Стихотворението, което обърна настроението Ви на 180 градуса?

[vanilla_g]

Хм  [shame]
Изключително съм поласкана, Наско! :)

[kalista]

ПИСМО ДО ЧАРОВНИЯ ПРИНЦ

Мариана Дончева

Лол  [oops] Невероятно е! [inlovee]

[XpacTa_lavista]

Поле с цветя /Насън.../ {dulgokoska} и me4tatelka


Върху устните ми – сребърен прашец.
И златисти нишки във косите.
В ръце държа букетче от синчец.
Блясък тайнствен свети ми в очите.
При тебе идвам тази нощ
съня ти да поръся със надежда.
И нежносините цветчета ти оставям –
като се събудиш тебе да поглеждат.
Въздишам се, разливам се по пръстите...
Да ме усетиш в другия си свят...
Намирам смисъл да съм щастие...
Като усмивчица на полски мак...
И да ме вземеш в шепи от обичане...
Една забравена от другите звезда...
Която твоите желания съблича...
И ги прави дири към мечта...

Във края на пътечката е слънце...
За ръката на луничка се държи...
И ние с теб към тях ще тръгнем...
Поле с цветя да посадим...
Погледът ти светъл ме прегръща.
Искам частичка от него да съм.
Искам с тебе в пролет да превръщам
всеки миг. Макар и насън...

[DEVIL_IN_HEAVEN]

vanilla_g

   
Чуждо (... без душа, без съдба...)

Много е добро! [inlovee] [inlovee] [inlovee]

[kalista]

"Момичето плаче под дъжда.
И дъждът плаче в момичето"
Рени Йотова

А дъждът е плакал мен.
Затова съм толкова горчива,
че когато ме целуват,
ги проклинам
и когато ме прегръщат,
ги напускам
и когато ме поискат,
ги погубвам.

А дъждът е плакал в мен.
Затова съм толкова красива,
че когато ме сънуват,
ги разплаквам
и когато ме забравят,
ги настигам
и когато ме пожертват,
ги помилвам.

А дъждът е плакал в мен.
Затова съм толкова безумна,
че когато ме оставят,
ги желая
и когато ме отпиват,
ги спасявам
и когато си отидат,
ги обичам.

Бояна Петкова



Приятелка Единствена е тя,
изслушва мъки тревоги, лекyва тъга.
Стои си кротко и дyма не казва,
Нито те хyли нито наказва.

Чашки със радост тя ти налива
дyшица мигом става щастлива.
очите ти светват като на котарак,
А тя налива ли налива пак и пак.

Гледа дяволито,чака да кажеш -Още дай!
Но, не ти мисля тя доброто- знай!
Моля те, не и се доверявай,
в ръцете и не се оставяй.

Тя е сладко изкушение,
понякога най -доброто вдъхновение,
ала не е приятелка, а врага опасен.
От нея живота става мъглив и неясен.

Безчувствен ще те хвърли в мрака,
ще излезе навън и друга жертва ще зачака.
И тъй, и тъй до като свят светyва,
Бyтилката ще си царyва.

[me4tatelka]

Поле с цветя /Насън.../ {dulgokoska} и me4tatelka

Уау...  [shame]  [gu6] [gu6]

[kalista]

Пораснах ли? Детето вика
в мен, разперило криле.
Напред е тежко. Ето, че отлитам,
но не към теб, уви, дете.

Но не към теб... Живота кратък
на мене път е отредил
да бъда като всички други,
и свят жесток е построил.

Граден от злобните окови
на възрастната мъдрост и печал,
където мислите ни непокорни
се сблъскват с изкривения идеал

на някогашните деца невинни,
на някогашните разперени крила,
пораснали, превърнали се в бивши
светли капки върху младата трева.

Сега, потънали във кал, подават
лицемерни си към мен ръце.
Аз нямам избор, трябва да ги хвана,
нямам избор, не тъжи, сърце.

Не тъжи, сърце, прощавай.
Мъката си двама ще тешим.
Човешкото не мога да забравя,
животът, знам, ще ни горчи.

Ще горчи, ще стене и ще страда...
Човекът в мен ще се роди...
Не може вечно зад ограда
да срещам бъдните си дни.

