Започнах да пиша тази историйка снощи в малките часове на нощта... Всъщност... това се явява като... ммммм... един вид начало на самия разказ. Идеята ми е да ви го пускам на части, за да бъде по-лесно за четене и възприемане. Не знам, дали ще ви хареса и дали ще имате интерес, за това ще опитам с първата част... ако ви е забавно и ви се чете по-нататък, ще пускам продължения.
Приятно четене! :)
Клоните на дърветата удряха по прозорците, разлюляни от вятъра, издавайки скърцащ и драскащ звук, който напомняше за филм на ужасите. В старата, но запазена и поддържана къща бе тъмно и студено – сякаш обитателите и липсваха, но в двуместния гараж, се разполагаше едно возило, чиятo марка и възраст бяха трудно определими, предвид занемарения и и износен вид... Това говореше, че в тази къща, може би не е съвсем празно. И наистина бе така...
В тясното таванско помещение, пригодено някога за детска стая, се чуваше ритмичното и спокойно дишане на човек, който явно спеше... Там, се разполагаха стар, боядисан в ярко жълто шкаф, малка трикрака масичка и 2 – 3 столчета в същия цвят. Имаше също кръгло, пухкаво килимче в средата, чийто цвят вече не бе много ясен, както и две легла – достатъчно големи и за възрастен човек. Под меките завивки на едното се беше сгушила една фигурка. Във въпросната таванска стаичка работеше малка електрическа печка, която стопляше въздуха и го правеше приятен за дишане... Стените бяха боядисани в приятно, матирано оранжево, а по тях висяха детски рисунки в ръчно изработени рамки от дърво, чиито цвят, също бе доста особен.
Когато дойдеше зимата, малкото градче оставаше безлюдно... Масивните и устойчиви къщи опустяваха и биваха лишавани от човешко присъствие, защото собствениците им бяха хора с възможности, използващи ги за отдих от шума и динамиката на големия град, но само през лятото... А някога, преди години... това бе едно сплотено и живо местенце, в което целогодишно живееха хора... Бе изпълнено със смях и детски глъч кътче, обитателите на което се раждаха и умираха там, поради голямата му отдалеченост и невъзможността често някой да пътува в посока по-далечна от плодните градини, намиращи се на километър – два от него. Няколко поредни, жестоки зими убиха реколтата на местните хора и ги принудиха да продадат родните си домове, търсейки препитание за себе си и семействата си в по-големите градове. Но тази къща ... Нейната история бе различна.
По онова време в нея живееше семейство с две деца – момче и момиче(еднояйчни близнаци). Жената бе домакиня, а мъжът, както всички останали – земеделец. Зимата той работеше като стругар в малкото си ателие, което бе построил зад къщата специално за тази цел и по този начин семейството преживяваше годината. Имената им бяха Роуз и Камерън Мишап. Когато децата им се родиха, по стара традиция те ги кръстиха на покойните вече дядо и баба – Филип и Дейна.
Усещаммм... новият хит :p [inlovee]
Quote from: Mistic on December 24, 2007, 14:53:12 PM
Усещаммм... новият хит :p [inlovee]
И не само ти [heart__]
Стюююю, Ир... Благодаря ви за подкрепата [heart__] [heart__] [heart__] [gu6] [gu6] [gu6]
как еднояйчни близнаци са момиче и момче.. не трябва ли да са 2 момчета или 2 момичета?
не се заяждам, просто си мислех, че неможе..
иначе началото е заинтригуващо :)
Може, може :) аз познавам такива :) И благодаря!
Какоооооооооооооооо... Пиши!..... чакам.. [heart__]
[inlovee] Малко търпение... [heart__] [gu6]
Всяка сутрин Роуз ставаше най-рано от всички. Отиваше в малката, тясна баня, за да направи сутрешния си тоалет, да свали ролките(с които преспиваше) от косата си и да огледа в огледалото пораженията и следите, които бе оставило времето по вече започналото и да застарява лице. И въпреки това, тя бе очарователна жена: топла, приветлива и... някак типично изглеждаща за този край, макар, че не познаваше никой, който да притежава този специфичен червеникав цвят на косата, какъвто бе нейният. Веждите и бяха с мека извивка, която подчертаваше добротата и благородството, което излъчваше лицето и. Малкото и чипо носле бе обсипано с водопад лунички, които и придаваха някак по-младежки и жизнен вид. Цялостното и излъчване бе на жена, която се е трудила през целия си живот и въпреки това изглеждаше доста запазена. И как би могло да бъде иначе, след множеството и всекидневни домакински задължения и непрестанното тичане след двете малки хлапета, които само преди година проходиха, а вече едва успяваше да ги застигне, за да предотврати поредната им пакост. След приключването на този сутришен ритуал, тя се захващаше в приготвянето на обилна закуска за Камерън и децата... Менюто не бе много богато и разнообразно, но бе достатъчно вкусно, за да не се оплаква никой от него. Като по часовник, точно, когато тя приключваше от леглото ставаше и самият господин Мишап. Камерън бе с 4 години по-голям от Роуз и още първият път в който я видя, бе осъзнал, че това ще бъде неговата жена и майката на децата му. Той бе висок и широкоплещест мъж, който всяваше респект с внушителните си размери и ръст, но притежаваше толкова добродушно и по детски изглеждащо лице, че предизвикваше искрени усмивки у хората, които го виждаха да пръв път. Точно както и жена си, той първо посещаваше банята... типично за него бе, че винаги се носеше спретнат и гладко избръснат. Между черните му, гъсти коси, вече бяха започнали да се появяват бели кичури на места, но това му придаваше още по добродушен вид. Когато влезеше сутрин в кухнята, той винаги целуваше жена си по челото, а в отговор получаваше благодарствена усмивка. Често тези мигове на споделена нежност между съпрузите бяха прекъсвани от детски викове и крясъци, които огласяха цялата къща, придружени с тропащи крачета, които слизаха забързано по стълбите от горния етаж... Филип и Дейна бяха еднояйчни близнаци... толкова си приличаха един с друг, че ако Филип имаше дълга коса, несъмнено щяха да го бъркат със сестра му. И двамата бяха наследили червените коси на майка си. Въпреки всичко бяха доста различни по характер. Дейна бе по вглъбена и самостоятелна, докато Филип... е, той беше палавник. Главата му непрекъснато раждаше нови и нови идеи за приключения, които създаваха толкова грижи на майка му, че тя често бе принудена да го наказва, макар сърцето и да се късаше от това. Камерън, пък посрещаше с усмивка всяка пакост на малкия си син и закачливо му намигаше скришом, докато Роуз мърмореше и на реждаше, колко вече е отчаяна от него...
[inlovee] [inlovee] [inlovee] [inlovee] [inlovee]
:kissoflove: [gu6]
чакам продължение ... [heart__]
[inlovee] Тия дни ще го напиша... Благодаря :)
Ъъъ... съжалявам, дребен и на всички останали - извинение. В сесия съм и не ми остава особено много време да седна да го пиша, но при първа възможност - обещавам! [shame]
искам и азззззззззз......стана ми много интересно
Тази вечер ще пиша, така че... Утре очаквайте. И ви благодаря за всички мили коментари! [heart__]
[oops] Това е като наркотик. Още, още...
Благодаря ти, Ги. За мен е чест [heart__]
Ето го и самото продължение. Надявам се да ви хареса и да не ви разочаровам. Дано търпението ви не е било напразно. :)
Неделите семейството прекарваше у дома си – заедно. Понякога, отделяха по няколко часа, за да отидат на пазар – пак заедно. Бяха сплотено и мило семейство, което бе уважавано и ценено от всички съседи и жители на градчето. Дейна бе любимка на всички, а Филип... Е, Филип често вършеше бели, но бе толкова жизнен, лъчезарен и по детински невинно изглеждащ, че трудно някой би могъл да му се разсърди за дълго. Роуз бе влюбена в пеперудите... Всичко свързано с пеперуди. Купуваше незабавно всякакви дрехи, сервизи, покривки, малки бижута, шалове, шапки, ръкавици, чорапи – вскичко на което имаше пепруди. Камерън, удивен и запленен от нестихващата енергия и любов на жена си по тези малки, красиви и ефирни създания с радост даваше и последните си пари за поредната придобивка с пеперуден акцент, само и само да зърне доволната усмивка на половинката си. Ако пък пропускаха часовете за пазар, семейството сядаше на верандата, където Камерън, излегнат на дивана пушеше важно от своята лула, а Роуз четеше приказки на притихналите и омагьосани от вълшебните истории в детските книжки Дейна и Филип, които типично по детски бяха излегнати по корем на дървения под с вдигнати и опулени очи към майка си. Идилия – това бе животът на семейство Мишъп. Идилия, за която си мечтаят всички, а те я имаха и то по свой си непринуден и естествен начин.
Когато децата навършиха 6 годинки, Роуз ги записа на училище. Това бе най-щастливия ден в живота на Дейна и най-нещастния в този на Филип. Двамата близнаци растяха толкова коренно различни, че бе трудно човек да повярва, че са ги възпитавали едни родители. Библиотеката бе тайното скривалище на Дейна. Още много малка тя бе проявила завиден интерес към света на книгите. С часове можеше да прекарва четейки за необикновените съдби на всевъзможни приказни герои. Ставаше свидетел на нечуваните им подвизи и в тези часове тя заживяваше там с тях – в техния магичен, красив свят. Роуз всеки ден я водеше да си вземе нова и да върне старата книга, а възрастната библеотекарка бе най-усмихнатия човек на света, когато видеше майка и дъщеря да се задават по улицата. Естествено за Филип това бе най-скучно прекараното време. На него му се лудуваше. Искаше да играе с момчетата на билички, криеница или да фантазират как са силни и безстрашни юнаци, които спасяват някоя безпомощтна девойка от беда, а накрая в замяна на героизма си получават мечтаната целувка. Такъв си бе той – по цял ден скиташе по улицата с неотменните си приятели и току правеха по някоя беля, за която се молеха да не се докладва на бащите им, защото знаеха, че у дома ще ги чака наказание.
В първия им учебен ден ги представиха на класната им учителка, която те естествено познаваха. Всички в малото градче се познаваха, но това бе особено тържествен ден. Пъволаците бяха посрещтнати от вече големите ученици с песни, стихове и приветствени слова. На всяко дете се даваше морков от по-големите, което значеше, че са приети и добре дошли. Дейна сияеше. Бе облечена в най-красивата си розова рокля(с пеперуди), косата и бе вдигната в сложна прическа от майка и, а тя самата изглеждаше и се чувсташе като принцесите, за които бе чела в толкова много от своите книги. Филип бе издокаран в костюм с вратовръзка, което хич не му допадаше. Чувстваше се като опакован подарък. Не можеше да извършва свободно обичайните си движения и това го дразнеше, смущаваше и го караше да изглежда намръщен и сърдит на целия свят.
След тържеството в двора на училището учителките ги поканиха заедно с майките и бащите, за да им раздадат комплект учебници, бележник и да им разяснят правилника и реда на училището. Двамата родители (Роуз и Камерън), бяха особено горди с децата си. Гледаха ги и сълзи на щастие изпълваха очите им. Спомняха си с умиление своите първи учебни дни, игрите, съучениците и учителките, които ставаха техни втори майки. Интересното бе, че в класа на Филип и Дейна беше дошло ново момиче, което още никой не познаваше и за което учителите бяха обяснили, че е от друго място и нищо повече...
Давай по- бързо и с продължението, докато пак не ме е подгонила абстиненцията [lol]
е да браво пак на най интересното място спря.....много си лошаааа...отдавна нещо не ми е вълнувало интереса така..имаш някъв много интригуващ стил на писане...
Хихи, ами, Лени, ако не спра на най-интересното, как ще ви задържа вниманието :p Благодаря ти [heart__]
Ей сега след малко пак сядам да пиша, че днеска ма е ударила музата нещо. Гиго, ти си виновна :p :>
Мога само да се радвам по този повод [heart__]
[bravisimo] [a taka] Продължавай! Чакаме с нетърпение! [inlovee]
Lake_Lady, мнението ти е много важно и специално за мен. Благодаря ти!
А, ето и още малко, но от сърце. Продължение - утре. :p
Съвсем естествено новото дете бе предизвикало любопитството на присъстващите. Всички се питаха коя е и тихичко си шушукаха. Предположенията не закъсняха и за краткто време на лекцията на учителката – Госпожа Бригите Стивънс тръгнаха слухове за всевъзможния произход на детето. Тя изглеждаше чудато момиче за всички. Бе облечена доста скандално според техните разбирания – не с рокля и паднелки, а с момчешки дънков гащеризон, като тези, които бяха гледали по страниците на скъпите модни журнали. Косата и също бе в особено неприветлив вид. Вместо сресана и вдигната, тя бе пусната на свободно разпилени вълни по целите рамене и гръб на момиченцето. На мястото на помпозните лачени обувчици стояха чифт кецове, а чорапите и бяха обримчени в купища цветове – точно като дъга. Това дете на име Лея Хармън си спечели недоверието на родителите още в първите секунди на своята първа поява. Единствено Роуз и Камерън не обърнаха внимание на причудливия и вид и я приеха просто като новото дете. В нейно лице те виждаха перспектива. Да, перспектива! В техните очи тя беше възможност за това Дейна най-после да си има приятелка. Познаваха дъщеря си добре и знаеха, че Дейна няма приятелки. Тя бе от този тип деца, които предпочитаха да са сами с книга в ръка, отколкото в компанията на според нея скучните съседски момичета. В главата на Роуз вече се бе завихрил малък план, който според нея не можеше и не трябваше да претърпи неуспех. След края на речта на госпожица Стивънс, всички деца бяха разпуснати. Роуз избърза напред и застана на варатата:
- Лея. Лея Хармън – провикна се тя.
