Стихотворението, което обърна настроението Ви на 180 градуса?

Started by Mistic, January 25, 2007, 17:33:54 PM

Previous topic - Next topic

0 Members and 3 Guests are viewing this topic.

Ani_nl

С есента и дните станаха студени,
а балтонът беше горе на тавана,
в дъното на стария лелин гардероб.
Бяха му ръкавите късичко скроени
и като го сложих, недобре ми стана,
та нарочно бръкнах в десния му джоб.

Бръкнах и извадих: снимка развалена
(двама млади влюбени на два стари стола,
кавалерът аз бях в същия балтон),
после два бонбона в книжчица зелена,
два билета филмови, стари, без контрола,
и едно шишенце със одеколон.

,,Тез билети – казах си – са от кино ,,Глория" ,
прости са бонбоните, смешен е портрета
и шипето пълно е с разводнен парфюм."
Казах, но си спомних ланшната история,
влезе нещо тъжно тука във сърцето,
име едно нежно дойде ми на ум

и видях я, същата, в розово облечена,
същата усмивка и ръката същата,
и от ваксинация малката следа.
,,Панта рей!" – помислих си. – ,,Всичко е далече!
Миналите мигове вече се не връщат,
както се не връща речната вода."

Но все пак останах в здрача на тавана.
В здрача на тавана, във балтона смешен,
любовта преминала си припомних аз.
В тъмното парфюмът нежно ме обхвана,
сладък бе бонбонът, снимката шумеше
и отнейде, та-та-ра, чуваше се джаз.

* 2

Най-напред бе всичко в розовата дреха,
биеше сърцето гръмко във гърдите
само като видех вашата врата,
саксофони свиреха, облаци хвърчеха
и тролеят движеше се помежду звездите,
и сънувах всяка нощ твоите уста.

след това писмата. Ах, писмата стари,
писани небрежно сред черновки четири,
с хиляди целувки върху всеки лист,
със цветя безбройни като във хербарий,
с нежни обяснения цели километри,
с послепис и после с послепис!

След писмата – помниш ли? – първите ни срещи,
твоите родители мразещи ме искрено,
бялата ти шапка, белите брези.
И писма отново: ,,Ще ли разбереш ти?
Не ме пускат вече. Много ми се иска, но..." -
Строфи от любов и кофи със сълзи.

Помниш как поскърцваха стълбичките дървени?
Помниш как мечтите ни тихо се намериха
в малката ми стаичка цялата във прах?
Помниш как във всичко мислехме се първи,
а пък все откривахме старата Америка?
Колко много копчета, колко много страх!

Спомняш ли си масичката в ,,Бивша орхидея"?
Помниш ли пейзажите (морски и планински)?
Помниш как разсмиваха ни стенните рога,
как един до други ний седяхме в нея
и четяхме с трепет книги медицински
и шептяхме бледи: ,,Ах, ами сега!"

Помниш ли, не помниш ли? Кой те знай къде си,
сигурно ще вземеш оня зъболекар
и ще слушаш свърдела му, и ще си добре.
Помниш ли, не помниш ли? Всичко отиде си.
Като стар часовник, тихо и полека,
любовта в сърцата, изхабена, спре.

дните се редуваха все едни и същи,
люшкаха се кожените дръжки във трамваите,
никнеха и вехнеха горските треви,
а пък ний седяхме в слънце и във дъжд и
сменяхме си дрехите, сменяхме си стаите
и веднъж усетихме: нещо не върви!

Празни бяха срещите, глупави – алеите,
стаята ми – хладна, пастите – безвкусни,
и дори ядосващи – стенните рога;
и по жици вече бягаха тролеите,
и сънувах вече други, чужди устни,
а по твойте устни лепнеше тъга.

* 3

Неделята е тъжен ден за хора,
Усещащи един от друг умора,
Държещи се един за друг едва.
В една неделя срещнахме се двама.
,,Не закъснявай!" – бях й казал. ,,Няма!""
И дойде във три без четвърт вместо в два.

