Реми

[~SlynCheva*]

" Сини дънки , бяла тениска..
прекрачи стаята, трябва да знаеш , че накара очите ми да горят...
(..) .. и зная,
че любовта е жестока .. и че от любов силно боли!

Ще те обичам до края на времето. Бих чакала милиони години.
Обещай ми само да не забравяш,че си мой. Съкровище , дали можеш да видиш през сълзите? Обичам те повече... от всяка кучка преди мен. Само обещай да помниш , че ще те обичам до края на света!

Големи мечти. Но ти каза,че трябва да си тръгнеш...
.. да започнеш живота си отначало. А пък аз , горката... крещях : "Не,моля те! ОСТАНИ!" .. Но си тръгна в неделя,каза ще наминеш в някой понеделник..

.. и аз си останах тук. Да чакам. Да предвиждам. Борех се с темпото , ала той преследваше своята празнота!

Той напуска всеки ден. На забавен каданс , всяка вечер виждам пак затръшването на вратата. Но такъв е животът понякога. И независимо от всичко... аз ти обещах , ще бъда до теб , без значение от какво имаш нужда. Защото или ще ти помогна , или нямам смисъл. Все едно дали падаш , или пък летиш - по дяволите , поне си опитал.

Но трябва да знаеш , че след като зад себе си затвори вратата - парче от мен загина. Казвах ти,че искам повече - но нямах това пред вид. Искам само всичко , както беше. Танцувахме през цялата нощ и изведнъж ...
..те те отнеха от мен. Откраднаха те от живота ми.

Единственото,което трябва да направиш е да запомниш!!! ЩЕ те обичам до края на времето! До края на света!"



.. и след това се счупих. Не намерих тиксо да се залепя. Очите си в спомени удавих. И не виждат вече нищо. Никой. Само празнота. Ръцете ми се вледениха. Липсата на страст ги превърна в красива и крехка фигура от лед. Неподвижни. Само за украса. С пръстени от миналото , аз опитвам нещо което е било - да преродя. Върху ноктите рисувам си цветя. С надежда , моите на друга да не подаряваш. Гравирах те някак си в живота си след теб. Закачих те като картина в моята глава. И прахта обирам всяка сутрин щом първият лъч слънце докосне лицето ми. Пак се будя с насълзените очи. И пак притихнала кафе-машината си включвам. Вече свикнах с тази болка и превръщам я в празнота. Всяка завъртяна от часовника секунда - носи същото усещане от вчера. Полъха ти , усмивката.. или пък просто спокойствието , което ми осигуряваше. Излизам. Покрай мен е пълно с хора - празни , изпълнени... мрачни , весели... блестящи и угаснали. В лицата им виждам само отражение на различията в този свят. Заглеждам се в усмивките и ми се иска да си спомня какво беше да се радваш от сърце .. въздишам кротко и си мисля "може би утре".. а дълбоко в себе си съм убедена , че утре няма да е по-различен ден от днес. Но надеждата си ако убия - за какво ми е да се събуждам пак след днес...


Вчера беше интересен ден. Възприемах те различно. За първи път от месеци намерих сили да изляза в парка. Грееше слънце. Красота.
***
"Усилих си музиката. Имах си моите песни. Изключих целия свят покрай мен , докато светлините не се появиха. Може би запалих улиците. И дърветата изчезнаха. Усещах как сърцето ми започна да тупти в ритъма на любимата ми песен...
.. всички деца покрай мен танцуваха в техен ритъм...
.. и не спираха .. докато в един момент осъзнах,че този понеделник донесе със себе си нов живот. Въртях се с глава нагоре. Като малките деца. В кръг. Небето беше ясно...

Под развалините на останките от моя свят , аз пеех бунтовническа песен. Не искам да виждам още пропадащи мечти. Имах само амбициите за промяна,но усетих себе си...
.. в този миг предпочитах да съм запетая , вместо червен знак СТОП.

Може и да съм в черно , на колене.
Може би съм в пропастта , между два трапеца.
Но усещам сърцето си да тупти... моят пулс възвърна се.

Докато гледах как този величествен миг преминава във времето -
усещах как ще дойде денят , в който всичко ще бъде подредено..
.. едва ли скор0,но ще дойде. Тогава ще прескоча всяка стена"..