Новото дете се спря, чувайки името си и се обърна, да види кой я вика.
- Здравей, Лея. Аз съм госпожа Роуз Мишъп. Забелязах, че си нова тук. – Роуз се усмихна подкупващо и мило на детето – Заеш ли, Лея? С моите две деца ще бъдете в един клас и се чудих, дали не би искала да ни дойдеш на гости за вечеря, да се запознаете...
- Ами, аз... – Лея бе изненадана от тази покана, но реши, че госпожата изглежда много мила – Ще попитам, госпожо Мишъп и ако ми позволят с удоволствие бих дошла.
Роуз разцъфна в усмивка. Планът и беше проработил!
- Ще се радвам, Лея. Ти изглеждаш много мило момиченце. Всички ще те чакаме у дома за вечеря.
След това хлапето си тръгна, непрекъснато поглеждайки назад и накрая се затича в неизвестна посока, докато се скри от погледа на Роуз.
Quote from: vOsYcHnA_pRiNcEsA on January 31, 2008, 12:52:54 PM
А, ето и още малко, но от сърце. Продължение - утре. :p
Гад [confused] Понякога ми се иска да ти светя восъка [evil]
[smeeh] Някой ден ще ме гътнеш от смях [lol] [gu6] [spining heart] [gu6]
Олелееее, ще ти светят восъка! [lol] [lol] [lol] Отивам за свещи, ще трябва да те закърпим някак... :p
Става все по-интересно! Стилът ти ми харесва! Хайде давай по-нататък! :) [inlovee]
Quote from: Lake_Lady on January 31, 2008, 13:03:50 PM
Олелееее, ще ти светят восъка! [lol] [lol] [lol] Отивам за свещи, ще трябва да те закърпим някак... :p
Става все по-интересно! Стилът ти ми харесва! Хайде давай по-нататък! :) [inlovee]
Занех си, че мога да разчитам на теб да ме спасиш. [heart__]
Радвам се, че ти допада и че ти е интересно. По-нататък - утре сутрин :p
наистина става все по-интересно.пишеш с лекота неща,които са невероятни :)
Благодаря ти, FaLLeN_AnGeL. :)
Всички съвсем бяха забравили, че чакат гости, заради случката с Дейна. Роуз стана да отвори вратата.
- Здравей, Лея. Радвам се, че успя да дойдеш за вечеря.
- Здравейте, госпожо Мишъп. Надявам се, че не преча.
- Не, не. В никакъв случай, та нали аз те поканих. Заповядай, Лея. Влизай, влизай.
Лея пристъпи в къщата и се огледа. Беше топло и уютно.
- Заповядай, дете – каза Роуз – Насам, към трапезарията. Всички сме се събрали и те очакваме.
Роуз въведе момиченцето в стаята при останалите. Всички станаха от местата си, за да я посрещтнат.
- Ето, запознайте се. Лея, това е съпругът ми Камерън.
- Здравей, малката. Радвам се да те видя в дома си. Добре си дошла.
- Здравейте, господин Мишъп. Благодаря ви за гостоприемството.
- Това, Лея, са Дейна и Филип – моите деца – обяви Роуз, като побутна внимателно момичето към близнаците.
- Здравей. – каза Дейна сухо.
- Здравей. – като ехо повтори Филип.
- Здравейте. Лелееее, колко си приличате. Ако беше с дълга коса, бих те помислила за сестра ти – каза Лея на Филип, който от своя страна се намръщи.
- Да бе сигу...
- Е, деца, заповядайте на масата – прекъсна Камерън, усещайки, че нещата могат да излязат извън контрол
Настаниха гостенката между двамата близнаци, точно срещу домакините на голямата кръгла маса. Роуз сервира най-различни блюда. Всички казаха кратка благодарствена молитва под ръководството на Камерън и след това започнаха да се хранят в нелепо мълчание.
- Лея – прекъсна тишината Роуз – Разкажи ни нещо за себе си. От къде идваш, кои са родителите ти, къде сте отседнали???
- Ами, аз съм родена в Ирландия. Но баща ми е от тук.
- И кой е баща ти? – поинтересува се Камерън – със сигурност трябва да го познаваме.
- Джоузеф. Джоузеф Хармън.
- Джо!? Всички го мислехме за мъртъв. – възкликна Камерън – Изчезна, когато бяхме на 15 и от тогава никой не беше чувал нищо за него. Изненадвам се да разбера, че е отишъл в Ирландия и че има такава прекрасна дъщеричка. Сигурно майка ти е много горда с теб.
- Мама почина преди година, господин Мишъп.
- О! Ооо! Съжалявам, Лея. Аз... Толкова съм нетактичен!
- Няма нищо, господин Мишъп. Татко казва, че е отишла на небето, при Ангелите.
- Сигурен съм, че е така, малката. Сигурен съм, че е така. А татко ти с теб ли се върна?
- Не, господине. Той остана в Ирландия.
- А ти при кого си тук, тогава? – осмили се да попита Роуз.
- При баба ми Катрин. Къщата и е точно в края на града.
- Лудата Кати! – възкликнаха близнаците в един глас.
- Томи каза, че правела магии и била най-малко на 1000 години, заради отварите, които си приготвяла от човешки сърца – добави задъхано Филип.
- Деца! – Камерън удари с ръка по масата – Как може да говорите така за бабата на Лея. Извинете се веднага!
- Извинявай, Лея – казаха гузно близнаците, изпълнявайки нарежданията на баща си.
- Няма нищо, господин Мишъп. Аз вече чух тези истории, докато се записвах в училище.
- Съжалявам, Лея – добави Роуз – Понякога хората казват неща, които не мислят.
- Сигурна съм, че е така госпожо, но вече стана тъмно и аз трябва да си тръгвам.
- О, да, мила. Камерън ще те изпрати до дома ти. Нали, Камерън?
- А? О, да, да. Ще те изпратя, разбира се.
- Не, няма нужа. Баба ми ще ме чака на края на вашата улица.
- Сигурна ли си, миличка? Нека Камерън те изпрати.
- Благодаря ви, госпожо Мишъп, но няма нужда, наистина. Благодаря и за гостоприемството ви. Всички бяхте много любезни.
- Е, добре! – съгласи се Роуз накрая.
Всички изпратиха гостенката до вратата. Когато тя вече бе достатъчно далече, Камерън каза:
- Това не ми харесва, Роуз. Не искам това дете повече да идва тук!
- О, Стига, скъпи. Тя е просто дете.
- Казах вече! Тя повече няма да идва в моя дом. - след това се обърна, влезе в спалнята и тръшна вратата след себе си...
[think2] Ама защоооо, на мен Лея ми допадааа...
Защотоооо не знаеш какво се е случило преди и какво ще се случи после :p Тралала...
[mhmm] [ooooo] Стават тука някакви мистерии...Интересно е... [bravisimo]
Quote from: vOsYcHnA_pRiNcEsA on February 01, 2008, 17:19:14 PM
Защотоооо не знаеш какво се е случило преди и какво ще се случи после :p Тралала...
Каза Восъчното чудовище и си врътна опашката [lol] [heart__]
Да пишеш бързо, че да не те подгрея пак [confused]
Мерсиии, Рибке. Благодаря и за помощта ти за този откъс.
Зло, съжалявам много, но ще разбереш чак утре вечер, защото аз сядам да уча за изпита, който е утре :p И ми остави восъка на мира!
I like you [lol]
[oops] Много е увлекателно и така с тези продължения как гърчиш [lol] [lol]
Като филм ми минава през главата разказчето [inlovee]
Лелеее. Много съм трогната, наистина. Благодаря ти, че си изгуби от времето да ми четеш драсканиците [heart__]
Ето още малко... :)
Утрото бе слънчево и топло. Улиците – застлани с пъстър, цветен килим от есенни листа. Прородата приветстваше към спокойствие и добро настроение. Денят бе Неделя. В къщата на семейство Мишъп още беше тихо. Всички поспиваха заслужено до по-късно след цялата изморителна и емоционална седмица.
Роуз се размърда в леглото. Камерън усети движението и и я прегърна, като измърмори:
- Още малко, скъпа. Нека поспим още малко.
Но тя не се чувстваше спокойна. В главата и още се въртяха събитията от онази нощ в която на гости беше Лея Хармън. Тя разбираше реакцията на мъжа си, но не го оправдаваше. За Бога, та тя бе просто дете. Какво е вината и за миналото и всичко, което се е случило тогава. Интуицията и подсказваше, че това не е края на историята и че скоро ще се случи нещо. Но какаво? Това не и даваше мира. За първи път от години насам не можеше да предвиди реакцията на мъжа си. Знаеше какви са чувствата му към Джо и бе наясно, че няма да допусне току така Дейна и Лея да станат приятелки. Заради проклетото минало. Не можеше ли да забрави, да прости. Това беше толкова, толкова отдавна. Дали Джо беше разказал на Лея. Нее, тя е само на 6 години. Непонятно и беше Джо да е замесил невръстната си дъщеря в тези каши на големите. За Роуз детето нямаше нищо общо. Нещо повече. Тя харесваше непринудеността и това, че се отличаваше от останалите деца. Имаше характер и не и пукаше за хорските приказки. В град като техния някой трудно можеше да си позволи лукса да не му пука какво казват останалите. Та нали всички се познаваха. Веднъж да ти излезе лошо име и... Край. Всички те отписват.
Роуз винаги беше примерна. Още от малка майка и я бе научила какво трябва и какво не, какво може и какво не. И тя все още се съобразяваше, макар, че беше вече голяма жена, омъжена и имаше свои деца. Невъзможно беше да си прави каквото си иска. Та нали ако поведението и е неприемливо за останалите, то и децата и ще бъдат отхвърлени. Каква глупост. Да не живееш заради себе си, а заради хората и тяхното мнение. Роуз винаги беше недоволствала вътрешно, но възпитанието, което и дадоха родителите и не позволяваше да го изрази с действията си. Понякога и се искаше тя, Камерън и децата просто да продадът тази къща и да отидат да живеят в града. Там живота бе различен. Всеки гледаше себе си и никой не се интересуваше какво е миналото ти и какви са убежденията ти. Там човек можеше да се чувства спокоен. Роуз не беше сигурна за това, но така беше чувала и това и стигаше, за да мечтае. Поне в мечтите си беше наистина свободна. За това обичаше толкова много пеперудите. Тяхната свобода да бъдат където си искат. Ако някъде не им харесваше, те просто си заминаваха и отлитаха на другаде. Това е живот!
Когато се осъзна отново, Роуз видя, че мъжът и е вече буден и я наблюдава озадачено.
- Камерън! Не бях усетила, че си се събудил.
- Да, Забелязах. За какво си се замислила така?
- А, за нищо. Просто съм се размечтала.
Роуз стана и забърза към банята, за да се спаси от въпросите на мъжа си, защото не умееше да го лъже, но той тръгна след нея със сериозните намерения да разбере...
Ама нали се сещаш какво ще стане после?Така както ти предложих е идеално за донаписване [lol] [lol] [lol] като сапунен сериал:)
Иии браво за написаното...книгата да продължава да се издава [heart__]
[usmivkaa] Мерси, Дет. Приемам и обмислям всякакви идеи.
И ето какво наистина става после... :p
- Не на мен тия, Роуз. Познавам те добре. – мърмореше Камерън след жена си – Не си мечтала, просто така, а мислеше за нещо и аз искам да знам за какво.
По сериозното изражение на лицето му, тя разбра, че няма лесно да го заблуди, нито лесно ще го откаже да задава въпросите си, докато не получи задоволителен отговор.
- Ами, скъпи, мислех си за децата. Току що започнаха училище. Не се тревожа за Дейна, но знаеш какъв е Филип и...
- Не на мен тия! Не можеш да ме заблудиш. Изобщо не си мислеше за това, а за нещо съвсем различно. Кажи ми. Аз имам правото да знам.
Роуз се натъжи, че се налага да лъже така мъжа си и сведе поглед към земята.
- Моля те, Камерън. Не ме карай на сила да ти казвам. Не искам да си раваляме целия почивен ден.
- Аха! Добре. Ще стане както ти искаш, но да знаеш, че това изобщо не ми харесва. Откакто това дете Лия, Лая, Лея, или както е там се появи в живота ни нещата се объркаха. – по внезапната промяна на погледа на жена си Камерън усети –Ооо, ето за какво си мислила ти. Нали? Мислеше си за нея!?
- Стига, Камерън. Не искам да се караме. Аз съм ти жена и ще ме уважаваш. – нацупи се Роуз изкуствено, за да преотврати продължението на сутрешната свада.
- Добре. Но да ти е ясно – Не я искам в дома си! – след това Камерън напусна банята.
Роуз остана неподвижна няколко минути. С камерън не се бяха карали никога. Това я плашеше. Поведението му я плашеше. Тя дъжеше много на семейството си и не искаше за нищо на света то да пострада по какъвто и да е начин, най-малкото заради нея. Започна сутрешния си тоалет силно притеснена и в никак добро настроение. След това деня започна да протича в нормалния си ритъм. Тя направи закуска. Децата слязоха при тях в кухнята. Всички се смееха и закачаха един с друг, но тя усещаше как обстановката е нажежена и не знаеше кога съпругър и може да избухне отново задавайки своите неудобни въпроси. Тя беше забъркала кашата и тя трябваше да я оправи. Време беше да действа...
[bravisimo] [a taka] .....
Za6to ostava6 ?Za6to ?
Ostava6 a ne moga da te varna.
Ti spomen4e moe .Za6to ?
Do men si a ne moga da re zarna.