И тръгнахме по улиците стари,
по пролетните сухи тротоари,
извити без начало и без край.
Вървяхме все по същите маршрути
със същи спирки, в същи брой минути
като квартален остарял трамвай.

До днеска още къщите аз помня:
най-първо беше надписът огромния
с показващ пръст ,,Бръснарница Багдад";
след туй гаражът, малката градина
и железарят с ключ от ламарина,
и киното, и въглищният склад.

И ний вървяхме и не си говорихме.
каквото да говорехме и сторехме,
говорено и сторено бе веч;
познавахме си шапките, костюмите,
познавахме си мислите и думите
и бе излишна всяка наша реч.

И аз си мислех: ,,Вече сме към края.
И тъжно ми е, а защо, не зная.
Носът й бе по-тъничък преди.
Туй копче скоро май ще се изгуби.
Оградите са пълни с думи груби
и тази шапка лошо й седи.

Оградите са пълни с думи мръсни.
Туй копче по-добре да се откъсне.
А ний да скъсаме е най-добре.
Във Бомбо-Нгонго нейде ми се ходи.
Какво ли е да плаваш с параходи
в изпъстрено със рифове море?..."

И виждаха се негърските лагери,
и чуваха се негърските шлагери,
и лових риба в синята вода.
Тогаз тя каза: ,,За какво мечтаеш?"
,,За теб! – отвърнах аз. – Нима не знаеш?"
,,Обичаш ли ме?" – каза. Казах ,,Да!"

И както тъй въвряхме неусетно,
достигнахме до спирката ни сетна,
поспряхме се и тръгнахме назад.
Най-пръв бе складът, после киното,
ключът от ламарина и градината,
гаражът и ,,Бръснарница Багдад".

* 4

Облачета плуваха в небесата чисти
и мъхнати листи имаше по клоните в парка,
дето водеше тъжният ни друм.
Велосипедистите бягаха по пистите
и внезапно качваха се горе по наклоните,
като шумолеха с нежен гумен шум.

Бяха снизходителни и добри пазачите,
хората се чувстваха леки без галоши
и вървяха с кухи вафли в уста.
Футболните зрители биеха играчите,
не че тез последните бяха толкоз лоши,
а защото, тъй на, просто пролетта....

Само ний се чувствахме сякаш беше есен.
Бяхме си дотегнали казано накратко.
Краят беше близо и бе сто на сто.
Хороскоп извадихме, но не беше весел,
ядохме бонбони, но не беше сладко,
искахме да седнем – нямаше место.

После на чорапа й бримка се изнищи.
Детската градина беше пълна с крясъци.
Хвръкна в стратосферата изтърван балон.
След това аз стрелях на едно стрелбище,
три железни тигъра паднаха със трясъци
и получих премия цял одеколон.

Дъх водеколонен, тъжен и далечен,
дъх от любовта ни, от мечтите мирис,
на тавана носиш ти спомен от тогаз!
,,Панта рей! – си казвам аз. – Всичко веч протече,
есента е тъжна и там долу свири
като бормашина оня глупав джаз!"

* 5

Тъй както го рисуват по картините,
небето беше бледо над комините
и празен беше празничния ден;
и ние се погледнахме печално,
и влязохме във киното квартално,
където даваха ,,О, ти мой блен!" .

О, ти мой блян със пожарогасители,
о, зрители със външности съмнителни,
афиши с отлетяло вече ,,Днес" .
И тъмно, и плювалници нечисти,
и снимки на забравени артисти -
Мачис и Хари Пил, и Мае Уест....

Бе почнало. Едно хлапенце мина
в салона с нас под форма на роднина.
Бе почнало и вътре беше мрак.
Върху екрана смееха се двама,
след туй при тях пристигна една дама
и каза с надпис: ,,той ще дойде пак."

И знаехме ний филма чак до края
(и как ще я съгледа той в трамвая,
и как бандита ще го сгази трен),
защото бяхме го видели двамата
със мъничка промяна на рекламата,
тогава беше май ,,Ела при мен!" .