И не се след дълго ще съм вече
пораснала – цял възрастен човек.
Детето ще остане там далече
във някой чужд забравен век.

Не се сърди, сърце, прощавай.
Прощавайте, разперени криле.
Аз трябва някак да забравя
изкуството да съм дете.

Ако успееш да забравиш, че вчера ме е имало,
ще си спокоен, вярвам, за утрешния ден.
Ще си сглобиш опора от избрани части минало,
в които не присъства и капчица от мен.
Ще ме зачеркнеш мислено и с мъничко досада
ще се престориш ,(истински!) , че съм била мираж...
Познавам те - ти знаеш да строиш прегради,
в които да се вграждаш...Затворник си и страж!
Владееш до безбожие изкуството отричане,
ще убедиш и себе си, че съм била лош сън,
изчезнал още с изгрева, между едно обличане,
кафето и цигарата, разходката навън...
А всъщност всеки изгрев ще ти напомня нощите,
в които съм присъствала- наяве и насън-
и просто си ме искал...объркана, износена,
ала безумно истинска- отвътре и отвън...

Видя ли? Разплака ме. Нужно ли беше
накрая да стигнем до тук?
Ти всичко призна. После всичко отрече.
И всичко – на мене напук.

Защо тъй, приятелю? Бързо забрави,
че дяволът има уши.
Ти тъй гръмогласно доброто прослави,
че то оглуша – и мълчи.

Ти мен не разбираш ли? Свърши ли онзи
красив помежду ни синхрон?
Нима претопиха се всички възторзи
в бледнеещ и вехнещ ням фон?

Защо беше нужно пред теб да доказвам,
че мога да плача насън,
че мога да плача цял ден с неизказан
копнеж и с душа като гръм?

Видя ли сега, че умея да страдам,
че мога и аз да греша.
Разбра ли най-сетне – и аз също падам,
над себе си щом полетя.

Повярва ли вече – и аз съм ранима.
И мен ме сломяват лъжи.
И аз ставам слаба, дори постижима,
щом някой света ми плени.

И аз съм понякога тъжна, приятелю.
Но в твоя нерадостен миг
не бих те предала. Не бих те разплакала,
тъй както разплакваш ме ти.

[BLUE_ROSE]

Овцата е овца
                            pin4e

От утре ще се паля като змей.
(Ще пакостя. Ще мразя. Ще убивам.)
Моми ще лапам, докато са девствени.
(Със златни ябълки хранете свИни!)
Отлагах. За едната доброта...
(от деликатност станах за посмешище.)
До мене дяволът не е рогат.
(Опашката е примка - за обесени.)
Омръзна ми. Овцата е овца.
(Гергьовден е отричане на постите.)
Но... Утре ще усетя оня глад,


когато ще изям самия Господ.

Като евреи във лихварска църква

Догарят свещите, а в стаята е светло.
Пердетата – високи като идоли.
Последната ми нощ изпя петелът
и утре няма начин да се видим.

Приятелите. Траурно-прегърбени,
с най-сухите очи ме изсълзяват...
Като евреи във лихварска църква,
ще купят мисълта, че ме продават.

От много врагове е пълен дворът ми.
И като пумпал - цветно - се завърта.
Намразена се чувствам най-достойна.
Христос - заради Юда - е възкръснал.

[burning_acid]

И аз харесвам нещата на Поли (pin4e)

Имам си това, което нямам...

Мама беше кратка. (Много кратка.)
Не порасна. Бързо си отиде.
Нямах време да си търся вярата.
Сложиха й рокля от коприна.

Сресаха я. Точно като мене.
(силата я правеше единствена)
Толкова красиво погребение-
просто няма как да се измисли.

Мразя да запълвам празнотата й.
Имам си това, което нямам...
Дълги са годините. След датата.
Другото е кратко като мама.