I vinagi stava taka
Vremeto leti tai barzo otminava
No minaloto podarak mi ostavq
ve4en dar bezcenen
spomen koito nikoga ne se zabravq
ogan koito nikoga ne dogarq
Iskrata na spomena tlee
6tom 4oveka o6te jivee
Всичкото хубаво, ама кирилицата ?!
Айде стегни се и пиши,че мисля за това като затворник за свобода [lol]
Харесва ми стила ти, на писане Восъчна Принцесо ... описваш по необикновен начин на пръв поглед простички ,но красиво нарисувани от перото ти неща :) . Аз също се присъединявам към групичката на чакащите :). Поклон [bravisimo]
Quote from: Lake_Lady on February 03, 2008, 18:23:27 PM
[bravisimo] [a taka] .....
[svirrr] :flyingkiss:
Quote from: nikolinka91 on February 03, 2008, 19:11:38 PM
Za6to ostava6 ?Za6to ?
Ostava6 a ne moga da te varna.
Ti spomen4e moe .Za6to ?
Do men si a ne moga da re zarna.
I vinagi stava taka
Vremeto leti tai barzo otminava
No minaloto podarak mi ostavq
ve4en dar bezcenen
spomen koito nikoga ne se zabravq
ogan koito nikoga ne dogarq
Iskrata na spomena tlee
6tom 4oveka o6te jivee
Благодаря ти. Много хубави редове си сътворила. :)
Quote from: SkitnicaVmoretO on February 03, 2008, 19:21:17 PM
Всичкото хубаво, ама кирилицата ?!
Не се пени, Крис [inlovee]
Quote from: SavageGarden on February 04, 2008, 08:20:43 AM
Айде стегни се и пиши,че мисля за това като затворник за свобода [lol]
Лелеее, Дет. Как ме подреди. Вчера нямах нет и бях толкова ядосана, че и 1 ред не можах да измисля. Обачеееее... Днес обещавам продължение. :)
Quote from: Sexy_Scorpionka on February 04, 2008, 08:58:24 AM
Харесва ми стила ти, на писане Восъчна Принцесо ... описваш по необикновен начин на пръв поглед простички ,но красиво нарисувани от перото ти неща :) . Аз също се присъединявам към групичката на чакащите :). Поклон [bravisimo]
Благодаря ти Секси Щипалке :p . За мен е истинско удоволствие, че си отделила от времето си на мен и моите измишлцотини. Дано не те разпчаровам и по-нататък в продълженията. :)
Ето ви и обещаното... :)
Денят беше наистина хубав и семейството реши да излезе на пазар, за да купят необходимите за двамата първокласници пособия, както и някой нови дрехи, за да са прилично и спретнато облечени в училище. Филип беше особено щастлив, защото днес изтичаше наказанието му да не играе навън с приятелите и се настройваше за утрешния ден, когато отново щеше да има правото да се забавлява на воля. Дейна се чувстваше значително по-добре след компресите, които майка и бе направила, за да спадне и излекува удареното място. Камерън се държеше така, сякаш нищо не се беше случило и скоро Роуз се зарази от спокойното и весело настроение на всички. Следващите няколко часа бяха посветени на мерене на дрехи, избиране на моливи, тетрадки, и хиляди други неща, които бяха купени. На финала на цялото приключение всеки един от членовете на семейство Мишъп бе натоварен с по няколко торби, пълни с нови придобивки. Камерън застана пред всички и самодоволно обяви:
- Аз имам изненада!
- Изненада! – Възкликнаха всички в един глас.
- Татко, татко, кажи, каква е изненадата – примоли се Дейна.
- Ще видите, ако ме последвате. – загадъчно отвърна Камерън.
Като по команда всички тръгнаха след него, любопитни да разберат с какво точно е решил да ги изненада. След като обикаляха около 10 минути, Камерън най-накрая спря.
- Ето, това е моята изненада.
Всички се спогледаха неразбиращо!?!?!?
- Е, хайде де. – рече Камерън – Обърнете се!
- Сладкарницата... Филип се беше опулил невярващо.
- Татко, сладкарницата – заподскача Дейна.
- Да, деца. Хайде да влезем и всеки да си поръча каквото му се иска. – придаде си важност Камерън
Роуз само леко докосна ръката му и го погледна с обич и благодарност в очите. Това беше нейният начин да изрази чувствата си. Безмълвно, но достатъчно красноречиво и топло. Близнаците бяха на седмото небе. Рядко им позволяваха да ядат друго сладко, освен десертите, които приготвяше майка им за след вечерята, под предлог, че сладкото разваляло зъбите, било вредно и такива подобни извинения. Това за тях беше Рая на Земята. Цяла сладкарница пълна с несметен брой лакомства... и те можеха да си пожелаят което и да е от тях – наистина Рай.
Дейна и Филип направо се залепиха за витрината на големите хладилни шкафове в които бяха подредени най-различни торти, пастички, кремове, бонбони, шоколади, близалки... Очите им не побираха цялото изобилие, а какво оставаше да си изберат. Роуз скромно си поръча чаша чай и малка пастичка. Камерън спря избора си на чаша кафе и някакъв крем, който изглеждаше доста привлекателно, а близнаците продължаваха да зяпат с отворени усти, без да могат да си изберат нещо, като пренебрегнат всичко останало. Роуз и Камерън ги наблюдаваха с блеснали от радост очи, когато вратата на сладкарницата се отвори и още някой влезе вътре...
като го напишеш цялото ще си го принтирам и ще си го подвържа иии ...ще го чета поне още два пъти обещавам честна скаутска ама за целта първо трябва да го напишеш.....само ме гложди кво става нататък....да ти идва музата бързичко че ми стана още по интересно
Quote from: Qween of the black hearts on February 04, 2008, 10:50:02 AM
като го напишеш цялото ще си го принтирам и ще си го подвържа иии ...ще го чета поне още два пъти обещавам честна скаутска ама за целта първо трябва да го напишеш.....само ме гложди кво става нататък....да ти идва музата бързичко че ми стана още по интересно
Хаха. Лени... Толкова си ми добричка и така ме усмихваш с всеки свой коментар. Да си призная честно и аз си го принтирам бавно и славно и смятам да го подвържа. Даже съм си измайсторила и корица [shame] Дано не ме сметнете за някоя самовлюбена. Просто това е първото толкова дълго нещо, което пиша и то благодарение на няколко човека от тук, които непрекъснато ми дават зор [evil] и на които съм ужасно много благодарна за подкрепата и търпението проявено към мен. Целувам ви всички... [heart__]
мдаа ще си го подвържеш и после ще го занесеш в ПАН или БАН или както там беше и ще го издадеш в многомилионен тираж и ..като станеш богата да не нъ забраиш нас малките хорица [lol] [lol] [lol] [lol] [lol] [inlovee] [inlovee]
[smeeh] [smeeh] [smeeh] Скица. [gu6] [spining heart] [gu6] . Не мисля, че ще го нося там, за да го издават, но, ако искаш, мога да ти пратя корицата, която съм си направила [shame] [shame] [shame] . И още нещо... Никога не бих забравила вас, които ми давате толкова много стимул и ме зареждате с енергия, за да продължа да си развивам драсканиците. [heart__]
да ти имам драсдканиците те ако на сички хора драсканиците бяха такива нямаше да има други професии освен писател поет и все от тоя род...а корицата пращай пращай.... :kissoflove: и айде стига ти спамихме темичката
:p
- Здравейте, мило семейство – искрено зарадвана, че ги вижда поздрави възрастната библеотекарка – Глори Рийдлър.
- Здравейте, госпожо Рийдлър, аз вече прочетох книжката, която вчера взех от вас и мислех днес да помоля мама по-късно да дойдем, за да ви я върна и да си звема нова. – съобщи Дейна припряно.
- О, това е чудесно, дете. Винаги съм много щастлива, когато видя теб и майка ти в моята библиотека.
- Надявам се, че не ви досажда много, госпожо Рийдлър. – каза Камерън сковано.
- Камерън, Камерън, Камерън! Помня те от малък и все си си бил толкова дисциплиниран и умерен. Но аз знам, момче, че сърцето ти е добро и обичливо. За това и успя да спечелиш тази добра жена – каза Глори, като погледна към Роуз и я дари с приятелска усмивка.
- Благодаря ви за всичко, госпожо Рийдлър, вие успяхте да влюбите Дейна в книгите. Днес със сигурност отново ще ви посетим.
- Е, приятен следобед, семейство. – каза Глори – С някой от вас ще се видим отново днес. - след това взе опакованите сладкиши, които и подаде продавачката в сладкарницата и си тръгна.
Глори беше интересна жена. Необикновена! Цял живот бе изкарала влюбена в своите книги, които не би заменила за нищо на света. Още в първия момент, когато малката Дейна прекрачи прага, тя бе разбрала, че това дете ще изпитва и споделя същата любов, като нейната. За това толкова много я харесваше и се радваше, когато майка и я водеше при нея.
Накрая, след като близнаците се примириха, че трябва да си изберат само по едно лакомство, Дейна си поръча голяма мелба с всевъзможни пръчици, бисквитки и плодове за украса, а Филип – шоколадов сладкиш с много ядки в него, който беше толкова тежък, че накрая почти му стана лошо. След като всички бяха готови семейството се прибра в дома си и всички започнаха обичайните си занимания. Камерън гледаше телевизия изтегнат на дивана, Дейна се захвана с нов прочит на любимата си книга, а Филип играеше на билички в коридора, докато Роуз се захвана с дребни приготовления по вечерята, за да подпомогне работата си за вечерта. Малко по-късно през деня тя и Дейна излязоха, за да посетят библиотеката, както бяха обещали на госпожа Рийдлър. Тъкмо бяха приключили там и си тръгваха, когато госпожа Рийдлър каза:
- Роуз, какво мисли мъжът ти за новото попълнение в града?
- Ами, той... какво да мисли. Нищо кой знае какво. – опита се да се измъкне Роуз от въпроса
- Аха. И аз така си мислих – отвърна Глори с иронична нотка в гласа – Е, приятен ден тогава. Дейна, надявам се новата книжка, която ти избрахме да ти се хареса.
- Ще я харесам, разбира се, госпожо Рийдлър. Довиждане.
Роуз се беше замислила по пътя към къщи. Глори Рийдлър явно знаеше цялата история. Не и хареса, че така директно и бе задала въпроса. Това все пак си бяха семейни работи и никой нямаше правото да се меси в тях. Така унесена в мисли, тя едва не се блъсна в човешката фигура, която се беше забързала към тях...
Това бащата на детето ли ще е [lol]
Ще разбереш в продължението :p
Майката на Лея е била 1та му любов, а Лея е копие на майка си [lol]
Еее, пак не познахте. СЪжалявам [lol] [lol] [lol]
Айде пиши,стига се обяснявай ...и съм ти казала да не говориш с непознати [lol] [lol] [lol]
Айди дееееееее [heart__]
[smeeh] Мдобрееееее... сядам да пуша пък! [confused] Ама и тоя път няма да ви кажа какво е станало преди :p
Quote from: vOsYcHnA_pRiNcEsA on February 04, 2008, 20:36:12 PM
[smeeh] Мдобрееееее... сядам да пуша пък! [confused] Ама и тоя път няма да ви кажа какво е станало преди :p
Да пушиш или да пишеш [namigggggg]???Ей,тия цигари ти взеха акъла на тебе хаха :р
Ще кажеш ти...има време...надявам се да има и търпение(от моя страна) иначе ще си изнудена и тормозена [lol]
[shame] [shame] [shame] [shame] [shame] [shame] [shame] [shame] [shame]
Ми то... аз... таковаааааааа... ъъъъъъъъъ...
Абе, ако искаш да знаеш пък, винаги докато пиша и пуша, тъй че... :p
Пък щом имам и писмени доказателства за тормоз и изнудване, то ще те съдя за неимуществени вреди :p [lol] [lol] [lol]
Стига сме спамили хубавата тема :>
Тълпата скандира..бясно... ОЩЕЕЕЕ , ОЩЕЕЕЕЕ [lol]
Quote from: Sexy_Scorpionka on February 04, 2008, 22:25:59 PM
Тълпата скандира..бясно... ОЩЕЕЕЕ , ОЩЕЕЕЕЕ [lol]
И аз им отговарям ... УТРЕ,УТРЕЕЕ [lol] :>
[svirrr] :kissoflove:
Ето ви и обещаното за днес...
- Здравейте госпожо Мишъш, Дейна. Как сте? – усмихна се лъчезарно насреща им Лея.
- Лея!? – очите на Роуз се разшириха от ужас при мисълта, че мъжът и, или някой, който би могъл да му каже ги видят да разговарят с момичето – Ами, добре сме, дете, но бързаме за в къщи, защото господин Мишъп и Филип ни очакват от доста време.
- Да, знам. – отвърна Лея
- Знаеш ли? От къде знаеш? – Роуз беше пред инфаркт.
- Ами, аз бях у вас, госпожо и съпругът ви ми каза, че сте излезли. Попитах го, дали знае къде, той ми отвърна, че сте отишли до библиотеката. И ето ме тук! – жизнено отвърна Лея.
- У... у нас? Била си у нас? – заекна Роуз.
- Ами, да. Нали ви казвам. Господин Камерън ми отвори той ми ка...
- Той беше ли ядосан? – прекъсна я Роуз
- Всъщтност не. Дори ме попита как съм и си поговорихме...
- Поговорили сте си. С Камерън? Ти и Камерън сте си говорили!?!?!?
- Ами, да. Госпожо Мишъп, добре ли сте. Изглеждате сякаш сте видели призрак.
