Пролог

[rado]

                                                           

                                                 Пролог

                        "Прошка
                                         сън
                                               спомен
                                                       зад стените на голямата къща
                                                                ТАЙНА "

                                                                                                Петя Дубарова

Привечер тук е най многолюдно. Те отиват някъде и търсят някого или нещо. Едни го намират , а други- не, но и едните , и другите се лъжат ; обикновено се оказва , че  не е същото или изобщо не съществува.
Резултатът е твърде непривлекателен : внезапно виждаш като на екран  онази нашарена кукла , по която не веднъж си въздишал с болка и копнеж , превърната в старица - една съвсем хрисима старица ,трепереща в своята безпомощност ;близките и приятелите са изчезнали  и по улицата крачат скелети , раздрънкващи своите кости.
По- късно ресторантите затварят,навалицата стихва и само закъснели самотници блуждаят наоколо ,
с надежда , че  нещо може да се случи. Но нищо не се случва.
Една нощ видях там онази старица от ранното ми детство , която дойде веднъж у дома и каза , че брат ми ще умре , а аз ще полудея.  Така и стана , но не съвсем.  Поне що се отнася до моето "полудяване " , мисля , че е имала нещо друго предвид.
Тя не изглеждаше  остаряла повече  от както я знам , въпреки , че аз остарях. Колко години минаха от тогава  не мога да си спомня , но независимо от всичко  , ме позна – това си личеше съвсем явно , а беше почти сляпа ; дойде , поклати състрадателно глава и подмина мълчаливо.
Изобщо , забелязвам , че напоследък , те ме подминават мълчаливо  и това мълчание около мен непрекъснато се сгъстява, бързат , сякаш да се измъкнат , а да кажеш , че с нещо им  се  натрапвам или  досаждам  , едва ли е точно така.
Междувременно , аз не се нуждая особеното тяхното внимание; досещам се за причините за неговото  отсъствие , но  като че ли започна да ми става все едно.
Освен това не мога да се оплача от липса на компания.
Напоследък много често си приказвам с "нея". Тя е онази- малката поетеса , която погребахме  миналата година, защото сложи край на живота си и аз знам – напълно съм сигурен ,че го направи заради мен . Тя ме е търсила през цялото време , без да знае кой съм  и къде съм  и аз също откакто се помня , винаги съм я търсил.
Ходя на гробищата , занасям и цветя и си приказваме .
Цветята на нейния гроб са винаги свежи . Това е – общо взето- много хубав гроб . Дойде  преди време един именит скулптор  и направи бюст , защото се оказа , че  написала чудесни стихове ,
за които преди никой нищо не знаеше ,а след като умря , тогава всички знаеха.
Беше много тържествено .На погребението  дойде цялата градска интелигенция , една актриса рецитираше стиховете и , а те плачеха ,защото това бяха красиви стихове и в тях имаше много  светлина и много тъга. От този бюст аз видях за първи път лицето и , въпреки , че то съвпадаше напълно с онова , което съм виждал по- преди в сънищата си .
Не можех да подтисна отчаянието си и тайно им завиждах ,защото в своя сляп примитивизъм , те нищо не знаеха и бяха – кой повече , кой по- малко – неангажирани в нерадостното събитие- без угризения , без разкаяния – идваха да изкажат съболезнованията си  и си заминаваха успокоени , докато аз  останах със своите съмнения  и чувството за виновност ме гнетеше  в едно  с мъката от непоносимата загуба.
Ще се опитам да обясня какво имам предвид.
Случаят е такъв , че аз  очаквах  "този край " отдавна.  Предвиждах го , защото през бездните долиташе викът . Това беше вик за помощ или писък  - вижда се  в една от картините на Едвард
Мунк-  и тогава хукнах към нея , за да я спася,  но не успях да стигна навреме ,защото те не ме пускаха – това бяха моите съмнения , а викът кънтеше отвътре упорито и тъжно.
Получавах нейните послания съвсем директно; не бях ги чел , тъй като тогава не бяха публикувани никъде . Очевидно талантът трябва да умре ,за да оценят достойнствата му .
Но  знаех за тяхното съществуване  - те прозвучаваха внезапно в паузите  между всяка тишина , когато се вдигнеше пелената  и към мен се втурваха запенени вълни, далечни небеса , птици , риби , насекоми ,кораби ,цветя , съзвездия- фойерверк от от блестящи , болезнено красиви стихове – и едно очарователно момиче , което танцуваше със своите приятели , но още там – в този весел танц –
надничайки инкогнито в кладенците на нейните зеници , зърнах множество мълчания, които се тълпяха  след експлозиите на всеки смях  и една сянка обикаляше около нея – все около нея , все около нея...
Те не я виждаха , но аз я виждах.
Защо ли тази сянка се навърта  все около най -добрите?
Отначало я търсех  само защото знаех , че съществува.
Тя винаги се изплъзваше – беше някъде , но къде? А наоколо оставаха да витаят нейните стихове – обагрени с синьо и бяло. И тяхната красота се впиваше в сърцето .
Понякога откривах присъствието и в пиесите на Вивалди  или картините на  Мане ; беше фаворитка  в свитата на Ефтерия ; виждах я ту между звездите , ту между цветята , ту на морския бряг.
Тя  съществуваше , беше някъде и навярно ме чакаше , но къде?
Скитах по улиците и се вглеждах в лицата , но от очите им  вместо поезия надничаше пустота  и продуктите на кича  изпълваха пространството със своя грак.
Гонех я по градинките и кейовете , а когато я настигнех , се оказваше , че не е тя.
С всяка нова среща се питах – това не е ли тя ? Но не беше.
На моя призив , изпод пластовете грим  лъсваше усмивката на примитива.
Не ,не беше тя.


                    Р.С.Радев

                 





             

[Gentiana]

Добре дошъл при нас, Ради!  :)
Разказът ти е красив и тъжен...
Надявам се, че ще споделиш и други с нас.
И че тук ще се чувстваш добре. :)

[`Fallen_Angel`]

Красива е твоята любима, която винаги е на една крачка от теб... една крачка, но цяла пропаст

[rado]

Красива е твоята любима, която винаги е на една крачка от теб... една крачка, но цяла пропаст

Доколкото си спомням беше по повод   някаква годишнина на  Петя  Дубарова.
Наистина е недостижима , понеже се отнася до самата нея. [heart__]