Една странна игра!

[{dulgokoska}]

Ръце аз не кръстя смирено...
Нито пък свеждам глава...
Очите ми вярващо не гледат...
И не целувам свещена ръка...
Устните думи не шепнат...
И трепет в гласа ми отсъства...
Но въпреки всичко кокетно...
В душата ти - Храма - присъствам...
Аз - тази грешна неверница...
Що осмелява се все...
Твоята кротичка верица...
С поглед да отрече...
Тази, която в миг дрехите...
Къса и хвърля в жарта...
Пред тебе стоя, Чуждовернико...
С молитва в непокорна душа...
Умееш да я прочетеш...
Недей си извърта очите...
Не можеш, дори да го щеш...
В мене отдавна са впити...
И знаеш, и виждаш, и чувстваш...
Как в твоя Бог надделява...
Изкусното мое си блудство...
Молитвата ми побеждава!...

:arrow: Букет мечти

[Zatoichi]

Прекрасно е в задъхващия смог,
от пролети горестно сълзи,
да почувстваш утрото и Бог
в букетче дъхави мечти.
Прекрасно е,и още как!
Да се задавиш с гъстия аромат,
да се закашляш и после пак
в мечти да скриеш целия свят.
Толкова привличащо...красиво,
толкова безгрижно и наивно,
но истината - куче зло и диво,
разкъсва мечтанието дивно.
Букет мечти ако събираш,
добре ще е да го платиш,
не с това,което в джоба си намираш,
а с това,което в душата си таиш.

:arrow:  Омраза от порцелан

[{dulgokoska}]

Подаряваш ми роза, така ли...
С бели и гладки бодли...
Със стебло от омраза... едва ли...
Да го скриеш опитваш, нали...
Е, виждам... листенцата нейни...
Красиви са... някак от фалш...
Макар да са по своему нежни...
Нагрубяват ръцете ми... марш...
Се носи от аромата...
На минали дни и цветя...
От чиста любов, не омраза...
С порцелана, разбита на пода лежа...

:arrow: Очакване без страст

[Zatoichi]

Очакване без старст
във стая тъмна
е като
очакване във паст
над урва стръмна -
седиш и опитваш
лъчи да уловиш
и сякаш празнота изпитваш,
сякаш за себе си скърбиш...
Но после осъзнаваш -
във спомена живееш,
да,после осъзнавш,
че веч не ще запееш...
Очакване без страст
е привкусът на поражение,
а най-тежката част
е да останеш без съмнение...

:arrow:  Рекет

[{dulgokoska}]

Една усмивка и... аха...
Май ми падна във капана...
Късничко се осъзна...
Плячка вече стана...
Сега вади си от джобовете...
Всички бедни чувства...
Не търси си ядове... оклончиво...
Обмислям да те пусна...
Само дай си тук сърцето...
Здраво ще го стисна...
Инак с белег на лицето...
Ще си идеш... не, не мисля...
Че би показал се белязан...
По-добре прикрит да си...
Хайде с джобчетата празни...
Тръгвай... рекетът върви...

:arrow: Кръвна банка

[Zatoichi]

Животът е един такъв...куцуз,
по тебе като бясно куче лае
и именно защото е урсуз,
нечестно с личността играе.
И забързан в жадната му паст,
не виждаш как се тя затваря,
как от някой близък храст
към теб връхлита с мраз Жътваря.
А какво остава след това,
може би над бледната ти сянка
ще сияе кротко,без слова
алена...поредна кръвна банка.

:arrow: Гръм и мълнии

[{dulgokoska}]

И ей така се появява...
Без час, минута или миг...
Макар два часа с влак да плава...
Изглежда бързо, и във лик...
Прилича на ужасна смърт...
От онези скучните и злите...
Но нали такъв е всеки път...
Със край внезапен... а сетне скалите...

:arrow: Морска градина

[GaLLeRy]

Морската градина ме опива с красотата си.
Песента на птиците рисува цветни картини.
И се впускам бясно.Политам през душата си.
Танцуват морски мисли като балерини.

:arrow: Бурята в сърцето ми  [lol] [lol] [lol]

[Zatoichi]

Бурята в сърцето ми - щорм най-бесен -
на живота кораба ми люшка
и трескаво въртя аз руля...но някак си унесен,
а корпуса вълните гневно мушка.
И напреде плавам -  в чернотата,
без надежди или страх,
търся,просто търся светлината -
онази,под която нявга бях...
Бурята в сърцето ми - вилнее...
тишината гръм гробовен цепи,
а на хоризонта нещо бледичко синее,
но тъмни са вълните,тъмни и свирепи...

:arrow: Като хора

[{dulgokoska}]

Тя бе звезда - студена и далечна...
Светеше му бледичко и кухо...
Той бе лъч, а силата му мека...
Нея галеше и я тя почувства...
Ей така, подобно те на хората...
Разменяха усмивки и тъги...
Вечерите вземаше умората...
Тя, за да си сладко той поспи...
Но ден дойде, във който се усети...
Някаква гнетяща топлина...
Мина близо някаква комета...
И погледът негов изгоря...
Не виждаше как звездичката му свети...
Пък нали и бе студена тя...
Нямаше опашка кат кометата...
И остана... по-далечна и сама...

:arrow: Неразделни

[SkitnicaVmoretO]

Бъди ми стена, аз гръб ще облегна,
зорница за теб в непрогледната нощ.
По залез ме чакай ръка да протегна,
по изгрев ще срещам твойта тъга
и само не тръгвай, не тръгвай полека
в очите ти виждам свойта съдба.

:arrow: Жертвоприношение

[edin_zabraven_mig]

За да имам любовта ти
аз продадох си душата,
но надвиха гордостта ти,
егоизма и суетата.

Жертвоприношение напразно
се оказа всичко,
та ти се отнесе безобразно
към мойте чувства.

:arrow: Влюбен звяр

[Zatoichi]

Звяр един -  голям и страшен -
погнал бясно заблудила се гъзела
и точно в този миг сегашен,
че най-разумно е да бяга,тя отчела.
Гонили се двамца продължително,
гонили се здраво,до зори,
гъзелата почувствала се изтощително,
но звярът не можал се умори.
Най-накрая потънала във изнемога
на съдбата се гъзелата предала
и връхлетял и звярът с двата рога
и...от любов я разцелувал цяла.

:arrow: Извод

[{dulgokoska}]

Пък той си блъскаше главата...
Във стените на сърцето...
И чупеха му се рогата...
И потеше му се пак лицето...
Не отстъпваше, очите стиснал...
Все се силеше напред...
В заблуди и във оптимизъм...
Удави истините си на техен ред...
Сетне уморен се свлече...
И с изтръпнала ръка...
Надраска следното куплетче:
"Сам наричаш любовта...
Пък тя змийорка е същинска...
И боли те, да боли...
Колко прост бил е изводът...
Залудо не се поти!"...

:arrow: Неизбежно

[edin_zabraven_mig]

И той влюби се във нея,
както малкият принц в своята роза,
без нея не можеше да живее
и пишеше, ли пишеше, проза.
Описваше своите чувства,
невъзможно било да се откаже,
защото душата му пуста
извднъж напълнила се с щастие.
Щом тя се появила
неизбежно било да не се влюби,
но по късно усмивката мила
жестоко него погуби.
Тя разби му сърцето
и накара го да страда
и душата му потъна в морето,
след като превърна се в пяна.

:arrow: Малък принц