Тази емоция дойде в повече на Роуз. Последните дни бяха толкова пренаситени от към преживявания, че мозъкът и не успяваше адекватно да асимилира и класифицира всичката информация, която попадаше на вниманието му. Роуз почувства как пред очите и става тъмно, краката и се подкосяват и изгуби съзнание...
- Майкооо! – викна изплашено Дейна – Майко, какво ти е, майко?
- Госпожо Мишъп! – ахна на свой ред Лея – Припадна! Дейна, бързо, трябва да извикаме помощ. Тичай до вас, а аз ще остана до нея, да я пазя.
Дейна се беше заковала на едно място и не помръдваше. Лея махна с ръка пред погледа и, но тя така и не отреагира. Почувства се принудена, да направи нещо, и за това хвана Дейна за раменете и я разтърси, колкото имаше сила.
- О, да. Да, да, да. – освести се Дейна - Тръгвам. Пази я. Не се отделяй от нея – и хукна в посока на дома си.
Когато пристигна, видя баща си да се разхожда по верандата сложил ръце на кръста и очевидно мърморейки си нещо под носа. Дейна завика от далече:
- Таткооо. Таткоо...
Камерън дочу виковете и се обърна към улицата. Видя дъщеря си да тича към вратата... Сама! Усети, че нещо не е наред и се втурна към нея.
- Дейна? Дейна, какво става? Защо си сама? Къде е майка ти? Какво и се е случило?
- Мисля, че е мъртва! – рече Дейна и млъкна...
Жестока си [oops] [lol]
Quote from: vOsYcHnA_pRiNcEsA on February 05, 2008, 20:40:49 PM
Умерено :p За сега :> [lol]
Хахаха кака Восъчна става лоша ... [lol] [lol] [lol]
П.П Аватара ме кефи [lol] [heart__]
Хихи. Няма бе... аз умерено. :)
П.П. Радвам се [heart__]
чакай бе нали цялото семейство беше навън ...някъде изпуснах кога са се прибрали бащата и сина.....може и да е в мене грешката...а иначе...внимавай да не убиеш Роуз че ще има бой... [lol] [lol] [lol] :p :p :p
Quote from: Qween of the black hearts on February 06, 2008, 09:43:00 AM
чакай бе нали цялото семейство беше навън ...някъде изпуснах кога са се прибрали бащата и сина.....може и да е в мене грешката...а иначе...внимавай да не убиеш Роуз че ще има бой... [lol] [lol] [lol] :p :p :p
Ти все нещо не си разбрала май [lol] [lol] [lol]
То и аз винаги падам от небето,ама да си кажа :р
нали знаеш аз съм дезориентирана....винаги сичко зацепвам последна..малко индианче [lol] [lol] [lol] [lol]ма пък в тва ми е чара [pleZz]
[sradlio2] Ааа. Как тъй. Аз си ги прибрах в предния откъс. Това, че ти не внимаваш ме кара да разбирам, колко съсредоточено следиш [sradlio2]
стига деее.....повярвай ми съсредоточено чета...ама на главата ми пили гаден швейцарец на гаден немски....сега като го прочетох на спокойствие вече не се бъркам...а ти вместо да ми четеш лекции хвани пусни продължение :) [inlovee]
След малко :p
Ще си изчакаме чакането... :p :p :p
Ох, много съжалявам, че е толкова кратичко, но имам проблем с Word-a. Ще ви се реванширам, обещавам.
Камерън грабна дъщеря си в ръце и хукна с нея по пътя в посока към библиотеката. С цялото си същество се молеше да е фалшива тревога и жена му да е добре. Сърцето му биеше до пръсване. Не можеше да си представи живота си без нея... И което беше по-важното – не искаше. Тя беше негова. Неговата жена, неговият спътник в живота, човека който най-добре го познаваше от всички на този свят, майката на децата му. Тя беше всичко и ако и се беше случило непоправимото... той щеше да полудее от мъка. Когато пристигна на мястото видя как много хора се бяха струпали на едно място, около някого, около нея. Пусна дъщеря си на земята и разбута тълпата. Видя я – беше паднала на земята и не помръдваше. Едва се усещаше движение при дишането и, сякаш беше полумъртва. Камерън пребледня и застина на мястото си. Една ръка го хвана силно за рамото.
- Всико е наред, момче. Повикахме линейка. Жена ти е припаднала. Всичко е наред.
В този момент се чу шум от кола. Спирачките изскърцаха, когато тя спря в близост до насъбралото се множество. Медицинският екип си проправи път до припадналата жена.
- Има ли роднини тук? – попита еидн от санитарите.
- Да! – отговори Камерън. – Аз съм съпругът и.
- Добре, че не сте я местили. – съобщи същият мъж – Опасно е, ако си е счупила нещо при падането. Ще дойдете ли с линейката в болницата, господине?
- Да! Разбира се.
- Татко. – обади се Дейна – Ами Филип?
- Филип. О, Боже! Забравих Филип съвсем сам в къщи!
- Не се тревожи Камерън. Аз ще го взема, заедно с Дейна и ще останат при мен в къщи, докато трябва. Върви с жена си. – каза Глори Рийдлър, която също беше чула шума на вън и бе излязла да види какво става.
- Благодаря ви, госпожо Рийдлър. Много ви благодаря. Ще ви се реванширам. – каза Камерън и хукна, за да не тръгне линейката без него.
Айде бе...защо няма продължение?
Защото имам проблем с Word-a, както обясних по-горе. Иии, докато не се реши, ще сте лишени от продължение :p
Мрън, мрън... Хайде млъквайте вече! Ето ви продължението... :p [lol] :p
Невидението убиваше Камерън. Не можеше да си намери място от тревога по жена си. Ходеше напред-назад, като обезумял и се молеше на ум за нея. Какво не би дал, само и само да се събуди в леглото си и всичко това да се окаже сън... В този момент от болничната стая на Роуз излезе докторът.
- Господин Мишъп! – обърна се той към Камерън, който не беше го забелязъл унесен в мислите си...
- Да, докторе! Как е жена ми? Какво и има? Ще се оправи ли?...
- Успокойте се, господине. Жена ви е добре.
- Добре ли? Ама, докторе... Тя припадна на улицата, как така ще е добре?
- Нищо и няма, господин Мишъп. Съпругата ви просто е бременна. Ще ставате баща отново...
- Баща!? Отново!?!?!?... – Камерън не вярваше на ушите си. Роуз беше здрава... и бременна... – Докторе, вие... Сигурен ли сте – заекна той.
- Да, разбира се. Направихме пълни изследвания. Жена ви е бременна в третата седмица и до година ще си имате здраво и хубаво бебе. Честито!
- Бебе... Да... Бебе... Аз, аз ще ставам татко, отново! Докторе, благодаря ви – Камерън сграбчи лекаря в мечешката си прегръдка и го завъртя във въздуха – Бебе... Ще си имаме бебе! Мога ли да видя жена си?
- Да,да. Разбира се, но първо ме пуснете.
- О, да. Извинявайте, аз просто... – Камерън го гледаше ухилен до ушите
- Е, влезте при жена си. Смятам да я задържим до утре, за да следим състоянието и през нощта, но мисля, че няма да има проблем и утре ще я изпишем след визитацията.
- Да, да, разбира се, както прецените. Благодаря ви. – Камерън нямаше търпение да види Роуз и тръгна към стаята и.
Почука на вратата тихичко и влезе вътре. Видя жена си на болничното легло с разпилени по възглавницата коси... Спеше. Той се приближи и седна на един стол до леглото и. Беше толкова красива... Сякаш вчера я бе срещнал – не беше се променила. Беше си същата красива и привлекателна жена – неговата жена. Камерън се размечта... Той виждаше във фантазията си бъдещето. Той, тя, децата и бебето, което беше на път! Всички бяха усмихнати, щастливи – обичаше я. Още я обичаше както и в първия ден в който я беше видял и беше разбрал, да, той беше усетил, че това е жената за него!
- Камерън!– Роуз се беше събудила и го гледаше с широко отворени очи. – Къде съм?
- О, събуди се! – той хвана ръката и – В болницата си скъпа.
- В болницата ли? Какво правя тук? Какво се е случило, Камерън. Дейна! Къде е Дейна? Бях с нея...
- Успокой се, скъпа. Дейна е добре. Тя и Филип са в дома на госпожа Рийдлър. Припаднала си по пътя към къщи и те доведохме в болницата.
- Припаднала? Камерън! Какво ми е, не ме лъжи, искам да знам истината?
- Роуз... Ще си имаме бебе!
- Бебе!? – викна очудено Роуз.
- Да, бебе, скъпа. Бременна си в третата седмица.
- Но... О, Боже! Камерън, ще си имаме бебе! – тя се надигна от леглото и прегърна силно мъжа си!
Щастие. Така можеше да опише този момент един страничен наблюдател – щастие! Новината за новия член на семейството беше шокирала като Камерън, така и Роуз, но изненадата беше много приятна. Роуз отдавна искаше да си имат друго дете, но опитите им винаги бяха безуспешни и тя беше спряла да се надява още преди години. И сега... Изведнъж... Бебе! Тя си спомняше първата си бременност с Дейна и Филип. Чувстваше се толкова пълна, толкова цяла... Щастлива. Да бъде майка за Роуз беше най-хубавото нещо на света. Бяха очаквали едно, но се родиха близнаци. Това несъмнено беше най-щастливият ден в нейния живот. Беше създала две напълно съвършени същества, плод на любовта им с Камерън и това беше неописуемо за нея! А сега... Сега щеше да е още по-хубаво, защото имаше Дейна и Филип, а на път беше още едно създание, което да осмисля живота и дните и, да им придава пълнота и смисъл. Усмивката не слизаше от лицата им...
На вратата се почука:
- Извинявайте! – подаде се една сестра от вратата. – Времето за свиждания свърши, господине. Трябва да си тръгвате.
- Да, добре. Утре кога мога да дойда, за да прибера жена си? – поинтересува се Камерън.
- Изписванията стават след 8 сутринта.
- Добре, тогава в 7 и 30 съм тук. – той целуна жена си по челото. – Пази се! Сега имаш да се грижиш и за още някой. – намигна и той.
- Да, разбира се. – усмихна му се топло тя в отговор. – Целуни децата от мен.
- Разбира се.
Когато излезе от болницата, Камерън беше толкова зашеметен от новината, че в първия момент тръгна към тях си. След това се усети, тупна се с ръка по челото и тръгна в обратната посока, към дома на госпожа Рийдлър. Обмисляше как да каже новината на децата. Дали щяха да се зарадват, че ще си имат братче? Или сестриче. Нее... Камерън искаше още едно момче. Щяха да си имат братче. Той беше решил това. Докато се усети, вече беше пред дома на възрастната библеотекарка. Почука на вратата.
- Камерън! Как е Роуз? Всичко наред ли е? – попита госпожа Рийдлър вместо зравей.
- Ще ви кажа, госпожо. Може ли да вляза?
- Да, да, разбира се. Заповядай, Камерън.
- Децата добре ли са?
- Да, в хола са. Влизай направо.
Когато видяха баща си, Филип и Дейна хукнаха към него и го прегърнаха.
- Татко, как е мама, добре ли е? – попита отчаяно Дейна.
- Деца, трябва да ви кажа нещо. – рече Камерън и застана сериозно...
Ааааа, не се измъквай така по перваза- искаш само с едно мааааалко по- дълго от обикновено продължение, да ни замажеш очите.
Ама нямааааааааа- давай сега да се чете :>
Стига мрънка пък и ти [evil]
- Какво се е случило с мама? – проплака Филип. – Кажи ни, татко!?
- Спокойно, деца. Мама е добре. Хайде да седнем и ще ви разкажа. – Камерън се огледа в стаята. – Елате и вие, госпожо Рийдлър. Мисля, че и вие имате право да знаете, предвид помощта, която ни оказахте.
- Благодаря ти, Камерън. Радостна съм, че ще споделите и с мен. Дано Роуз е наистина добре. Е, говорете.
Всички се бяха настанили на дивана. Само камерън стоеше прав и ги гледаше от високо. Чудеше се как да поднесе най-деликатно новината на Дейна и Филип. Надяваше се, че ще приемат новината с радост.
- Е, деца! Както вече казах, на мама и няма нищо. Тя е добре. На мен се пада тежката задача, да ви обясня какво всъщтност става. Докторите и направиха пълни изследвания и установиха, че след около 9 месеца ще си имате братче.
Близнаците стояха и гледаха като препарирани. На Камерън му се струваше, че даже са спрели да дишат.
- Е, няма ли да кажете нещо? Нали искате да си имате братче?
- Аз ще мога ли да ритам топка с него и да играем на билички, а, татко? – попита скептично Филип.
- Разбира се, Филип. Но първо трябва да се роди и да порастне. Тогава ше можете да си играете на каквото искате.
- Е, добре, тогава. Значи аз искам братче. – Филип скочи въодушевено от дивана.
- Татко, а не може ли да е сестриче? – попита несигурно Дейна.
- Е, аз не знам какво ще бъде. Още е много рано да се каже, но... Може и да е момиче.
- Значи, може да си имам сестричка? – зарадва се Дейна на новината.
- Ами... Да! Вероятно, но аз мисля, че ще е момче. – отговори кисело Камерън.
- Е, да, но може и да е сестричка. Значи и аз искам. - каза Дейна убедена, че все пак ще е сестричка.
- Чудесно. – отдъхна си Камерън.
- Много се радвам за вас, Камерън. – рече госпожа Рийдлър. – Всички очаквахме да е нещо лошо, а то виж каква хубава новина излезе.
- Благодаря ви, госожо. Благодаря, както за съпричастността, към нашата радост, така и за готовността ви да ни помогнете в този труден момент. Не знам какво щях да правя без вашата намеса.