[DiVaChE]

Iio


За чужди устни да се молиш,
за ласка едничка да тъжиш,
в собственото си легло да спиш,
а за чуждо да гориш.
И в черно облечена,
на самота обречена,
горчиви сълзи да рониш
и сенки в мрака да гониш.
Да падаш и да ставаш,
към невидимото ръце да протягаш,
като в ада да гориш,
вечер от сълзи да не можеш да заспиш,
и все с мисли за него да се въртиш,
а денем като в сън по улиците да вървиш.
Навсякъде очите му да търсиш,
готова за него всичко да извършиш,
толкова силно да желаеш,
да мислиш, че така дълго няма да изтраеш.
От обич да мразиш,
на колене способна да лазиш,
за една едничка усмивка към теб,
способна да превърнеш и огъня в лед.
Да тръгваш на някъде без цел и без смисъл,
да се чудиш кой на самота те е орисъл,
да проклинаш слънцето и луната,
да искаш да кажеш не на тъгата,
да си като болна сякаш цял век
и да знаеш, че един човек е твоя лек.
Да го чакаш всеки ден, всеки час,
с надеждата да ти каже: "Обичам те аз!".
Да знаеш, че той е смисъла да живееш,
да мислиш, че без него няма да оцелееш,
на сила за друго да говориш,
да го виждаш щом очите си затвориш,
да протягаш към него ръце,
да искаш да спре твоето сърце,
защото знаеш, че това е любовта,
че тя те е обрекла на тъга.
Да не можеш от мисли да дишаш,
всичко друго да отричаш,
за него да пееш и за него да пиеш,
да не можеш от ума си да го изтриеш.
Това е толкова силно да обичаш
и в едно едничко име да се вричаш...

[me4tatelka]

phibi & XpacTa_lavista

Валят звезди. (Разплакахме небето...)
Очите ти са дяволски солени.
Ръцете ме сърбят да те намеря
(макар че си притиснат тук до мене).

Студено ми е(в тая юнска вечер),
а ти не виждаш( тъжно ми е с тебе).
На слепота секундата обречена
ме прави с всяка стотна непотребен.

Далеч, далеч...Не знам къде се връщам
и стъпка крива ме изпраща
по дирите ни в губеното бъдеще...
Горнякът лъхна, ликa ти разклаща...

И по полето се разпада тишината.
Потрепва(като в филм) и този кадър.
А ти ми липсваш. Липсваш ми! Ужасно.
А няма да те стигна. (Съжалявам.)

Но те поглеждам. (Толкова си близо...)
А ти си твърде тъмен. И различен.
Сега се мразя. Бързо ме прониза,
надниквайки във демон утопичен.

Отсенките ни шавнаха напусто,
дорде заглъхнат...Копнежите бера,
и неизречени от твойте устни,
със лупа...А не ща' да си сама...

Звездите спят. Студени като есен.
И ръката ми те търси(тук до мене).
Прощавай, ала вече съм отнесен-
стоиме двама, в нееднакво време...

[DEVIL_IN_HEAVEN]

Овцата е овца
                            pin4e

От утре ще се паля като змей.
(Ще пакостя. Ще мразя. Ще убивам.)
Моми ще лапам, докато са девствени.
(Със златни ябълки хранете свИни!)
Отлагах. За едната доброта...
(от деликатност станах за посмешище.)
До мене дяволът не е рогат.
(Опашката е примка - за обесени.)
Омръзна ми. Овцата е овца.
(Гергьовден е отричане на постите.)
Но... Утре ще усетя оня глад,


когато ще изям самия Господ.

Като евреи във лихварска църква

Догарят свещите, а в стаята е светло.
Пердетата – високи като идоли.
Последната ми нощ изпя петелът
и утре няма начин да се видим.

Приятелите. Траурно-прегърбени,
с най-сухите очи ме изсълзяват...
Като евреи във лихварска църква,
ще купят мисълта, че ме продават.

От много врагове е пълен дворът ми.
И като пумпал - цветно - се завърта.
Намразена се чувствам най-достойна.
Христос - заради Юда - е възкръснал.

И аз харесвам нещата на Поли (pin4e)

Имам си това, което нямам...

Мама беше кратка. (Много кратка.)
Не порасна. Бързо си отиде.
Нямах време да си търся вярата.
Сложиха й рокля от коприна.

Сресаха я. Точно като мене.
(силата я правеше единствена)
Толкова красиво погребение-
просто няма как да се измисли.

Мразя да запълвам празнотата й.
Имам си това, което нямам...
Дълги са годините. След датата.
Другото е кратко като мама.