И ний седяхме близо до кабината,
и слушаше се как шуми машината,
и снопът бе тъй ниско при това,
че трябваше ми мъничко да стана,
за да израсне мигом на екрана
една ужасна рошава глава.

И аз седях и мъчех се да гледам,
и скърцаше креслото на съседа,
и аз се чувствах уморен и стар;
и тъжно бе, чувах как сред мрака
един часовник във гръдта ми трака
и се нуждае от часовникар.

А после дойде ,,Край" и вентилатора
със гръм наблъска вятър във театъра,
и светна, и платното избледне;
и ний видяхме тъжни и посърнали,
че всички двойки бяха се прегърнали
и само ние, само ние – не.

И си излязохме. ,,На мене струва ми се -
аз казах, – че достатъчно преструвахме се..."
Тя каза тихо: ,,Също и на мен."
Врабчетата шумяха във градините,
небето беше бледо над комините
и празен беше празничния ден.

* 6

Когато ни дотегна вече всичко
и хороскопът пишещ за раздяла
- ах, вече ясно бе! – излезе прав,
отидохме – така, зарад шегичката -
тя с нова рокля, аз със роза бяла,
при стария крайпътен фотограф.

Той сложи във петлицата ми розата,
разгъна фона с бясна Ниагара
и погледа ни точно нагласи;
ала за нас бе малко трудна позата,
аз мръднах той капачето изкара,
тя мигна и той каза ни: ,,Мерси!"

И почна се играта на среброто,
на солите пълзенето неравно,
безшумният молекулярен взрив'
и ето че във ваната, в живота,
от Нищото изплава бавно-бавно
невижданият мокър негатив.

А пък от вред ни гледаха портрети,
прекрасни мигове, навеки спрени,
фиксирани човешки младини,
намръщени младежи със каскети,
от зли роднини двойки разделени,
деца в ковчези, бременни жени.

И всичко стана жално моментално"
и хората, и бледното предградие,
и снимката, излязла тъй добре,
и двамата се гледахме печално,
и нейде се обади едно радио:
,,Вероника, животът е море!"

Една зарзаватчийка се разчувства и каза,
че блазя ни, че сме млади,
и че момата е таман за мен;
а фотографът каза нещо за изкувството,
че то е вечно, снимките извади
и ни ги даде в плик един зелен.

И тръгнахме ний в пътя си полека,
и влажни бяха снимките и двете,
и в плика залепиха се така,
че колкото и да ги дърпах леко,
във нейната остана мойто цвете,
а в моята – едната и ръка.

Тогаз си казах: ,,туй са явни знаци,
че ще се срещнем пак и не след много."
Ала гласът, гласът ми беше нов
Във входа на една кооперация
целунахме се, казахме си ,,сбогом!"
и тъй завърши нашата любов.

* 7

Но дали наистина туй вече беше края?
Горе от тавана слушам как тромбона,
та-та-ра, печално в есента звучи.
Нещо ме ядосва, но какво – не зная.
Може би балтона? Може би бонбона,
който тъй е сладък, че почти горчи.

Ах,защо ни трябваше да се разделяме!
АЗ тогаз си мислех че ще те забравя,
но сега си мисля, че съм бил глупак.
И усещам, нещо зъб един боли ме,
и ако не мине, трябва да го правя,
и как мислиш, може да се срещнем пак?


Едно от любимите ми е!




КИРИЛИЦА!!! АВТОР!!! [evil]

