайно бий животът?
Атанас Далчев

От мръсния лик на суетност вседневна
блажен е тоз,чийто се дух отврати,
разкъса веригите свой той гневно
и с вихрен полет в небесата лети.
Димчо Дебелянов

Живота бездушен ме люто измами,
крилата ми светли скова
и с клетви и вопли сред пропастни ями
наведох аз горда глава.
Димчо Дебелянов

това са откъси от любимите ми стихотворения,защото емоцията която ми носят е неописуема!

[Paco]

Кочо


O, движенье славно, о, мрачно движенье,

дни на борба горда, о, дни на паденье!

Епопея тъмна, непозната нам,

епопея, пълна с геройство и срам!



Храмът беше пълен с деца и невести,

с въстаници бодри и бащи злочести,

които борбата в тез зидове сбра.

Участта си всякой вече я разбра.

Врагът от три деня наоколо храма

гърмеше отчаян. Ни страх, ни измама,

ни бой, ни закани нямаха успех.

Борците държаха и никой от тех

за сдаване срамно уста не отвори

и лицето първи да си опозори.

Оградата беше прилична на пещ

задушена, пълна със въздух горещ

и със дим барутен. Свирепият глад

издаваше вече своя вик познат.

Децата пищяха уплашени, бледни

пред майки убити и трупове ледни.



Борбата кипеше отвътре, отвън,.

Във всички очи пламтеше огън.

Болнави и здрави, богати, сюрмаси,

русите главички и белите власи

зимаха участье в последния бой.

Майката мълвеше:"Чедо, Не се бой!"

и даваше сину напълнена пушка;

и старата баба, що едвам се люшка,

носеше куршуми в свойта пола,

и мъжът, учуден, имаше крила:

отзади, до него, жена му любима

гледаше азлъкът пупал дали има.

Децата пищяха като за пръв път

чеваха гърмежи и гледаха кръв.

и боят кипеше отвътре, отвън.

Много борци хладни спяха вечен сън,

и димът беше гъстък, и смъртта не беше

ни грозна, ни страшна, и кръвта шуртеше

из женски гърди наместо млеко.

Лудост бе пламнала във всяко око.

Старците търчаха с ярост на лице

и търесеха пушки с трепетни ръце...



Отвън враговете диви, побеснели

сган башибозуци храма налетели -

фучаха, гърмяха, надаваха рев

и падаха мъртви във немощен гнев.

Главатарят техен, с кръв топла оквасен,

на таз жътва дива гледаше безгласен,

и страхът неволно обзе му духът

пред тез раи слаби, що сееха смърт,

и вместо молби, плач пукаха куршуми.



Изведнъж далеко, на голите друми,

войска се зададе с трясък, тичешком...

Сганта се зарадва, а в божия дом

душите сетиха трепет и смущенье

като пред десница, що принася мщенье.

Битката утихна...Разредя димът,

и някой глас чу се, че ехти в шумът:

-Ний се бихме, братя, с башибозуци,

защото са мръсни, диви и хайдуци...

Ето, царска сила, да се предадем!

-Не щем! - Не! - Не бива! По-добре да мрем!

-Пушките си дайте! - Не! Не! - Що да сторим?

- Да се покорим ли? - Мълчи! Да се борим!

- Предателят кой е?! - Долу! - викат с бяс. -

Спогодба не става между тях и нас!

Една жена викна:"Чуйте! Срам)!" и пушна

към войската царска и падна бездушна,

и гърмът разклати смаяний народ!

Трепна всяко сърце и всякой живот,

огънят обхвана тия души горди.

- Да се не вдадеме на турските орди!

И гърмежът почна, и боят със гнев

подзе своя страшен и грабен напев,

но йоще по-страшно и йоще по-гробно.

и смъртта из храма фучеше злокобно.

Отчаянье мрачно ицата вапца,

майки не познаха своите деца.

отвън срешу храма зяпнали пушкала

забълваха пламък и бомби, и хала!

и стените стари разлюляха с звук

кат внезапний вятър планинския бук

като тръс подземен многажди повторен.



изведнъж видяха там зидът съборен!



Перущице бедна, тнездо на гепои,

слава! Вечна слава на чедата твои,

на твоята пепел и на твоя гроб,

дето храбро падна въстаналий роб!

Слава теб, че ти се одържа до крайност

и бори се в пушек, и падна със сяйност.

Ти в борбата черна и пред турский гнев

издигна високо твоя свилен лев,

и глава не клюмна, и меча ни даде,

и твойта светиня срамно не предаде,

и нашта свобода ти я освети.

и зо толкоз жъртви гордо отмъсти.

Поклон на теб, граде, пепелище прашно,

на борба юнашка свидетелство страшно!

Твойте чеда бяха силни в трудний час,

твойта гибел беше тържество за нас,

защото ти падна със падане ново

и в нашта исторйя тури светло слово.

Защото ти блесна в синия простор

след многото подлост, сред общий позо!

Защото пропадна и в гроб се халоса

славно както Прага, както сСарагоса,

обвита във пущек, окъпана в кръв;

защото ти - сетня - пример даде пръв

как мре народа и не моли бога,

и не рече: Милост! - в общата тревога;

и - нищожна, тъмна, без крепост, без мощ

и със голи ръце, и без никой вожд,

без минало славно, без примери славни,

що малките правят с великите равни,

ти с твойта смърт страшна и храбри моми

Картаген надмина, Спарта засрами.