- Е, хайде! Не е кой знае какво. Пък и аз харесвам децата ви. За мен беше по-скоро удоволствие, но дано следващият път повода да не е толкова притеснителен. Децата бяха много изплашени за майка си.
- Да, права сте, но сега всичко ще се нормализира. Утре изписват Роуз и когато тя си дойде в къщи всичко ще тръгне по старому.
В по същото време в болничната стая Роуз стоеше седнала на леглото. Беше радостна от новината, но си спомни и случката, преди да припадне на улицата. Срещата с Лея бе предизвикала притеснение в нея и може би това и беше причината за припадъка и. Тревожеше я това, което каза детето тогава. Беше ходила у тях и разговаряла с Камерън. Дали той беше и казал нещо, дали беше я обидил и изпъдил? Роуз знаеше за отношението на мъжа си към бащата на Лея, а от там и към нея самата. Миналото ги преследваше и Роуз се съмняваше, че новината за бебето дълго време ще отлага въпросите на мъжа и, но поне за сега щеше да го възпира да повдига темата. Надяваше се, че Лея ще има благоразумието да стои далеч от дома им и няма да предизвиква Камерън да извърши някоя глупост, за която после може да съжалява. Несъзнателно Роуз започна да се връща назад във времето, когато Камерън и тя още бяха младежи. Тогава Камерън и Джо Хармън бяха приятели. Неразделни приятели. По цял ден се скитаха двамата и се чудеха каква нова глупост да направят. Хлапаци... Любимото им занимание беше да се съревновават и после да се фукат кой от тях на какво е по-добър. До онзи ден. Онзи ден, който промени целия живот в градчето. Роуз си го спомняше прекрасно, сякаш беше вчера...
ееее тамън да кажеш и се спря...айде че нямам тарпение да разбера какво е станало всъщност..... :)
[ooooo] Става напечено...Хайдееее, още, още!!.. :p
[oops]
[lol] [lol] [lol] Ко ми се пулите, бре! :p Няма да ви кажа... Тормоооз, тормоз :p
Утре обещавам едно по-дълго продължение за реванш. [inlovee]
Тцъ-тцъ-тцъ...тъкмо щях да кажа "Ееее, разгеле!" и ти пак ни секна ентусиазма... Само лъготиш [sradlio2] ...Чакаме солидна компенсация! Иначе ще обжалваме! [toi e]
Ако искате на арменския поп се оплачете :p Най-много да ви спра кранчето и да не пиша повече :>
Стига се обяснявай като недо***** вдовица, ами давай да четем, че сега ще ти направя бомба в Скайп :>
Quote from: vanilla_g on February 15, 2008, 19:28:09 PM
Стига се обяснявай като недо***** вдобица, ами давай да четем, че сега ще ти направя бомба в Скайп :>
Бухахаха... [smeeh] [smeeh] [smeeh]
Казах - утре :p :> :> :>
П.П. Късно го поправи, чадо. Пък и добре, че пак аз ти казах... [lol] [lol] [lol]
Абе, я, стига издребнявай за грешки в бързината, да не те освещавам пак [lol] :>
Тихо ся. Пак ми оспами темата [evil]
Мммм, ще трия, де, какъв е проблемът... хубавото на това да си модератор :)
Аааа... няма да ми търкаш темата [evil]
тттрррррръъъкккккк [lol]
А, де. Бой? Тихо ся! [evil]
ИЗЯВЛЕНИЕ
от Съюза на свободните риби и другите водни твари
Във връзка с несправедливите обвинения, отправени към наши морски представители, чувстваме се длъжни да излезем с позиция по темата! Наш член беше обвинен от разни Восъчни, че по негова вина няма да има продължение на разказчето, понеже същия наш член не е предоставил на Восъчните крем - карамел! Протестираме! Хората са свободни да готвят каквото си пожелаят и да го дават на когото си пожелаят! Щяхме да предоставим на автора на разказчето една купичка от кремчето /което става върховно, между другото/, но поради така стеклите се обстоятелства, няма да го направим! Кой ял - ял! Вето за крем - карамела!
Изпразнихме се по темата!
С уважение:
Водното конче
Пресаташе
Еее... Тъкмо бях започнала да пиша въпросното продължение, но тъй като някой водни кончета се изказаха крайно неподготвени, поради факта, че са забравили(явно) да си изпият лекарствата, аз, от името на О.Ф.З. отказвам да продължа с разказа днес. Бон апети на хапващите крем карамел и приятно фантазиране относно евентуалното продължение.
С дълбоко уважение към морските обитатели : Авторката на разказа!
:p
И за да видите, че съм добричка... :p
Една от сестрите влезе в стаята на Роуз.
- Е, бива ли така, госпожо Мишъп. Нужна ви е почивка и трябва да поспите.
- Да, разбира се. Извинете ме, просто се бях замислила за момент.
- Няма за какво да се извинявате, но наистина е необходимо да се опитате да поспите. Днес беше тежък ден за вас и вие трябва да се супокоите и отпочинете, заради бебето.
- Да, ще се опитам да спя. Благодаря ви за вниманието.
- Ако имате нужда от нещо, натиснете червения бутон над леглото и аз ще дойда. Лека нощ, госпожо Мипъп.
- Лека нощ, сестра.
По това време Камерън и децата вече си бяха в къщи. Госпожа Рийдлър беше така добра да им приготви за ядене и Камерън беше особено доволен, че няма да му се налага да готви, защото и без това не можеше. Помогна на децата да се измият, макар, че не му беше лесно, защото това обикновено беше работа на Роуз, след което ги прати горе да спят. Но естествено това не беше края. Двамата близнаци искаха полагащата им се приказка за лека нощ. Боже, как ли се справяше Роуз с всичко това – мислеше Камерън. Сега осъзнаваше наистина колко много неща вършеше жена му и как и се налагаше да се справя с хилади трудни ситуации на ден. А той си мислеше, че неговата работа е трудна. Сега трябваше да и помага, защото след няколко месеца, тя нямаше вече да е в състояние да върши нормално всичките си задължения сама. Но как можеше да и помогне, след като той си нямаше и представа от гледането на деца. Той беше мъж. Мъжете не би трябвало да разказват приказки и да се занимават с домакинска работа. Може би щеше да потърси някоя жена, която да помага на Роуз. Съзнаваше, че това щеше да навреди на бюджета им, но според него нямаше друг начин.
- Татко, приказката – чу Филип да вика от детската стая.
- Да, да. Идвам...
Камерън се качи по стълбите и завари Дейна и Филип, легнали, всеки в своето легло, завити и чакащи го да им разкаже въпросната приказка. Но какво за бога можеше да им разкаже той?
- Деца, майка ви не ви ли чете от някоя книга? – попита смутено той.
- Не, татко, мама знае много приказки и не се налага да ни чете.
- Да, деца, но... Ох, аз не съм по приказките. Нямате ли все пак някоя книга от която да ви почета?
- Имаме една. Но татко, ние я знаем на изуст! – протестираше Филип.
- Е, днес ще я чуете пак, пък може да се окаже, че сте я позабравили. Къде е книжката.
- Ох, мама няма ли да си дойде? – проплака Дейна - На шкафа е.
- Добре. Да видим сега. – Камерън седна на малкото столче между двете легла, което едва го побираше и му беше ужасно неудобно, пък и се страхуваше да се отпусне на него, за да не го счупи и започна да им чете приказката. – Имало едно време в едно царство...
Камерън така се беше унесъл в четенето на приказката, че дори не разбра кога близнаците бяха заспали. Отдавна не беше си спомнял за детските приказки, които и той самия някога беше слушал от майка си. Излезе от стаята и отиде в кухята да изпие една бира. Без да иска се беше отдал на спомените. Виждаше се като малко момче. Как играеше на улицата с приятелите, как когато направеше някоя пакост, баща му го наказваше, а майка му се опитваше да го умилостиви.
Спомни си и за Джо. Той беше най-добрият му приятел. Всичко правеха заедно. Джо беше умът, а Камерън – силата. Допълваха се перфектно. Всички деца им завиждаха на приятелството и на начина по който заедно поемаха отговорност за всичко и се защитаваха. Бяха прекрасни времена. А после дойде и злочестият ден... Онзи ден, в който Камерън намрази Джо и двамата се скараха завинаги. После Джо беше изчезнал. Всички мислеха, че се е самоубил, или че някоя кола го е блъснала с мотора му, но от него нямаше ни вест ни кост толкова много години, докато не се появи дъщеря му. Джо имаше дъщеря. Лея. Това име му носеше много болка. Болка, но и нежни спомени за човека, който някога го беше носил. Малко хора и викаха така. Когато беше чул името и в училищете, Камерън се беше разчувствал. Не предполагаше, че това е дъщерята на най-омразния му човек на този свят. И въпреки това носеше нейното име. Дали Джо съжаляваше? Дали от гузна съвест не беше кръстил детето така? Камерън беше много объркан. Знаеше, че Джо не е лош човек, но онова, което беше направил, той никога нямаше да му прости. А дали идването на дъщеря му беше случайно. Дали не я беше пратил тук нарочно, за да подготви собственото си завръщане. Не, той не можеше да се върне тук просто така. Не трябваше и не можеше, защото Камерън не знаеше как ще реагира. Не знаеше, дали няма да го убие, заради онова, което той някога му беше отнел...
Тълпата ликуваа ДАААА , тя е нашия герой !! [lol]
[lol] [lol] [lol] Хахаха... За неспящите до късно, после ще има и още :p
Може би все пак ще има карамелче за восъчното... [inlovee]
С уважение:
Златната акулка
Главен готвач
Ще си търся обещаното като наследство. Тъй да знаеш! [lol] [lol] [lol] [heart__]
Е аз не спя,а е късно вече [lol]
Изведнъж се освести. Вече беше станало много късно, а утре рано сутрин трябваше да ходи в болницата.
- Да вървиш подяволите, Джо! – каза на себе си Камерън и отиде да си направи вечерния тоалет, след което си легна и заспа.
Сутринта беше студена. Камерън субуди децата, помогна им да се облекат и заедно тръгнаха към болницата, за да приберат Роуз. Когато пристигнаха в 7 и 30, както беше обещал Камерън докторът още беше на визитация. Седнаха в чакалнята на болницата, докато дойде време да се оправят с документацията. Малко след това сестрата ги извика, защото лекарят искал да говори с Камерън.
- Здравейте, господин Мишъп.
- Здравейте, докторе. Има ли нещо с жена ми? – попита разтревожен Камерън.
- Не, всичко е наред. Просто исках да ви кажа, че силните емоции не са препоръчителни за жена ви. Както съзнавате положението и е деликатно и ще трябва много да я пазите, ако искате бебето да се роди здраво.
- Да, разбирам. Напоследък се случиха някой неща, които вероятно са я изнервили, но аз ще се погрижа, тя да има спокойствието от което се нуждае, за да бъде всичко наред.
- Сигурен съм, че ще бъде така. Е, можете да подпишете този документ и да приберете съпругата си у дома. Оставил съм и своя номер и ако имате нужда от нещо, можете да ме потърсите по всяко едно време.
- Благодаря ви, докторе, много ви благодаря. И ви пожелавам лек ден.
- Всичко добро, господине, пак ще се виждаме.
Камерън хвана децата да ръка и отидоха в стаята на Роуз, за да и помогнат.
- Мамо! – извикаха щастливи близнаци и се затичаха, да прегърнат майка си.
- Деца! – отвърна им тя – Толкова ми липсвахте. Камерън! – Роуз се усмихна нежно на съпруга си. – Можем ли вече да се приберем у дома.
- Да. Документите са готови, можем да тръгнем когато си готова...
Следобеда мина спокойно. Дейна четеше, Филип играеше, Камерън гледаше телевизия, а Роуз приготвяше вечерята. Камерън естествено вече беше споделил намеренията си след няколко месеца да потърси жена, която да помага в домакинската работа, за което първоначално Роуз му се обиди, но после постигнаха споразумение от което и двамата се чувстваха доволни. Дейна и Филип бяха пропуснали един ден в училище, заради това, че приеха Роуз в болницата, но тя смяташе на следващия ден да ги придружи и да обясни на учителката случилото се, макар да не се съмняваше, че тя вече знае, както и всички останали хора в града. Тук новините се разпространяваха със скоростта на светлината. Всеки знаеше всичко за останалите и изобщо нищо не можеше да остане скрито-покрито. Това, което семейство Мишъп не знаеха обаче, беше, че съвсем скоро, щяха да си имат неочакван гост...
[frozen] [oh] [o my god]
Като спреш така и направо ме хващат дяволите [evil]
Давай,давай...
Ееее, чакайте де! Да не мислите че и на мен ми е лесно да измъдря кой им идвал на гости ся... [confused]
ееее да ама унас оставяш усещането че знаеш....искаме продължение
Поради лични причини на авторката, имам честта да пусна продължението на разказа от нейно име:
На вратата се почука:
- Очакваме ли някой? – попита очудено Роуз.
- Не, аз поне не знам. – отвърна също толкова изненадан Камерън. – Аз ще отворя.
През стъклото на вратата се виждаше женски силует, който Камерън не можеше да разпознае, защото жената беше застанала с гръб, за това отвори вратата.
- Да, кажете?
- Здравейте господин Мишъп. – обърна се жената към него с усмивка.
- Госпожо Стивънс! Ъъъ, заповядайте, влезте.
- Благодаря ви. Ще се радвам да ме наричате просто Бри.
- Да, Бри, заповядайте. Роуз! Имаме си гости. – викна камерън на жена си.
- Идвам. – отвърна Роуз от кухнята и се запъти към входната врата. – О, госпожо Стивънс! Тъкмо си мислех утре да ви посетя в училище и да ви обясня за отсъствието на децата. Здравейте!