.. и никой няма да има силата да ме спре. Да ме върне някъде назад, или пък да може да ме унижи. Ще поема контрол над емоциите, които друг ми предостави. Ще науча сърцето си да диша свободно , въпреки оковите.
***
Мислех си .. защо те страдам; КАКВО направил си за мен..?!! Не открих отговор. Заговорих се със самотата. Учудващо е колко много знае. Явно само наблюдава и се учи. Почуках на вратата. Заговорихме се.. поне тя да ми каже .. защо така те обичам,жадувам,желая,копнея,загубвам... всеки път..

Без да я попитам как е .. без да се интересувам колко самотно й е днес... просто влязох (като с взлом) и заразказвах...

‎- Но аз го обичам. Без причина. Без смисъл. Боли ме,но добре съм. Всеки ден. Той идва,за да си тръгне. И пак го обичам. Сърцето ми е на части. Отказа се от щастие! А той защо не ме иска?

- Мила моя,научи се. Ти винаги си там,където той те иска. Кукла си на конци. Ако си с друг и той се обади - ще тръгнеш. Ти си го научила да знае,че си негова,дори когато те отблъсква. Ти си го научила да вярва в теб. Научен е , че щом те пожелае-ще те има. Ако иска да говори,да плаче - ти ще бъдеш там. Ако иска да те има , по какъвто и да е начин - ти ще бъдеш там. Когато знае това,кажи ми,за какво си му? За какво да ти дава всичко,щом ще получи каквото пожелае и без да дава той?

- И сега какво?

- Сега чакаш. Мълчиш. Крещи душата ти.

- Докога?

- Дотогава - докогато. Или с една дума завинаги.



Aх,че е безкрайно чувството на самота... ! Мъдро е да си мълчиш. Ала понякога мълчанието е може би онзи външен заглушител, който не дава да се разбере, че ти се пръска сърцето... и как ли бих разбрала аз - обикновена наранена глупава девойка - коя тишина какво означава...
.. без значение. Моята тишина е убийствена. Бута ме към пропастта. Но пък на ръба на пропастта , ние се променяме... и не е винаги. Случва се рядко , ала хората , правим грешни избори. Тръгваме по грешните пътища и понякога , за да постигнем нещо - губим всичко останало.

може би ако не бяха очите празни , може би ако не беше душата празна ... може би - това си казвам всеки път , когато днес опитам празното от вчера да запълня..



Просто не е писано с теб да бъдем. Слабостта ми е хиляди пъти по-слаба от твоята сила. Сърцето ми се плаши , както дете - от писък в абаносово-черна нощ. Да броим до 10 заедно. Не питай защо... 1,2,3,4,5.. и ето,че на теб ти стана смешно. Спираш своето броене и поглеждаш ме в очите. Търсиш с поглед смисъла от моята идея. Аз ти казвам "Няма смисъл" и тогава ми намекваш , че съм луда. Дали ще си способен някога да осъзнаеш , че числата в случая наистина не значат нищо. Бяха от онези налудничави примери, които хората си дават за доказване на нещо. Има ли смисъл , когато значение няма !? .. Ти до 10 с мен не пожела да преброиш , защо ще искаш нещо по-дълбоко? Олицетворявам себе си чрез тишината - намери я , ако ти се иска. Спри я , ако дразни те да диша в мен. Празно ми е. Не защото ти си празен - а защото такава чувствам се до теб. Не мога нищо да ти дам , не защото нищо нямам - просто ти така усещаш себе си до мен.,.. аз предпочитам да мълча. И си мълча,а ти ме питаш какво ми има... не разбираш. Не виждаш. Не усещаш...
Осъзнах някак си , че независимо от количеството и качеството на любовта ми.. някои неща по начало не са си съвместими. Може би никога не е било от значение кой обича повече и кой по-малко. Всъщност , може би има дихания и усети , които трябва да присъстват ( по някакъв начин ) . Какво ако в мен ги има , но ги няма в теб ? Как да те обичам силно , щом не можем да сме с теб причина , съдба , приказка или реалност .... Играта свършва. Победител ти ли си? Или печеля , че те губя? Не намирам отговор , ала честно казано отвътре ми е някак си РЕМИ.
... случайно хрумна ми въпрос едничък. Риторичен. ...  

Може би и рибата може да се влюби в птица , но къде ще живеят!?...