Но войската скоро храмът окръжава,

отвсякъде ужас и смърт приближава.

и сганта, упита от лакома стръв,

и гладна за блудство, за месо и кръв

изскърца със зъби. Бомбите трещяха

и момите красни с децата пишяха.

Слисаните майки с поглед страховит

блъскаха глави си о голия зид

и падаха, други - с настръхнали власи

във свойте колене душаха деца си.

Във тоя миг Кочо - простият чизмар,

наранен отслабнал и бунтовник стар,

повика жена си - млада хубавица,

на гърди с детенце със златна косица

и рече: "Невасто Виж, настая сеч

и по-лошо нещо... Ти разбираш веч...

Искаш ли да умреш?" - И клетата майка

бледна, луда, няма и без да завайка,

сложи се детето с трептящи ръце

и кат го цалуна в бялото чебце,

задтана и рече: "То да е отзади!

Удряй!"...И Кочо ножът си извади

кървав из гърди й; и чучур червен

бликна и затече, и Кочо втрещен

погледна детето. То плачеше, клето!

"Майка ти не ще и сама на небето!"

Рече и замахна като в някой сън

и възви глава си, пламнала в огън.

Главицата падна, трупът се затресе

и кръвта детинска с майчинта се смеси.

И Кочо пак рече: Не остана мощ,

но за един удар имам сила йощ!"

И ножът димещи опря с две ръце

право дето тупа негово сърце.

И падна обагрен, грозен, страховит

с отворени очи и със нож забит.

..............................

..............................

И храмът ехтеше от моми, невести,

кат падаха в кръвье или в безчестье!



И господ от свода, през гъстия дим,

гледаше на всичко тих, невъзмутим!...

[HappyEnd]

SkitnicaVmoretO

Защото съм устроена така,
че щом вали да съм ранима.
Открих, че даже топлата ти длан
не може да ме върне между живите.

И техните усмивки са ми чужди,
защото твойта е затулило небето.
(Най-страшно е да нямам нищо,
когато съм ти дала и сърцето си.)

А пък когато във очите ти вали
и всеки ден по милост да те имам...
Аз просто съм устроена така,

[Белоснежка]

Не знам кой е авторът... но ме разтърси дълбоко и реших да го споделя с вас!

МАСТИЛЕНИ СЪЛЗИ

Сълзите си във синьото мастило ще удавя...
от тръпнещата болка ще извая плачещ стих!
Сред буквите отронени ще искам да забравя,
че някога обичах... че мъка вместо радост пих!

Над смачканото листче дълго ще будувам...
светулките ще гаснат в погледа ми замъглен,
но могат ли очите ми отново да сънуват...
когато теб те няма вече... ти не си до мен!?

Надраскана душата ми от острото перо...
от думи парещи до сива пепел обгорена...
в безсънни нощи ще ридае, свита на кълбо,
изваяла от мъката си плачеща поема...

Стихотворението се казва "Мастилени сълзи" и е мое - Гергана Шутева (Белоснежка). Публикувала съм го единствено в литературния сайт otkrovenia.com

http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=44370

Затова много се учудих да го видя тук.
Радвам се, че ти е харесало, но ми е интересно къде си го прочела, за да го постнеш тук...!?   [mhmm3454]

[vOsYcHnA_pRiNcEsA]

Привет.
Съжалявам, ако си се обидила, че съм споделила стихът ти тук.
Имам навика от много време да събирам стихове, които съм прочела и са ме впечатлила на личния си компютър. Предполагам, че така се е получило и с твоето - прочела съм го в сайта и съм си го копнала в папката със стиховете. Ако имаш против да остане в темата, моля кажи и лично ще се ангажирам модераторите да го изтрият. Но дори и да е така, отново бих искала да изкажа възхищението си към този стих и теб.

[Белоснежка]

...И само нощем...
Димчо Дебелянов


...И само нощем, нощем
кога и Господ спи, свит в здрача,
си позволявам аз разкоша
във тъмното да си поплача.

Защо ли? Ей така, от нерви,
От жар, от нежност и от мисли.
Причини - колко щеш. Все черни.
И само плач човек да иска!

Баща ми, майка ми от гроба
Излизат и ме навестяват:
,,Ти помниш ли?"... ,,Да, помня..." С обич
като дете ме утешават.

Деца - пораснали. И грижи.
Обиди - волни и неволни.
И раните си скришом ближа -
От свой и чужд. Куп рани болни.

Ах, битието, битието,
И в него - кървищата, рискът
На туй човечество, което
Не знае вече какво иска...

Настръхнало, зло, в гняв треперещ,
Играещо си със барут и...
А аз съм го люлял довчера
Като дете в приспивни скути.

...Какво дете - звяр безподобен.
И осъзнаваш, че родител,
А не дете ти е... И че в злокобен
Миг е зарязало пещерите

И точно тебе е създало.
Тих плач във будната кошмарност!
Оплакващ цял свят с една жалост.
Ненужна никому, навярно.

И само нощем, нощем дръзвам
Да си поплача тъй, от слабост.
Но съмне ли - пак вълк безсълзен,
Възглавка мокра скривам бързо.
...И - с вълчи зъби - пак след хляба.

31.Х.1992 г.

Стихотворението НЕ Е на Дебелянов. Авторът е Дамян Дамянов.