- Здравейте, госпожо Мишъп, точно обяснявах на съпруга ви, че ще ми е по-приятно ако ме наричате просто Бри.
- Да, разбира се, Бри. Ние също ще се радваме да ни говорите на ти. Но заповядайте, не стойте на вратата. Вечерята вече е почти готова. Присъединете се към нас.
- О, не, не. Аз дойдох само да видя как сте, Роуз.
- Е, хайде, заповядайте с нас на вечеря, тъкмо ще си поговорим спокойно. Моля ви, Бри. – усмихна и се Роуз подкупващо и мило.
- Добре, но ми е много неудобно, че така ви се натресох.
- Глупости, за нас ще е удоволствие, нали, Камерън.
- Да, за нас ще е удоволствие. – повтори Камерън думите на жена си и също се усмихна.
Всички се настаниха на масата. Камерън беше извикал близнаците, а Роуз привърши с приготвянето на вечерята и вече беше сервирала.
- Е, Бри, за какво се отбихте?
- Всъщтност, чух какво ви се е случило, че сте припаднала на улицата, Роуз и понеже днес децата не дойдоха на училище, аз се разтревожих и реших да мина да видя дали всичко е наред и да пипитам, дали бих могла да ви услужа с нешо?
- Роуз е бременна. – изцепи Камерън ни в клин, ни в ръкав.
- Бременна! – ахна от почуда Бри
- Да. В болницата ми правиха изследвания и разбраха, че съм бременна в третата седмица, на което се дължи и припадъкът ми на улицата. – побърза да обясни Роуз.
- Но, това е... Просто чудесно. Моите искрени поздраления и за двамата.
- Благодарим, много сте мила.
- Ами вие, деца! Радвате ли се, че ще си имате нов член в семейството.
- Да, и когато брат ми порастне, татко каза, че ще можем да си играем. – ухили се доволно Филип.
- Не говори глупости, Филип. Ще бъде момиче и освен любимата ми сестра, ще е и най-добрата ми приятелка. – Тросна се Дейна.
- Е, сигурна съм, че братче, или сестриче – ще го обичате много и ще се грижите за него. – опита се да прекъсне малката им кавга Роуз. – Нали?
- Да, мамо. – отговориха в един глас близнаците и се спогледаха гузно.
- Е, деца, аз мисля, че е време да си лягате.
- Но татко! – рече омърлушено Филип – Винаги ни пращате да си лягаме на най-интересното.
- Без протести, Филип. Марш по леглата. Майка ви ще дойде след малко да ви разкаже приказка, че утре сте на училище.
Дейна и Филип се затътриха негодувайки по стълбите към стаята си.
- Е, ще ме извините за малко, но трябва да разкзвам приказка. – обясни Роуз и също тръгна по стълбата след близнаците.
Когато Камерън и Бри останаха на саме, тя каза:
- Всъщтност, Камерън, аз дойдох не само за това. Има още нещо, за което трябва да си поговорим и то още сега...
еййй ама много и се отдава на вени да спира на най интересното.....са цял ден ще мисля за кво ще говорят а бас държа че тя няма и да го разкаже....гррррр много е гадно така в неведение [lol]
[oops] ощеее
[oops] [oops] [oops] [oops] [oops] ъъъъъъъъ.... како.. браво .. отлично се справяш..
ух ужас.. аз съм заинтригувана коя е тая мома Лея.. обаче дето е скарала добрите приятели.. мм ще си почакам да разбера както ги гърчиш тука :Д ... искам членство във фен клуба ти .. :* (хуг)
пак поздрави много е добро написаното .. [heart__]
Восъчното чудо най- после се смили над нас:
- Ами, разбира се. За каквото кажеш. Слушам те!
- Въпросът естествено е деликатен.
- Давай направо. – прекъсна Камерън – Не съм почитател на заобикалките.
- Добре. Направо. Камерън не искам да се меся в личните ти неща, но ме притеснява появата на новата ученичка. Или по-точно ме притесни факта кой е баща й. Предполагам си научил?
- Ъхъ... И какво общо имам аз?
- Как така какво. Всички знаем какво се случи с... Джо...
- Тъй ли? Аз пък не знаех, докато не се появи тая малката, за да каже, че Джо си бил жив и здрав в Шотландия.
- Да, имаш право. Всички го мислехме за умрял, но той не е и дъщеря му е в моя клас, заедно с твоите деца.
- И аз какво трябва да направя, Бри? Да преместя децата си от класа ти ли? Това ли си дошла да искаш? – Камерън несъзнателно повиши тон.
- Не, не разбира се! – притеснено отвърна Бри – Просто не искам проблеми между учениците си. Не искам конфликти в училище, Камерън. Затова дойдох.
- Е значи можеш да си вървиш спокойно. Аз не съм ти ученик, значи няма да имаш проблеми. Мисля, че е време да си тръгваш.
- Добре, щом е така. Тръгвам си, но ми обещай, че няма да създадеш конфликт между близнаците и Лея.
- За какъв ме мислиш, подяволите? – избухна Камерън – Тя е само една пикла на 6 години. Освен това не е виновна за грешките на баща си и няма да страда заради него. Стига да стои далеч от децата ми естествено...
- Ето за това ти говорих! – наежи се Бри – Как си мислиш, че ще стои далеч от децата ти, след като са в един клас, за Бога! Помисли като голям човек, Камерън. Знам, че болката ти от случилото се е голяма. Знам, какво си изживял, но защо и децата ти трябва да плащат за грешките, които сте допуснали в миналото?
- Допуснали? Ние сме допуснали? Нека ти кажа нещо, госпожо Стивънс... Аз не съм допускал грешки. Грешка допусна онзи боклук, Джо, кога...
- Какво става тук? – викна Роуз от вратата на кухнята – Какви са тези викове? Горе има деца, които се опитват да спят. Какво ви става и на двамата?
- Съжалявам, Роуз. – извини се схванато Бри.
- Върви си! – рече рязко Камерън – И спи спокойно. Няма да имаш проблеми с мен.
- Надявам се. Не ме изпращайте, знам къде е вратата.
Камерън се обърна сковано и тръгна към банята. Цялото му същество излъчваше напрежение. Мускулите по тялото му се бяха стегнали, а физиономията му беше на разярен бик. Какво си въобразяваше тази жена? Че може да идва в дома му с фалшив предтекст, че се интересува от здравето на жена му, а след това да му държи сметка и то за неща, които дори не беше направил. Да върви на майната си. Нито тя, нито някой друг знаеше какво е изпитвал и изпитва той заради онзи нещастник. Никой!
- Камерън, какво става тук? Обясни ми?
- Моля те, Роуз, махни се и ме остави сам.
- Не ми говори така, Камерън! Аз не съм госпожа Стивънс, предупреждавам те!
- Извинявай! Съжалявам, скъпа. - Гнева му се стопи при вида на огриженото изражение на жена му. Още повече сега, когато тя беше бременна и доктора каза, че й е нужно спокойствие . – Просто малко недоразумение. Всичко е наред.
- Камерън, не крий от мен! Аз съм ти съпруга и имам право да знам с какво толкова те ядоса Бри. Какво искаше?
- Дойде да ми чете морал за онази пикла...
- За Лея?
- Да, за нея.
- И какво си направил на Лея, че да идва да ти търси сметка?
- Ами, нищо! Просто сметнала, че трябва да ме предупреди предварително и аз кипнах. Това е всичко.
- Сигурен ли си? – Роуз погледна мъжа си подозрително.
- Да, сигурен съм. – Камерън прегърна жена си и я целуна по челото. – Върви да спиш. Сега идвам и аз, само да се измия.
- Добре. Но ако нещо не е наред, искам да ми кажеш!
- Обещавам. Хайде, върви.
Роуз послуша мъжа си и легна, но разни мисли се въртяха в главата й. Не можеше да остави нещата така и още утре щеше да намери време и начин да си поговори на четири очи с Бригите Стивънс...
иии начи се по мъничко дава
Quote from: elf`s_soul on February 21, 2008, 23:18:12 PM
[oops] [oops] [oops] [oops] [oops] ъъъъъъъъ.... како.. браво .. отлично се справяш..
ух ужас.. аз съм заинтригувана коя е тая мома Лея.. обаче дето е скарала добрите приятели.. мм ще си почакам да разбера както ги гърчиш тука :Д ... искам членство във фен клуба ти .. :* (хуг)
пак поздрави много е добро написаното .. [heart__]
На кака хубавото дете, то. [heart__] [gu6] [heart__]
А вие, другите, да спрете да недоволствате, че ще ви кажа аз на вас! :>
Уеппппп , тя се завърнааа [twist] и ще ни даде двойна порция уепппппппппп [lol] [lol]
[evil] Кой каза? Не си спомням да съм обещавала такова нещо. Напротив... смятам да ви лиша за известно време от продължения, тъй като имам намерение да пътувам :p Хахахаха... Гадно ли ви е, а? :>
Quote from: vOsYcHnA_pRiNcEsA on February 23, 2008, 02:11:07 AM
[evil] Кой каза? Не си спомням да съм обещавала такова нещо. Напротив... смятам да ви лиша за известно време от продължения, тъй като имам намерение да пътувам :p Хахахаха... Гадно ли ви е, а? :>
[reeeev] [reeeev] [reeeev] [you broke my heart]
Лоша кака ... :(((
[lol] [lol] [lol] Като се върна обещавам голяяяяямо продължение. А може и да се смиля над вас и да драсна някой и друг ред тази вечер, ама ще видим. И да ви е за урок, да не мрънкате много! :p
Това разказче го следя повече, отколкото следях "Дързост и красота" преди десетина години. [lol] ХАЙДЕ ПО-БЪРЗИЧКО ПРОДЪЛЖЕНИЕТО, АКО МОЖЕ! :p :)
айде бе, ко стана с продължението...тълпата скандира......
Сега ме няма, ама като дойда ще пиша. :p :p
[mhmm] [mhmmmm]
Quote from: Lake_Lady on March 07, 2008, 12:28:13 PM
[mhmm] [mhmmmm]
И аз това викам...нещо не е както трябва [lol]
Сигурно и героите са в отпуска... [lol]
Ама айде по-бързо идвай че аз дето не обичам да чета такива дълги работи направо съм като хипнотизирана и чакам да продължаваш, най-интересно ми е какво толкова е направил тоя Джо на мен ми е симпатичен 100% има някоя фуста за нея са се скарали с Камерън сигурно, тъй то мъжете не могат да отстъпват току тъй жени.... хайде
Здравейте сладурки. Много мерси за проявеното търпение. Бях болна цяла седмица и никак не ми беше до писане на разкази, но днес ви обещавам едно завръщане с продължение.
DeTe_Ha_Xaoca, благодаря за комплимента. За мен е истинско удоволствие. :)
Етоооо, едно ново продължение, малко по-пикантно... Вярвам, че ще му се зарадвате и ще ми простите за дългата пауза. [inlovee]
Нито Роуз, нито Камерън имаха представа колко изненади щеше да им поднесе новият ден. В малките часове на нощта едно минало назряло да се завърне в настоящето и готово за ново бъдеще пъуваше към тях. Един човек, един мъж, който години наред се беше борил със себе си и чувството си за вина, най-сетне беше намерил сили в себе си да се изправи срещу най-близкия си приятел и в същото време най-големия свой враг! Джоузеф Хармън се връщаше у дома си. Най-накрая! Толкова дълго беше бленувал това завръщане. Толкова бе мечтал за родното си градче – там, където беше се родил, там, където беше израстнал, там, където бяха спомените му, приятелите му, домът му... Всичко! Джоузеф беше на възрастта на Камерън. Също като него здрав и едър мъж, само че лицето му носеше белезите на скритото и подтискано бреме. Челото му беше смръщено, устните – присвити. Цялостното му изражение беше замислено и мрачно. А иначе изглеждаше красавец. Кожата му имаше бронзов загар от слънцето, очите бяха стоманено сиви – живи и проницателни, изпитващи и търсещи, проникващи в същността на човека, към когото поглеждаха. Беше се облякъл делово: във фин тъмносив панталон и черна риза на сиво райе, които по прекрасен начин подчертаваха цвета на очите му. Косата му - късо подстригана, черна и лъскава... Дааа, Джо беше един респектиращ с външният си вид мъж. Жените го обожаваха, а мъжете често му завиждаха.
Той помнеше миналото като че ли е било вчера. Всеки детаил, всяка подробност, всеки човек, който беше присъствал в живота му. Помнеше и Камерън... Бяха израстнали заедно, бяха заедно във всичко. Джо никога не беше имал брат, но винаги е искал и в лицето на Камерън, той го беше открил, преди толкова много години... Джо си представяше как изгелжда градчето сега, дали хората го помнеха, и как го помнеха: като момчето, което беше израстнало пред тях, или с онзи злополучен инцидент, който преобърна целия му живот и промени всички планове които беше имал, срина всички негови мечти и го отдалечи от хората, които толкова много беше обичал през целия си живот. Знаеше, че Камерън се е оженил и има две деца, но нищо повече не беше научил. Как ли щеше да реагира той, когато научеше, че се е върнал, как би постъпил, когато се срещнеха очи в очи. Дали още го мразеше, дали още не беше му простил. До колкото го познаваше, а той го познаваше добре, Камерън не беше забравил и от инат и гордост не би му простил. Джо знаеше, че той е добър човек, но знаеше и какво е направил и чувстваше, че е заслужил всичко, което беше преживял до тук и още толкова отгоре. Мислите за предстоящата среща не спираха да го вълнуват. Не можеше да си намери място от нерви. Само монотонния звук на влака по някакъв начин го унасяшв и притъпяваше желанието му да експлоадира от вълнение и очакване. Беше си звел вагон за пушачи. Плати билетите за цялото купе, защото не искаше никой и с нищо да отвлича вниманието му, или да го дразни с празни приказки и прочее...