БОРОВИНКОВО СЛАДКО

ПРИКАЗКА

Дамян Дамянов

Заспиваш ли, аз май че те събудих,
прости ми, че дойдох при теб сега.
Душата ми се стяга до полуда
в прегръдките на свойта самота.
Самичък съм, а тъй ми се говори,
устата ми залепва да мълчи ...
Не ме пъди, ще си отида скоро,
аз дойдох тук на бурята с плача.
Ще седна до главата ти, ей тука
и ще ти разкажа приказка една,
в която е положил зла поука
един мъдрец от стари времена.
Един разбойник цял живот се скитал
и нивга не се връщал у дома,
вместо сърце, под ризата си скрита
той носел зла и кървава кама.
Преварвал той замръкнали кервани
и само денем криел своя нож,
а ножът му ръжда не хващал,
човекът като дявола бил лош.
Но кой знай, един път от умора
и той на кръстопът заспал.
Подритвали го бързащите хора
и никой до главата му не спрял,
а само малко дрипаво момиче
челото му покрило с листо.
Заплакал той за първи път обичан,
заплакал той, разбойникът, защо ?
Какво стоплило туй сърце кораво,
нестоплено в живота никой път !
Една ръка накарала тогава,
сълзи от поглед в кърви да текат.
Една ръка, по-топла от огнище,
на главореза дала онова,
което той не би откупил с нищо
ни с обир скъп, ни с рязана глава.
Но ти заспа, а тъй ми е студено,
туй приказно момиче, где е то ?
То стоплило разбойникът, а мене
ти никога не стопли тъй, защо?

Шантавела

Атанас Далчев
ПОВЕСТ

Прозорците - затворени и черни
и черна и затворена вратата,
а на вратата - листът със словата:
"Стопанинът замина за Америка."
И аз съм сам стопанинът на къщата,
където не живее никой,
ала не съм аз заминавал никъде
и тук отникъде не съм се връщал.
Аз не излизам никога от къщи
и моите еднички гости са годините,
а много пъти пожълтяваха градините
и аз не съм навярно вече същият.
Отдавна всички книги са прочетени
и всички пътища на спомена са минати,
и ето сякаш сто години
как разговарям само със портретите.
И ден и нощ, и ден и нощ часовникът
люлее свойто слънце от метал.
Понякога аз се оглеждам в огледалото,
за да не бъда винаги самотен.
А по стената се изкачват бавно
и догоряват на потона дните ми:
без ни една любов, без ни едно събитие
животът ми безследно отминава.
И сякаш аз не съм живеел никога,
и зла измислица е мойто съществуване!
Ако случайно някой влезе в къщата,
там няма да намери никого;
ще види само прашните портрети,
коварното и празно огледало
и на вратата листът пожълтял:
"Стопанинът замина за Америка."

1925

Диаболизмът ми е слабост... Общо взето всяка от творбите на Далчев ми въздейства
Дай ми само оловно-сивото небе
и ято гарвани, с които да избягам!

DEVIL_IN_HEAVEN

"Мразя как се изразяваш.
Рошавият ти перчем.
И колата ми, когато караш.
Погледът ти, втренчен в мен.
Мразя тежките ти стъпки
и се чувствам уязвима.
От омраза ме побиват тръпки
и говоря в рима.
Мразя с истини да ме заливаш.
Мразя твоите лъжи.
Мразя те, когато ме разсмиваш
и когато ме разплакваш ти.
Мразя да те няма
и това, че не се обаждаш всеки ден.
Най-много мразя обаче,
че не те мразя,
че няма капка
омраза у мен."



Из "Десетте неща, които мразя в теб", 1999 г.
Здравей!

Исках само да ти се извиня за дългото си отсъствие. Не бях готова да ти пиша. Днес се събудих. И открих, че дишам. Спомних си, че ми липсваш. И ето, родиха се няколко стиха...

defiant_spirit

Предварително се извинявам ако не е точно по темата , поради факта че това е текст от песен ..... но категорично ми преобърна настроението днес. НЕзнам може би не слушате такава музика ,но ...

Kingsize

Не зная как, къде, защо любовта е страх за мен.
За мен е страх и но защо - как искам да съм в нейн плен.
Къде е тя, защо я няма, а дупката е вече яма.
Искра загасна, болка бясна погълна сянката прекрасна.

Не знам как, не знам защо, не знам защо ме питаш кво,
но знам, че искам да съм с нея и не ме ебе защо.
Слушам ги, слушам тях, слушам хора всеки ден -
те говорят за любов, а любовта не среща мен.
Всеки ден в търсене на нея, и даже външно да се смея
дупката в мен ме кара често да копнея, за нея -
къде е тя, защо я няма -
щом клепачите ме предадат я виждам в красота обляна.
И после бум - изстрел точен пак куршум.
Събуждам се обвит в нощта, а тя я няма изчезнала без шум.
Надежда вече няма. Последната искра загасна -
тъмнината грозна пак погълна сянката прекрасна.
Целувка истинска и страстна, но само в блян, а аз съм сам,
в самота облян. За много грешки ме е срам, но знам,
че сам съм се родил и в ковчега пак ще бъда сам.