[Mistic]

Порцелан

Ще се прекърша.Бяла съм,но не и силна.
Очите ми кристални се трошат...
Кафето на живота ти във мен изстива...
А перлените блясъци горчат...

Не ме извая евтина. За кукла...
Твърде съм изящна, гладка, лека...
Не би ме дал! Държиш ме недостъпна...
Огледало на страха ти, общо взето...

А хората ме искат.През витрината
на твоите мечти.Съм се изляла
и съм се сляла с бялото лице на зимата...
Топя се,в твоите прегръдки отмаляла...

Но ти не сещаш... Как се губя в скута ти...
От ласките човечна, прещастлива...
Нямам право да се случвам. Никога...
Парченце порцелан съм... Буратина...

Света ми порцелан е.Той не помни
кога се случих и кога ще си отида.
И ти не помниш...Някога ме стопли...
А после ме разчупи...На обиди...

Посече фините извивки на челото ми...
А то изпиваше те като слънчоглед...
Лъжи в началото на алчния живот и...
Свършване... парченца бели – лед...

Стопих се във кафето ти... Горчаща...
Омайвам те.И малко съм парлива...
Във гордостта ти влизам...И  боляща...
Не мислиш ли,животът ми отива?!



иринка & {dulgokoska}

[Lake_Lady]

* * *
Добромир Тонев

На какво се учудвам, не зная -
нищо повече от смъртта.
Ще ухая с липите в безкрая,
ще се качвам, ще слизам с дъжда.

Ще се качвам, ще слизам с дъжда,
ще обличам и храня дървото.
Нищо повече от смъртта.
Нищо повече от живота.

* * *
Христо Фотев
Позволи ми да мисля за тебе...

Позволи ми да мисля за тебе.
Да си спомня за тебе.
Отново
да се влюбя във тебе.

Бъди ми
и жена, и сестра.
Аз не мога.
И не зная защо, но не мога
да приема, че всичко е просто
акробатика някаква в тъмни
и самотни квартири. Самотна
и звънтяща възбуда, с която
ме измамва коняка... Лъжа е
и оркестъра, който засвирва,
и ръката, която ме търси,
и жената, с която аз станах
и танцувах туист... Аз не мога
да живея без кратките срещи
по крайбрежните улици. Просто
да потъна в дълбоката сянка
на дървото, което се вслушва
в гласовете ни... Колко е смешно.
А е страшно, когато те няма
под дървото, което забрави
гласовете ни, смешните думи
и прекрасните думи, които
ти отнесе със себе си... Мила.
Позволи ми да мисля за тебе.
Да се влюбя във тебе.
Отново
да повярвам във тебе.
Бъди ми
и жена, и сестра.
Съществувай!
Неизвестно с кого -
съществувай!


И си спомняй за мене понякога.

[Lake_Lady]

Пеньо Пенев
Пътека


Тъжен залез кърви над гората
като прясна отворена рана.
С тъжен ромон звъни на житата
светозарната сребърна пяна.

Уморения ден догорява,
плаче вятърът - сбогом навеки!
Свечерява сега, свечерява
над смълчаните бели пътеки.

Всеки своя пътека си има,
всяка бърза и търси човека...
И аз имах пътека любима,
и аз някога имах пътека!

Още крачка - и ето го края! -
Извървяна е тя, извървяна...
Какво с мене ще стане, не зная,
но едва ли пак пътник ще стана!

Много мили неща аз разлюбих,
дори погледа кротък на мама.
Имах всичко... и всичко загубих -
няма щастие, щастие няма!

Сам да бъдеш - така по-добре е,
нищо в нашите дни не е вечно!
И най-милото ще отмилее,
и най-близкото става далечно.

Всяка клетва е само измама,
всяка нежност крий удари груби. -
Нека никога нищичко няма,
за да няма какво да се губи!

Всеки огън гори - догорява,
никой извор во век не извира.
Туй, което цъфти - прецъфтява,
туй, което се ражда - умира.

Всеки друм става тесен за двама,
всяка радост е бременна с мъка.
Нека никога срещи да няма,
за да няма след тях и разлъка!

... Догорелия ден над гората
нека само кърви като рана...
Нека тъжно звъни на житата
светозарната сребърна пяна...