Запали си нервно цигара... Димът излезе от него като лава от вулкан, който се е съживил и разбеснял, който излива от себе си всичко стаено тъй дълго, че повече не е можел да го сдържа... И той наистина не можеше. Искаше да се върне и да става каквото ще. Беше готов да понесе бича на миналото си, колкото и болезнено да беше, каквото и да му струваше...
П.П. Искрени благодарности на Езерната дама за неоценимата помощ в този (ако мога така да се изразя) епизод. [cvetee]
Ето и още малко :p
Най-накрая влакът спря в големия град. От там Дноузеф трябваше да си купи кола и да продължи, защото нямаше друг начин да се стигне до родното му градче, освен с личен транспорт. За тази цел се налагаше да остане ден, или два на това място. Беше си резервирал стая в най-добрият хотел тук. За времето изкарано в Шотландия, той беше направил доста добри пари... Там беше уважаван търговец и бизнесът му процъфтяваше, но на Джо никога не му беше пукало за парите. Той работеше настървено, постоянно. Това беше единствения за него начин да отвлича мислите си и да не се сеща за миналото. В началото беше тръгнал по лош път... Алкохол, проститутки... Тъкмо от една такава той се беше сдобил с дъщеря... Дааа, майката на Лея беше проститутка. След цял месец изкаран с нея, тя съобщи на Джо, че е бременна. Горкото момиче... Имаше нещастна и трагична съдба. Баща и я продал като малка за робиня. По-късно, тя успяла да избяга и започнала да проституира, за да се издържа по някакъв начин.
Това отрезви Дноузеф. Новината, че ще има дете му подейства като леден душ. Приземи го и го накара да спре да се самосъжалява и да продължи напред... Някак си... Така той започна бизнес. Беше готов и да се ожени за въпросната жена, но за нещастие, тя почина при раждането. Когато разбра, че има дъщетя не се поколеба с какво име да я нарече. Лея... На нея... Мдаааа, на нея... Беше се борил и успя да даде на малката всичко от което тя имаше нужда. Нае една жена да я гледа срещу подслон, храна и малко пари и така спокойно и свободно можеше да се занимава с търговията си и да печели добре. С годините обаче миналото продължаваше да не му дава мира... Така в главата му се заформи идеята да прати Лея да учи в родното му градче. Искаше му се да разбере каква ще е реакцията на Камерън, пък и знаеше, че това малко или много ще подготви хората и за неговото завръщане. И моментът беше настъпил...
- Добър ден, сър. Имате ли резервация? – попита любезно рецепционистът на хотела в който Джо имаше намерението да остане.
- Да, имам.
- На чие име?
- Джоузеф Хармън.
- Да, разбира се. Резервацията ви е за апартамент с всички екстри.
- Да.
- Заповядайте, от тук...
Когато се настани в стаята си, Джо се почувства толкова изтощен от пътя, че се изкъпа и веднага заспа. Колата щеше да изчака до утре...
Най-накрая продължението... :)
Е, нямаше нужда, чак "неоценима"... [shame] Харесва ми, продължавай все така! [cvetee]
П.П. Честит 8-ми март!!! [inlovee]
[heart__] Честит 8-ми март! [heart__]
И мерси [inlovee]
Давай , давай пиши щот нали знаеш трябва да принтирам [lol] [inlovee]
П.П Двете нови порции са страхотни ! [heart__]
Ама Джоузеф е готин, нали? [cais007] [namigG]
[inlovee]
Скици [lol]
Мерси, Petia :)
въх само толкова ли едно 2 седмици липсваш и си мислиш че ще задовоиш любопитството ни с 20 реда на кръст???? [lol] пускай продължение че не ме свърта вече какво се случва
Аааа, я... Може да не ви се вярва, ама и аз съм човек и не винаги ми се пише [sradlio2]
Време е да започна пак да ви измъчвам :>
Утрото се оказа мрачно. Въздухът беше натежал и сгъстен, а приците кръжаха на големи ята, което идеше да подскаже, че най-късно по обед ще завали и то доста силно. Джо се събуди целия схванат и с главоболие от напрежението по време на целия път. Не беше мигнал и за секунда и сега това му се отразяваше зле. Още преди да успее да се разсъни прехвърли на ум няколко неотложни задачи и си нареди да стане. Знаеше, че ако си позволи лукса да остане още малко в леглото и денят за него щеше да се окаже загубен, а той не искаше ни най-малко да протаква повече момента, който беше очаквал толкова много години...
Успя да се измъкне от леглото с усилие на волята и бавно се затътри към банята, поклащайки се, като за малко да отнесе по пътя си една настолна лампа. Когато влезе в банята и се огледа в огледалото, реши, че днес няма да е нужно да се бръсне, защото харесваше как изглежда, когато брадата му тъкмо набола му придаваше леко лежерен и небрежен вид. Пусна само студената вода и влезе под струята, която го заудря като камшик по гърба и лицето. Това беше неговия начин да се събуди. Отдавна беше отказал кафето, за разлика от цигарите и за това си беше изработил тази толкова успешна тактика за събуждане, която до сега никога не беше го предавала. Изми си зъбите още под душа. Когато реши, че е достатъчно бодър се уви в една от огромните хавлиени кърпи на хотела и излезе на терасата, за да изпуши една цигара. Обичаше тютюна. Той беше едно от малкото му останали удоволствия за деня, макар да беше пределено наясно, че съсипва здравето му, но не му пукаше. В крайна сметка нямаше да живее десет живота , нито смяташе да става столетник, така че това не беше никакво притеснение за него. Гледката от терасата му изглеждаше наистина приятна. Голям озеленен парк. Подреден, чист и спретнат, на който бяха поставени съоръжения на които децата имаха възможност да си играят, а в средата се намираше и едно на изглед приятно кафе, което вероятно беше предназначено за родителите. Множество пейки се разполагаха по всички пешеходни алеи, а на една от тях имаше поставена и рампа, на която можеха да се пързалят кънкьори и скейт бордисти. Разбира се Джо не забелязваше нищо от това, защото главата му както винаги беше заета с много други неща, които биеха по важност някакъв си изглед от тераса. Мислеше за камерън. Последния път, когато говори с Лея, тя му съобщи, че господин Мишъп се бе държал много добре с нея, но госпожата имала някакви здравословни проблеми и припаднала на улицата. Това го обнадеждаваше. Факта, че Камерън се държеше добре с неговото дете може би означаваше, че някой ден ще успее да прости и на него. Той не се надяваше, че всичко ще бъде както преди и с Камерън отново ще станат онези неразделни приятели, но му се искаше поне да имат добър тон и отношение един към друг. Запали втора цигара, но вятърът го подсети, че времето напредва и трябва да излезе възможно най-скоро, за да си потърси кола. Влезе в стаята и се свърза по вътрешната линия с рецепцията на хотела. Отговори му един мъж, който Джо предполагаше, че е същия, който го беше посрещнал предния ден. Обясни му, че се нуждае от адреса на фирма за коли под наем, а служителят му отговори, че нямало никакъв проблем и че веднага щял да му услужи. Отбеляза си на ум, че трябва да му даде бакшиш. Извади от сака чуфт дънки, една по-дебела блуза и яке и ги навлече на бързо. Обу си чорапите, сложи обувките и започна да се заоглежда, да не забрави нещо важно. След като реши че е готов излезе. На рецепцията естествено го очакваше същия господин, както беше и предположил малко по рано. Веднага му подаде листче с адреса, който беше поискал а в замяна получи щедър бакшиш, за който се беше усмихнал стеснително, но все пак прие. На входа на хотела си хвана такси и потегли към колата си под наем. Когато пристигна обясни, че ще му е необходима кола за седмица или две, докато успее да си закупи собствена и човекът в автокъщата му предложи няколко сносни автомобила. Джо не ги оглежда много. Избра този, които беше най-близо до него, взе си ключовете, заплати първоначалната такса и потегли...
Понякога разбирам ползата от това да бъдеш таласъм... ако не бях видяла, че това е последната публикация в "Литература", така и нямаше да разбера колко е хубаво да изчетеш накуп нещо толкова приятно. Благодаря ти за което :) И браво!
Аз ти благодаря таласъмче сладко [inlovee] [gu6]
[inlovee] Най-накрая...
Ще се сетиш:)
Евала,принцеске,ти си най-голямата:) [lol]
разгеле вече паяжини беше почнала да хваща темата [lol] [inlovee]
интригуващо и много интересно но ако следващото го пуснеш пак след месец грррр :p
:) Душичките ми те [inlovee]
Цункам ви и трите. Още след малко запрятам ръкави... :)
Добър вечер, или може би добро утро! [lol]
Пускам ви едно кратко продължение, с уговорката, че следващото такова, че бъде много интересно и много съществено, тъй като ще се случи едно дългоочаквано развитие на събитията в разказа както от вас, така и от мен. :)
Дерзайте...
Той винаги бе обичал да шофира. Това го успокояваше и някак разсейваше мислите му... Докато се усети и вече се намираше пред лъскав магазин за коли. Витрината изглеждаше огромна и откриваше прекрасната гледка към няколко съвсем нови и лъскави автомобила. На входа го посрещна любезен и изтупан господин, който моментално се зае основно да го разпитва какво точно търси. Кратко и ясно, Джо го уведоми, че има желание да си закупи джип, който да му бъде доставен в най-кратки срокове, без значение цената. Желаеше новото му возило да притежава всички възможни екстри и както подчерта, цветът му трябваше непременно да бъде черен. Докато той казваше всичките си изисквания, любезният господин, който го беше посрещнал скорострелно записваше всяка негова дума в един голям тефтер за поръчки, същевременно предлагайки нови и нови възможности, за разширяване и подобрение качествата на въпросния джип.
При споменаването на голямата комисионна, която го очаква, ако придвижи сделката максималко бързо, той скъси три месечния срок на една седмица, от което Джо остана много доволен. Посочи адрес, където да му доставят новата продобивка, плати капаро и се върна в хотела, за да доизмисли всички възможни подробности и ситуации при завръщането си у дома.
Цяла нощ се въртя в леглото от вълнение. Току заспиваше и сънуваше кошмар, от който се будеше целия облян в пот, току ставаше и се разхождаше нервно из стаята, след което пак лягаше и се опитваше да подремне... Сутринта беше ужасна. Вън валеше, имаше гръмотевици, духаше вятър, а вътре в него, подобно на времето – всичко вилнееше и бошуваше от нетърпение, притеснение и трескаво очакване. Вършеше всичко някак сковано и напрегнато. Нервите му бяха изпънати до краен предел. Изкъпа се със студена вода, както обикновено, което до някъде охлади страстите му. Избра си елегантен тоалет, който се състоеше от черен панталон, фина, тъмносива риза и елек от същата материя и цвят като панталона, които беше си шил по поръчка. Отгоре си облече много модерно и също толкова елегантно палто. Обувките и скъпарския часовник завършваха перфектно външни му вид. Изглеждаше като преуспял бизнесмен от най-лъскавите страници на модните журнали и което беше най-важното – той знаеше това. Обади се по телефона на рецепцията, за да обясни, че му е нужна камериерка, която да приготви багажа му, защото днес ще напуска хотела. След това слезе долу, за да изпие един чай в изисканото кафе-градина на хотела.
Половин час по късно му съобщиха, че личните му вещи са опаковани и готови.
Джо се разплати на рецепцията, като предвидливо остави значителен бакшиш на всички, които го бяха обсулижвали по време на престоя му. Взе си сърдечно довиждане с рецепсиониста, след което се качи в колата и тръгна към мястото, където се беше родил, израстнал и което беше напуснал преди много години, гузен, объркан и сам...
искам още....
Още, още! :) Айде вече да се разбере какво е станало,деее...Уффф, търпението на народа си има граници.. [lol]
Вашите желания са закон за мен, но нали се сещате, че скоро след като разберете, разказчето свършва. :)
ей восъчната :) не е ли вече време за продължение?? айде че не ем свърта минаха 10 дена казвай ако трябва ще помагаме ама...
казвам ти трябва в момента в който го завършиш да го отпечаташ ще има жесток успех....айде че нямам търпение вече :) :) [inlovee]
Лека нощ... [lol] [lol] [lol] [heart__]
[confused] [confused] [confused] Отсвири ни...
Иииии, тая тема паяжина хвана... [confused] [cry5565]
Довърши я ти като много знаеш... Сякаш като я завърша и няма да потъне в дебрите на забравата [lol]
За сега не трябва да потъва там...така че продължавай упорито :)
хади ма како моля ти сеееее пусни едно продължениице смили се над нас ма какооооо [reeeev][lol] :p
че иначе [boiiiii233] [na na nati]
[ooooo] Амии... Така поставени нещатааа... Още довечера (трепер от страх)
:> :> :> :> :> :>
Туй "довечера" не мина ли? :>
Е, излъгах [lol] [lol] [lol]
гадинаааааааааааааааааа...почвам сериозно да ти се разсърдвам [evil] знаеш ли кво е нещо да ти е адски интересно и ти да секнеш историята ей така.......гррррррррррр как да ти обясним тук всички че ни е супер интересна темата и разказа ти????????!!!!!!! имаш талант и ние го оценяваме.....ако искаш и пари по пощата ще ти пратя ама земи пусни поне едно продължение....да не говорим че всички тук умираме от любопитство да разберем какво става...то бива бива напрежение ама чак толкоооо.........