Припев:
Не зная как, къде, защо любовта е страх за мен.
За мен е страх и но защо - как искам да съм в нейн плен.
Къде е тя, защо я няма, а дупката е вече яма.
Искра загасна, болка бясна погълна сянката прекрасна.

Не очаквам да ме разбереш, да знаеш през какво съм минал,
колко сълзи съм излял, за да стана тва, което слушаш днес.
И без да забравя кво е скапан стрес, не загубих даже капка чест.
Живеем в два, два съвсем различни свята -
грозното го знам добре, но в теб намирам красотата.
Ако търсиш в мен парата, другото на заден план,
ще ти кажа да го духаш - по-добре да бъда сам.
Ето там - там навън - с мойте хора - тва съм аз -
силен блясък в очите, в ушите силен бас.
За да бъдем нас, не ни трябва просто късмет -
трябва ти да вярваш в мен и аз ще вярвам в теб.
Искам теб - не ми пука кой какво мисли за тва,
за мнението на някой друг не давам пукната пара.
Лягам сам и знам, че сам пак ще бъда на сутринта.
Кажи ми щом не знам какво е как да вярвам в любовта?
Не знам - ако си до мен сърцето ще си дам,
но все по-малко търсят него - трябва в джоб да си голям.
Да го духа парата - на думи всеки е богат!
Аз съм сам и сам оставам - да го духа скапания свят!

Припев:
Не зная как, къде, защо любовта е страх за мен.
За мен е страх и но защо - как искам да съм в нейн плен.
Къде е тя, защо я няма, а дупката е вече яма.
Искра загасна, болка бясна погълна сянката прекрасна.

Don_NUTSO

Взех всичко от живота, наистина всичко. Ако сега Бог ми го отнеме, то тогава сме квит.
Всяко момиче, което имаше късмета да я целуна, спираше живота ми.

Всяка твоя капка кръв, всеки дъх на мен е обречен.

Tajni4ka_:(

Не ме докосвай!Бягай!Събуди се!

Защо така фатално спря, човече
на пътя ми в безумие пленен...
Не ме поглеждай!Тичай надалече!
Съдбата си спасявай ти от мен.

Защо не ме прескочи и подмина,
като заключена в тъмното врата?
Защо се взираш в тясната пъртина
и с нежност плаха дириш ме в снега?

Не ме откривай, страннико, избягай!
Аз нося демон в себе си стаен.
Във сън блестящ към мене не посягай!
Ще съжаляваш после всеки божи ден.

Потегляй!Остави ме!Аз съм лоша-
едно чудовище във образ на жена.
Не струвам нищо-седем жалки гроша
и празен къс замръзнала тъга.

Не ме изравяй в близката далечност!
Смразена съм от грехове неписани.
Ще те погубя в свойта безграничност.
Не ме дкосвай!Бягай!Събуди се!

Даниела Иванова-Рибарса
Не сме се забравили, а всъщност никога не сме били...
Душите ни ограбени все  други са имали...
Но защо не спираме да се желаем?
И без да сме започнали не можем да спрем!!

joyziland

SLOW DANCE(Бавен танц)



Наблюдавал ли си понякога децата в луна парка?

Или пък чул ли си как пада дъждът по земята?

Наблюдавал ли си лудия полет на пеперудата?

Загледа ли се понякога в залеза на слънцето?



По -добре се отпусни.

Не танцувай толкова бързо.

Животът е кратък.



Музиката не продължава за винаги.

Тичаш ли като подгонена сърна по цял ден?

Когато питаш някого "как си"

Чуваш ли отговора?

Дали вечер си лягаш прегърнал мислите за стотици грижи?



По -добре се отпусни

Не танцувай толкова бързо.

