Искам Господи да бъда дете

[finiv]

     Господи?! Там ли си?! Знам, че е късно, но Ти едва ли спиш Господи. Аз обаче не мога да заспя. Не, ще те разочаровам – няма да се моля – ще споделям. Ти не слушай Господи. Аз просто ей така, защото ми е мъчно. Искам Господи, но не пари или бижута, не почивка на морето или да спечеля от Тото-то. Нищо материално не искам... Искам Господи да бъда пак дете... О, да. Аз знам, че е невъзможно Господи и затова Ти казах да не слушаш. Аз само ей така преди да заспя се сетих и ме налегна носталгията.
     Сещам се Господи безгрижните лета. Веселите приключения в пустите къщи, нелегалните кражби на ябълки от съседа. Сещам се как шляпах боса на село в локвите с топла, дъждовна вода... Колко беше хубаво Господи. Онези топли дни, в които ровичках в калта и после ми се караха за мръсните нокти. Или пък, когато си играех с децата от махалата на къщичка в хамбара. Ами, когато яхвахме бръшляна в двора и си представяхме, че яздим в прерията... Спомняш ли си Господи, колко бяхме щастливи тогава?! А когато се карах с другите чия играчка, на кого е?! Или вечерите, когато се сядахме под липата на улицата с ожулени колена и зачервени от играта страни, и си похапвахме череши. Как ми се ходи отново за гъби или да пасем с дядо козите на полето. Искам пак да се навирам в копривата, събирайки охлюви или пък тайничко да бърникам в гардероба на мама и да й обличам роклите.
     Искам Господи. Искам да бъда дете. Искам да не знам нищо за света. Не искам да познавам лицемерието, пошлостта, лъжата, фалшивото приятелство Не искам Господи да съм голяма... НЕ ИСКАМ ДА ЗНАМ... Искам да съм пак онова невинно, русокосо момиченце, което вярва в доброто у хората и го е страх от тъмното... Спомняш ли си ме Господи?!... Ето ме там. Виж ме как гоня пеперудите на поляната. Виж ме как се усмихвам на света и нося цветя в ръцете си – букетче Господи... от полски цветя. Не от онези скъпите, отгледани в парник, дето ги продават на пазара. А от полето, от земята... Ето ме Господи. Виж как играя на криеница. Виж как тичам, падам и се смея. А сега погледни насам... Какво виждаш Господи?!... Красива ли съм?! Не, не съм. Гримът прави много неща. Истинска ли съм?! Не, не съм. Научих се да бъда актриса. Щастлива ли съм?! Не, не съм. Аз знам Господи и виждам.
      Искам Господи да бъда дете. Наивно, щастливо, незнаещо дете... Знам... знам – нищо не можеш да направиш. Но... нали ти казах – не ме слушай. Аз само ей така преди да заспя... Лека нощ... Но Ти помни Господи, пък аз... аз ще сънувам дъждовните локви и мирисът на окосена трева...

[ranenia skorpion]

   [sad3] [sad3] [sad3]
Ей,миличка ще ме разплачеш с туй разказче....
Каквото и да кажа думите бледнеят пред написаното...
Браво!!!! това е един от най-стойностните разкази,които съм чел в последно време тук.... :)

Пък знаеш ли,може би когато заспиш Господ,ще направи така,че на сутринта,ти отново да си дете....той  го може, но просто естествения ход на живота ,не му позволява.... [reevvv]

[Cat]

Накара ме да си спомня летните вечери на село преди години. Миризмата на свежа трева, спокойствието и узрелите плодове ми бяха достатъчни тогава. Защо когато порастват, хората винаги искат още и още и още .... ?  [mhmmmm]

[D`Eva]

"Разказа на Теди"

Един разказ от стария форум , който винаги чета с удоволствие




Стоя на няколко стъпки от леглото. Ръце протегнати. Длани разстворени. На леглото Сара – с всичките си четири години – с извит гръб, кани се да скочи. Но още не е готова. Аз съм прекалено близо.
- Още назад, татко – се е изправила с разперени ръце.
Драматично се подчинявам, след две великански крачки спирам.
- Още ли ? – питам
- Да ! – изписква тя и подскача на леглото.
При всяка крачка тя се смее, пляска и настоява за нова. Най-накрая тя ме спира.
- Там, спри там.
- Сигурна ли си ?
- Да – изкрещява тя.
Протягам ръце. Тя още веднъж се привежда и след това скача. Супермен без пелерина. Парашутист без парашут. Само сърцето и изхръква по-високо от тялото. В този въздушен миг нейната единствена надежда е баща й. Ако той се окаже слаб, тя ще падне. Ако се окаже разсеян, тя ще се претърколи на твърдия под.
Но тя не познава такива страхове. Заради своя баща. Тя му вярва. Четири години под един покрив са я убедили, че на него може да се разчита. Той не е свръх човек, но е силен. Не е свят, но е добър. Не е гениално умен, но е излишно да му се напомня да хване детето си, когато скочи.
И така тя излита
Извисява се.
Той я хваща и двамата се радват на брачния съюз между нейното доверие и неговата вярност.