МООООООЛЯЯЯЯ ТЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!!!!!!!!!!! [reevvv] [molitva] [molitva] [molitva] [molitva] [molitva] [molitva] [molitva] [molitva] [molitva] [molitva] [molitva] [molitva] [molitva] [molitva] [molitva] [molitva] [molitva] [molitva] [molitva] [molitva] [molitva] [molitva] [molitva]
Лени, не е заради напрежението, муцунка... Просто... Напоследък не ми се отдава да пиша нито стихове, нито проза... не ми идва от вътре. Не знам как да продължа, нито какво ще се случи... Блокирала съм!
Съжалявам, наистина... Не искам да ви карам да чакате, знам че е гадно и че ви е любопитно, но за сега не мога да направя кой знае колко. Изсмуквам си от пръстите по 2 - 3 реда и като имам готов откъс - ще ви го пусна. Моля за малко търпение от ваша страна... [confused]
Искаш ли да ти направя отблокиране с дясно кроше? [lol] :> [inlovee]
Моля, заповядай... :)
ееее добре щом е така...аз мислих че нарочно се криеш да ни дразниш....хубуу само гледай да не хванем паяжини докато пуснеш продължение.......... :) [inlovee]
Опитвам се, Лени. Благодаря за разбирането. :)
[namigG] :kissoflove: :kissoflove: :kissoflove: :kissoflove: :kissoflove:
а бе то разбиране разбиране ама темата паяжини хвана....... :)
паяжини ли? само паяжини да бяха... Вени миличка зло мое сладко ненагледно.... кога ще видя как завършва тази история... толкова ми беше интересна моля те имай малко милост и си седни на хубавото дупенце и напиши продължението.....
[ooooo] Разказчето е НЕВЕРОЯТНО [inlovee] Прочетох го на един дъх... Едно огромно БРАВО [inlovee] и дано скоро има продължение :) [inlovee]
[lol] тъкмо бях решила, че сте го забравили това чудо и съм се отървала... Тия дни имам изпити и не мога да пиша, но като минат, ще видим какво мога да направя...
Влагодаря ти, Симонка. Много си мила.
П.П. Компа ми се сбъгяса яко и не ми сменя на кирилица.
П.П.П. Злooooooo, кирилизирай мeeee [inlovee]
---------------
Няма защо, Чумо моя!
И аз те обичам [heart__]
vanilla_g
Еее, изчака ни се чакането вечее!!! [evil] Както се пееше в една песен на Ирина Флорин "Дооокогаааааа ?!?!?! " [lol]
ПС: Айди ма, мамоооо quicklyyyyyyy [inlovee]
Дано да видим скоро развръзката,достатъчно се заплете интригата. [inlovee]
Господи дай ми търпение. [molitva]
Наистина е много интригуващо и хубаво. :)
Благодаря и на теб.
Имам няколко идеи хепи енд и няколко за не чак толкова хепи... :) Ще видим в какво настроение ще ме хване края. Обаче, откровено да си кажа, се налага да попрочета какво съм писала, тъй като съм позабравила вече [shame]
Освен това ще се наложи да ме изтърпите още малко, понеже още съм в ситуация на сесия [lol]
П.П. Дъщеря ми да вземе да млъкне. Стига е подстрекавала народа... [heart__]
Бе ти се моли леля й да не почне да го подстрекава :p
И си седни на д-то и пиши [heart__]
Опазил ме Господ от подобна напаст... Лельо... [heart__]
Още имам изпити ;)
свърши ли сесията нямаш оправдание искаме си края независимо хепи ли е или не е хепи!!!!1 :)
тая тема да не хване пак паяжини ....
Хайде на продължението... :)
Пътя беше кратък, но за Джо секундите бяха сякаш години... Дъжда се лееше и затрудняваше виждането му. Гръмотевиците разкъсваха небето, а улиците се превръщаха на кални блата, които жадуваха да погълнат и пометат всичко по пътя си... Небето сякаш плачеше за него... С него... Сърцето му биеше почти до пръсване, пулсът беше учестен, а две сълзи напираха да бликнат от очите му, тъй както дъжда се изливаше от небесата... Джо скръцна със зъби и с мъка преглътна буцата, която беше заседнала на гърлото му. Още малко и щеше да си бъде у дома. Но дали щеше да бъде приет като в дома си или всички щяха да го отхвърлят, заради миналото... Заради онзи нещастен случай, който той предизвика по невнимание и който струваше скъпо на толкова много от обичните му хора... Тогава Джо беше реагирал инстинктивно. Напусна града без да се обади на никого, без да казва къде отива... И той самият още не знаеше. Беше събрал малкото си спестени пари и с тях си купуваше билети във всевъзможни посоки. Пътуваше непрестанно с дни. Искаше да бъде възможно най-далеч от родния си дом, сякаш това можеше да изтрие от паметта му последните събития... Нуждаеше се от утеха, от разбиране, но знаеше, че няма да ги срещне никъде и у никого. Разбираше, че Камерън и цялото му семейство го мразят... И с право. Подяволите, ако той бе на неговото място, също би се мразил. Единствената му грешка бе обърнала живота му с краката на долу. Бе го изпратила в чужди страни... Без дом, без семейство, без приятели... Сам. И там той се отдаде на всички възможни човешки пороци, докато не срещна майката на Лея и не научи, че е бременна от него. Това беше нов повратен момент в житова на Джо, който го върна към реалността. Той осъзна, че вече не е сам и скоро ще има едно малко човече, което ще разчита на него и на способността му да поема отговорност. Това беше нещото, което го измъкна от дупката, в която сам беше паднал доброволно. И слава богу. Благодарение на непрестанната си и упорита работа, сега притежаваше завидно умищество и много пари. Джо беше икономичен човек по природа. Той не се нуждаеше от много лукс, а и не беше свикнал на него, но дъщеря му заслужаваше най-доброто и той даде всичко от себе си, за да и го осигури. В неговите очи тя беше съкровище – по-ценно от всички земни блага и той я пазеше с цената на всичко. Беше и дал тъй обичното име... Защото тя и напомняше толкова много на нея. Струваше му се, че има същите големи и влажни очи, същите дълги и буйни коси... Нямаше как, защото не я беше раждала тя, но проклет да бъде – хлапето приличаше на нея и толкоз.
Мислите му отново се връщаха към злополучния ден, към Камерън... Тогава беше видял толкова много омраза, болка и ужас в очите му, че краката му се бяха подкосили и той избяга... Да, избяга и тайно си пожела никога да няма случай да се върне там, за да погледне отново в тези очи и да види пак същите дълбоки чувства в тях... Но времето беше променило всичко. Сега Гжо се нуждаеше от това завръщане. Нуждаеше се от изкупление и прошка и беше готов на всичко, за да ги получи.
Унесен в мислите си, той едва не пропусна малката отбивка в дясно от пътя, която водеше до родния му град. Нямаше табела, нито надпис, които да упътват на там, но той познаваше толкова добре тези места, че можеше и със завързани очи да извърви всички пътеки и никога да не се обърка. Припряно зави и спря малко преди да се влее в лакатушештия път, който щеше да го отведе до дома. Слезе от колата, запали цигара и се облегна на отворената врата. Вдъхна от въздуха, докато напълни дробовете си и усети онзи специфичен и любим мирис... На ДОМ... А дъжда се стичаше по него, сякаш искаше да отмие цялата му стаена болка...
Еее, време беше, бе [inlovee] :p
Давай искаме ощеее, ощееее [heart__]
...и естествено отново спираш на най-интересното. [confused]
[inlovee]
[svirrr] Чакаме ощеее [hey sexyy]
Е, разбира се. То ако спра на друго място, няма да е интересно ;)
Скоро ще ви зарадвам с ново продължение. Може би, дори още утре. :) Благодаря ви за отново положителните отзиви... [heart__]
Разгеле доживях!!! Алилуяяяяяяяяяяяяяяя :)
Обичам те Зло! [inlovee]
Еййй, изяде ме... [lol]
И аз те обичам, Зло! [heart__]
от толкова проточване на нещата... ми се изпари интереса :)
Изобщо не те задържам по никакъв начин : )))
и то не само мен :D
Щом е така, значи ще си остане един недовършен проект. :) Ето, че не е много трудно. :)
Ооо, да си ги нямаме такива... аз си чакам продължението пък! :>
Бива ли такова нещо,заради един недоволен и да се спира,при положение,че има толкова почитатели(така да ги нарека)?Разбира се,че не.
Чакаме си продължението. :)
A бе тя не е вчерашна, просто иска да ни види интереса отсреща, както другите ... и аз не обичам недовършени неща, затова е това подканване Восъчке.
Само посмей да не го завършиш... жива те одирам!!!! [lol] [lol] [lol] шегувам се но наистина искам да видя завършека а тва разказче
бах тая сесия много дълга нещо...............................
И аз пък ще се включа към желаещите продължение.. [lol] Чела съм го отдавна и смело мога да твърдя, че е страхотно и завладяващо. [heart__] Сега наскоро пак го четох и само едно нещо му липсва - завършек! [lol] Така че, Принцеске, моля - впрегни таланта и вдъхновението, и ни зарадвай с продължение... :) [air kiss]
Е, как да откаже човек на такава молба.
Довечера го имате. :)
В самата гора на края на селото, почти откъсната от всички други имаше сгушена къщичка, която отдалече изглеждаше почти със сигурност необитаема, но когато човек се приближи до нея и забележи билките, които висят окачени с малки връвки, спускащи се от забитите по стената пирони, малката, но богата градина, закътана почти зад самия ъгъл на къщата и котките, които обитаваха двора, мързеливо местещи се от едно слънчево място на друго, то не оставаше съмнение, че тук живее някой – много странен... Този дом беше необикновен, почти чудат и много от хората избягваха да идват към този край на градчето, а сред децата се носеше шепнешком(от ухо на ухо) мълвата, че в него живее стара вещица, която прави магии... Истината беше, че това е родния дом на Джо, където той беше израстнал и живял през по-голямата част от живота си. Домът на неговата майка – непризната майсторка-билкарка, а вече и на единствената му дъщеря, която все още не знаеше, че баща и се е завърнал. Джо паркира колата си небрежно на няколко метра от оградата. Слезе и огледа с нескрито любопитство всичко, което побираше погледа му. Да, нещата не се бяха променили от времето, когато той напусна тази къща бягайки...
Джо помисли за майка си. Старата дама беше наистина странна, отдръпната, но по своему мъдра жена, която не го беше дарила с неизчерпаемата майчина любов, която всяко дете очаква от едиствения си останал родител, но му беше предала такива житейски уроци, които несъмнено му бяха от полза в едни от най-критичните моменти от живота му. Майката на Джо беше дисциплиниран човек. Всяка сутрин ставаше по едно и също време, вършеше по един и същи начин домашните си задължения, лягаше по едно и също време всяка вечер, а на сутринта всичко започваше отначало. Маргарет някога е била много красиво и лъчезарно момиче, но тежкия живот, който беше имала я принуди да бъде това, което беше сега. Наложи и се да отгледа сама сина си, без помощ от никъде. Без работа, без приятели, без родители и тя беше намерила своя начин по който да се съхрани себе си и разсъдъка си от безмилостните и коравосърдечни хора с кото се бе сблъскала, които я бяха сочили с пръст, като прокажена и я отблъснаха и изритаха от своето общество в което морала и честта не позволяваха на една самотна майка да се чувства човешко същество равно на останалите. Сега косите и бяха снежно бели – дълги до хълбоците и тя винаги ги носеше свободно пуснати. Това и придаваше един специфичен, свободолюбив и див вид, който хората също не приемаха. Лицето и беше осеяно с бръчки, но те само подчертаваха аристократичната и осанка и присъствие от което другите така се бояха. Чертите и бяха изсечени и дръзки. Устните пълни, но сякаш несвикнали да се усмихват. Брадичката и винаги беше гордо вдигната и като вървеше, тя сякаш не стъпваше по земята, а се носеше като някакъв горски дух, който неспокойно търси нещо изгубено. Чевръста по природа Маргарет бе научила от своята майка тайната на билките. Усърдно всяка сутрин тя бродеше из гората и търсеше най-различни цветя и корени, с които да попълни завидната си колекция от лечебни треви. Усмихваше се само когато намереше някоя изключително рядка билка и за миг лицето и засияваше като ангел... Иначе беше дребна жена. Ниска, но слаба и винаги много стройна. Дори когато беше бременна, трудно си проличаваше коремът и, ако сложеше някоя по-широка роба. Очите бяха най-отличителния белег в тази иначе крехка жена. Никой никога не беше виждал такова съчетание от цветове... Погледнати от по-далеч изглеждаха почти безцветни – водно сини. Носеха силата и гордостта на морето, но от близо на светло синия фон се открояваха безброй миниартюрни жълти и кафеви точици, които стояха като звезди, изгрели посред бял ден... Не веднъж тя бе карала човек да замръзва само като погледне и не веднъж беше прогонвала нежелани хора от живота си пак със силата на този поглед. Определено за Маргарет можеше да се каже, че е силна и волева жена, устояла на превратностите на живота, както една млада финданка устоява на силния и безжалостен вятър. Джо до голяма степен бе наследил черитите на лицето и характера си от майка си, но типично по мъжки той бе по-палав и на моменти доста безрасъден... Сега той стоеше на прага на своя дом и гледаше майка си, която бе излязла на вратата...
oще още още!!!!!!
[evala]
....така завладяващо... [inlovee]
Присъединявам се към всички почитатели [ya yaaa da daaa] прочетох го на един дъх и чакам следващото [cvetee] чудя се само какво толкова е направил Джо тогава [mhmmmm] дано скоро да разберем :question:
Благодаря ви. Надявам се скоро да ми остане малко повече време, за да попиша. :)
кво направи с дописването? Искам си края пък