Животът е кратък.



Каза ли си някога на детето си "това ще го направим утре"

И в бързината си не видя тъгата му?

Загуби контакт, остави едно старо приятелство да завехне

Защото никога нямаше време да се обадиш и кажеш"здравей",

По -добре се отпусни.

Не танцувай толкова бързо.

Животът е кратък.



Музиката не продължава за винаги.

Когато тичаш като луд

Губиш половината радост от пътуването.

Като че ли хвърляш един подарък, който не отвори.

Животът не е спринт



Затова отпусни се, чуй музиката

Преди да спре песента.


Тези стихове са написани от едно момиченце, което умира от рак в една болница на Ню Йорк. Лекарите й дават 6 месеца живот.



small_heart

Преди бъгването на форума бях публикувала в тази тема 3 стихотворения, които наистина ме докоснаха много дълбоко, затова смятам да ги пусна пак, защото си струват прочита.

(Само)убийство

Тръгвайки, оставих мъничка бележка -
залепих я със сълзи на входната врата,
за първи път тя стори ми се тежка,
за последно щом затворих я на заранта.

И запрепъвах се по стълбите надолу,
а ти в леглото топло още спеше -
под завивките само момиче, полуголо,
което на заспиване така щастливо беше.

От входа тръгнах си с такава мисъл,
когато чух от нейде женски вик и плач,
сърцето трепна - във буквален смисъл -
и обърнах се... безизразен като палач.

На терасата видях момиче полуголо,
гледаше как бавно се отдалечавам ходом -
и в следващия миг тя полетя надолу,
с бележка във ръката с надпис "Сбогом!"

Автор: NikSy



Църква за смоци

Отново пролетта не го подмина.
Дойде и му покълна с болка в пръстите.
Добре, че вече свикна във градината
наместо вишни да засажда кръстове.

И тая пролет просто му се случи.
От юг повя жестока, древна жажда
за някой жив. И той обикна кучето.
Дотам, че взе да вярва във прераждане.

Внезапно тази пролет се оказа,
че вече няма ни една монета
за Мрачния Лодкар. И той изряза
две кръгли вери в Бога от сърцето си.  

А после... нищо. Той остана същият.
Говореше си с кучето... и с мъртвите.
Но толкова отвъдна стана къщата,
че смоците я ползваха за църква.



След тази пролет само аз останах.
Да дишам. Да запълвам часовете,
усмивките, живота на баща ми.
И дупките във форма на монети.

Автор: Елица Мавродинова



Ела си

Откакто си отиде, все ти пиша
и все захвърлям в печката писмата.
Не знам дали четеш човекостишия,
но днешното реших да ти го пратя,

че сигурно и ти се притесняваш,
дали сме здрави, стига ли насъщният...
Не ни мисли. По малко остаряваме,
но иначе отвътре сме си същите.

Понякога се караме и викаме,
и думите тежат като планети.
Крилата ни болят. И бавно никнат,
и бързо вехнат в полза на ръцете.

Понякога сме дребни и лицата ни
приличат на стафиди от ненавист.
А друг път сме огромни. Непонятни,
божествени и истински, и прави.

Но тъжно е, откакто си отиде.
И днес ти пиша, за да те помоля...
прости ни. Бяхме зли и те обидихме.
Ела си, Боже, в къщите. При хората.

Автор: Елица Мавродинова



Ето още едно на Мавродинова и едно на Дамян Дамянов, което прочетох днес:

На изток от рая

Измръзналите очилати къщи,
протегнали за милостиня дворове,
с напукана надежда се обръщат
след стържещите ауспуси на хората,

чиито зимни гуми и вериги,
и всичките им бързи ламарини,
и даже магистралите не стигат,
та някой да докара дим в комините.

Не стигат да им върнат аромата
на втасал смях и песента на крачките.
Проскърцващият гъдел на вратата
сега е пусто ехо от спирачки,

които профучават и замират
и пръскат с кал беззъбите огради...
А зъзнещите къщи не умират.
Те помнят разораната си младост.