...........................................................................


Стоя на няколко крачки от друго легло. Този път никой не се смее. В стаята е сериозно. Апаратът вкарва въздух в едно изтощено тяло. Мониторът измерва ударите да едно тъжно сърце. Жената на леглото не е дете. Била е някога. Преди десетки години. Но сега не е.
Като Сара тя трябва да се довери. Само няколко дни след излизане от операционната й казват, че трябва отново да влезе в нея. Нейните крехки ръце стискат моята. Очите са замъглени от страх.
За разлика от Сара тя не вижда бащата. Но Бащата я вижда. Довери Мусе – казвам и на двама ни. Довери се на гласа, който прошепва твоето име. Довери се на ръцете, които улавят

.........................

Стоя на няколко крачки от огледалото и гледам лицето на човек, който се е провалил ... Който е провалил своя Създател. Отново. Обещах, че няма, но го направих. Мълчах, когато трябваше да проявя смелост. Седнах, когато трябваше да се изправя. Ако ми беше за първи път, щеше да е друго. Но не е. Колко пъти може да падне човек и да очаква, че ще го хванат ?
Довери се. Защо е толкова лесно да го казваш на другите и толкова трудно да го припомняш на себе си ? Може ли Бог да се справи със смъртта ? Така казах на жената. Може ли Бог да чуе още една изповед от същите устни ?
Пита лицето в огледалото.



............................

Стоя на няколко крачки от човек, който очаква смъртта си. По рождение юдеин. По професия производител на шатри. По призвание апостол. Дните му са преброени. Любопитен съм да узная, какво крепи този човек пред лицето на екзекуцията. Така че му задавам въпроси.
Павле, имаш ли семейство ? Нямам.
Как си със здравето ? Много са ме били и съм физически изтощен.
Какво притежаваш ? Пергаменти. Перо. Наметло.
А твоята репутация ? Е, не е кой знае каква. За едни съм еретик, за други отцепник.
Имаш ли приятели ? Имам, но даже някои от тях ми обърнаха гръб.
А награди ? Не и на земята.
Тогава, какво имаш, Павле ? Нямаш богатства. Нямаш семесйтво. Едни те критикуват. Други се подиграват с теб. Какво имаш, Павле ? Какво ценно имаш ?
Тихо се облягам назад и гледам. Павел стисва ръката си в юмрук. Поглежда в нея. Аз също. Какво държи той ? Какво има ?
Той протяга ръката си, за да видя и аз. Разтваря пръстите си, а аз се навеждам. Надниквам в дланта му. Празна.
Имам своята вяра. Това е всичко, което имам. Но това е и всичко, от което се нуждая. Вярата опазихПавел се обляга на стената на килията и се усмихва. Аз се облягам на отсрешната стена и се взирам в лицето на човека, който е разбрал, че животът е повече от онова, което се вижда с просто око.
Защото това е вярата. Вярата е да се довериш на онова, което не се вижда с очи. Очите виждат бурите. Вярата вижда дъгата на Ной. Очите виждат великаните. Вярата вижда Ханаан. Твоите очи виждат грешките ти, а вярата ти вижда Спасителя. Твоите очи виждат вината ти, а вярата вижда Неговата кръв. Твоите очи виждат гроба ти, а вярата вижда град, чийто строител и създател е Бог.
Но почакай малко, казва някой. Откуде знаеш, че е истина ? Чудесна поема, но къде са фактите ? Откъде знаеш, че това не са само измислени надежди ?
Част от отговора може да се намери в малките крачки на вяра на Сара. Нейната по-голяма сестра стоеше в стаята и ни гледаше. Аз попитах Сара иска ли да скочи е нея. Тя отказа. Опитах се да я убедя. Не отстъпи.

- Защо? – я попитах.
- Скачам само в големи ръце.
Ако според нас ръцете са слаби, няма да скочим.
Ето защо Бащата загрява мускулите Си " колко превъзходно велика е силата Му към нас, вярващите – пише Павел – сила ... с която подейства в Христос, когато Го възкреси от мъртвите." (Ефесяни 1:19,20)
Следващият път, когато се питаш дали Бог мове да те хване, прочетете този стих. Същите ръце, които побеждават смъртта, те очакват.
Следващият път, когато се питаш дали Бог може да ти прости, прочети този стих. Същите ръце, прободени на кръста, са разтворени за теб.
И следващият път, когато се питаш дали ще оцелееш след скока, си спомни за нас със Сара. Ако един баща от плът и кръв може да улови своето дете, мислиш ли, че твоят вечен Баща ще те изпусне ?