Те помнят разцъфтелите си покриви
и жадните трапези под асмите си,
и раклите си с грейналите рокли,
и нивите си, рошави от жито...

И клюмат къщите като врабчета,
накацали проскубано в безкрая.
А вместо ангелите, самолети
ни носят на крилете си към рая.

Автор: Елица Мавродинова




Моя Нова Година

Във тази чудна бяла нощ къде си?
И тази нощ ли ме оставяш сам?
Годината на теб какво донесе?
На мене ли? Подарък най-голям...
Една торба със мъка пак остави
годината под моята елха
от мъката аз песни ще направя,
от сълзите - на римите смеха!
Но песните ми няма да са тъжни -
до хората ще стигат без скръбта -
поетите - те винаги са длъжни
да не показват сълзи пред света!
Самички свойте сълзи да изпият
дори в новогодишния си тост
и хамлетовска мъдрост да разкрият
на хората всевечния въпрос:
"Да бъдем ли?..."
Защо пък да не бъдем?
Та в бъдното са нашите очи,
макар светът понявга да ни пъди
и глътнатият залък да горчи!...
Годините ще спират като гости,
но ние ще оставаме след тях,
защото се обичахме по-просто
и всяка скръб обръщахме на смях!...
Във тази чудна бяла нощ къде си?
Годината на теб какво донесе?  

Автор: Дамян Дамянов

По-ниска съм, защото коленичих,
докато ти строях пиедестала.
(Елица Мавродинова)
~


~
В главата толкова въпроси имам...
Към теб - за радостта, проблемите...
Но мисля със писмото си да спирам...
Че свършва ми мастилото във вените...
by nMz


Шантавела

(Само)убийство

Тръгвайки, оставих мъничка бележка -
залепих я със сълзи на входната врата,
за първи път тя стори ми се тежка,
за последно щом затворих я на заранта.

И запрепъвах се по стълбите надолу,
а ти в леглото топло още спеше -
под завивките само момиче, полуголо,
което на заспиване така щастливо беше.

От входа тръгнах си с такава мисъл,
когато чух от нейде женски вик и плач,
сърцето трепна - във буквален смисъл -
и обърнах се... безизразен като палач.

На терасата видях момиче полуголо,
гледаше как бавно се отдалечавам ходом -
и в следващия миг тя полетя надолу,
с бележка във ръката с надпис "Сбогом!"

Автор: NikSy

Това и мен не беше печатлило доста... просто е уникално!
Дай ми само оловно-сивото небе
и ято гарвани, с които да избягам!

Mr_FLIRT

Всички стихове на NikSy. Любимият ми автор във форума, който винаги е обръщал настроението ми на 180 градуса.
Познавам те, а никога не съм те виждал. Винаги имам смелост да съм около теб, но никога да те докосна или да ти дам лице.

ASSTONIA

Прерових всички тетрадки от тийнеджърските си години но така и не успях да намеря къде съм преписала това което преобърна живота ми! Беше публикувано във в. "Тийнеджър love" преди 10-тина години! Помня на изуст само началото:

АБОРТ

Без глътка въздух да поемеш
в утроба майчина-ковчег
отиваш си от нас на време
ти мъничък-почти човек!


kalista

ASSTONIA, стихчето е много, много старо и не е на никого от TL, защото самата аз го преписах от спомените на майка ми [lol] Някой го е изплагиатствал  :) Ето го цялото:

Без глътка въздух да поемеш
в утроба майчин - ковчег,
отиваш си от нас без време-
ти, мъничко - почти човек.
Посрещнахме те с химикали,
а трябваше със витамин.
Прежалихме те още не разбрали
дали си щерка или син.
Не мога да ти купя дрешки,
щом акушерка е смъртта,
ако по чудо отново стане грешка -
детенце, бързай към света!
Събирай оцелели клетки и ритай
майчината плът и на пук на всички
грешки - самичко си пробивай път!
Навярно първата ти глътка въздух
ще бъде отлик за любов.
Ела, ела ти беззащитно
да ни научиш на любов!

Promises disguise as temporary truths which end up as the world's greatest lies.

DEVIL_IN_HEAVEN

Георги Давидов:

1. ПИСМО
(ДО ВСЕКИ МЪЖ)


Докосвал ли си със запалена цигара
детелина?
На мен току-що ми се случи –
в ненавреме падащия здрач.
Листенцата си
детелината молитвено повдигна
и с тях – като с ръце – прегърна
собствения си палач...
Земята се оказа
най-несигурната ми опора:
като пиян – поех
към бавещата се все още
тъмнина...
Не питай нищо – с нов въпрос
на всичко ще ти отговоря:
Разлюбвал ли си влюбена за пръв
и за последен път жена?...

***


2. ЖИВОТ

Красотата, с която
ми стана съпруга,
напусна чертите
на твоето скъпо лице –
красотата, която
излъчваш в момента е друга:
напомня сърце...
Любовта, за която
не писах... поеми,
с жарава написа в сърцето ми
странния стих:
"Любовта от любов се нуждае,
а не – от хареми."
Така я открих...
Младостта
не подава десница за сбогом,
а без да ни буди напразно –
поема навън;
младостта не е спомен, белязал
душите с тревога –
не всичко бе сън...
Мъдростта
не робува на догми и моди –
тя знае цената
на всеки пропуснат момент;
мъдростта е планинска пътека,
която ме води
- през тебе – към мен.

***


3. БЕЗ "ЕВРИКА!"

Открих, че нещо неоткрито ме зове.
А неоткритите неща...
окрилят.
Открих, че съм създал и слаби
стихове.
Но слабостта им... става
моя сила.
Открих, че дълго съм се борил
с труп на бог.
И... в лявата си гръд
ковчега спускам.
Открих, че с майка си съм бил
почти жесток.
А ми прощават...
мамините устни.
Открих, че съм получил "сняг"
(вместо куршум).
Но слепоочията...
виждат всичко.
Открих, че съм се лутал
по утъпкан друм.
И да се луташ –
значи да обичаш.
Открих, че съм се любил с няколко
жени.
А ни една от тях не ме...
познава.
Открих, че стаята ми имала стени.
И между тях...
отдавна плаче славей.
Здравей!

Исках само да ти се извиня за дългото си отсъствие. Не бях готова да ти пиша. Днес се събудих. И открих, че дишам. Спомних си, че ми липсваш. И ето, родиха се няколко стиха...

small_heart

Присъдата



Осъден бях на хиляди неволи.
Приписаха ми много грехове.
И съжалявам, че мълчах... Защо ли?
С това спечелих само врагове...
Ала опазих част от свойта гордост.
И тя ще бъде с мен и занапред...
Във жилите ми няма грам умора
и ето - днес за вас ще дойде ред...
Ще трябва много скъпо да се плаща
за всички унижения и срам!
Аз вече си платих! Сега е ваш ред
да чуете това, което знам!


Когато сутрин в тъмните прозорци
се вглеждам, чувам как си спите –
спокойни, ,,праведни", ала притворни,
със съвести във гардероба скрити...
Когато ви погледна във очите,
прочитам ясно всеки следващ ход...
И всички дребни тайнички, които
заключили сте със секретен код...
Ще плащате! За всичко и за всеки,
когото сте потъпкали до днес
във името на своите успехи!
Или на своя личен интерес!
Ще плащате!
И трябва да го знаете!
Ще плащате!
И нека ви боли!
Почувствайте началото на края
и колко е светът несправедлив!
Несправедлив,
но досега – за другите,
които сте съсипвали с лъжи.
Заграбеното трябва да загубите –
по право то не ви принадлежи!
Ще плащате!
Ала не се сърдете
на мен!
Не аз съм толкова жесток...
Животът е такъв...
И разберете  –
не аз ви съдя!
Ще ви съди Бог...



Георги Ванчев

По-ниска съм, защото коленичих,
докато ти строях пиедестала.
(Елица Мавродинова)
~


~
В главата толкова въпроси имам...
Към теб - за радостта, проблемите...
Но мисля със писмото си да спирам...
Че свършва ми мастилото във вените...
by nMz