[kalista]

Господи, тук ли си? Ехо, тук ли си? Аз съм тук - не спя.. Макар да е късно - не спя... Може ли и аз да споделя...? Едно момиченце видях, Господи, тя сподели с теб.. Може и аз, нали? Тя писа, че иска пак да е дете... И аз искам, Господи... Моля те, нищо друго, никога не съм искала от теб... Сега за първи път мисля, че си там и ме слушаш как ти говоря... Моля те, моля те, моля те, знам че аз те разочаровах, но прости ми... Тя успя, Господи, макар за миг - тя отново беше дете.. Да Господи беше.. А, как така не си бил ти? Та тя си пожела и отново бе дете... Не си бил, значи... О, прощавай - моя е вината ... Очите ми щом редовете са чели, тя отново в душата ми дете е била... Искам и аз Господи, как искам...
Да ровя и аз във пясъка, мидички да си заравям, след години аз да ги откривам... Да ходим малчуганите по пясъците... Фигурки от глина да творим, улиците наши бяха... От колелото да не слизам искам, Господи, както преди.. искам сладолед за обяд и череши за вечеря... Искам, когато коляното ожуля - пак ръка да ми подават и със сълзички в очите да се смея и да кажа : "Хей, другари - не боли"... Искам пак от тревичките да кусвам, от ручейчетата аз да пия, имаето си по дърветата да драскам.. Белезите да броя и с гордост на възрастните да съобщавам броя... Вечер да не мога да заспивам, защото паяк пайжина плете или защото дървото чука на прозореца ми бясно.... Искам пак да ми се карат, че за следобеден сън не се прибирам.. и пак по поляни и гори да скитам... Кученца да приютявам, приятели нови да откривам.. Искам, Господи, искам... моля те... тя как успя?! Искам игрите свои да играя... и да не спирам да мечтая...
... Но теб те няма, а аз в желанието си горя... Едно едничко нещо аз от теб поисках, а къде си?! За пореден път сама съм със своите молитви... И пак опората намирам в измислените богове, вярата откривам,но пак не идват те...

[finiv]

ranenia skorpion няма никога да бъда дете.Може да искам, но едва ли. Ще се опитам да съхраня детското в себе си, но как да бъда отново дете, когато знам и виждам какво се случва около мен?!Как да бъда дете, когато светът наоколо изсмуква всичко детско и истинско в теб, и когато се нахрани те захвърля озлобен и изпълнен с омраза към всичко и всички?!Господ не може всичко.Ако можеше - нищо не би го спряло да прави, каквото и да е - пък било то и да те превърне отново в дете.Аз искам да бъда дете не от меланхолия към ожулените колена и вечèрите под липата.Искам да бъда дете, за да не знам, за да живея в илюзията на моя малък свят.За да не ме нараняват болката и студените сърца на хората, за да върна в себе си отново вярата в доброто - да, искам да повярвам, че хората са добри, че носят човещинка в сърцата си, че не са егоисти.Липсва ми детството и аз знам, че то никога няма да се върне, но това не ми пречи да искам това да стане.Защото спомняйки си за него, аз запазвам човешкото в себе си.А аз живея затова - да не бъда в тълпата от хора, а да бъда просто човек...

[finiv]

Cat хората искат още и още, защото живота и парите превръщат от човека животно - зло животно, непосилно да се задоволи с чуждото нещастие, но което прави още и още мъка, само за да засити глада си от страданието на другите и да се поблажи от него....
D`Eva много хубав разказ. Благодаря ти, че го сподели с мен....
kalista [gu6] [kisss] не е нужно да си дете, за да запазиш детското в себе си, важното е да имаш желанието... Благодаря ти, за писанийцето. :flyingkiss:

[kalista]

Аз винаги ще пазя детското в себе си мила... То е неразделна част от мен!!! Това, което си написала е прекрасно... навя ми толкова забравени спомени... [I love you] :kissoflove: :flyingkiss: [gu6] [air kiss] [kisss] [intimo]

[sweet_angel_]

Много е хубаво  И аз често изпадам в носталгични настроения и се потапям в спомени от детството! искам го пак! Искам да съм малко дете, да нямам никакви проблеми, да не знам нищо и да мисля че морето е до колене! Искам, искам, искам, но... панта рей...всичко тече, всичко минава, старите споменив ече се не връщат, както се не връща речната вода( част от тавански спомен, много хубаво стихотворение между другото).

[MoonLight]

finiv, много е истинско..непринудено...много човешко...  [bravisimo] [bravisimo] [bravisimo]

[finiv]

Днес за пореден път се сетих за тази моя молитва, която бях написала в 2 през нощта преди 4ри години :) Странно е как толкова много неща се промениха, но желанието ми си остана същото :/

[Dulce_Insoportabla]

Жегна ме... и то по един доста особен начин...