Възраждане преди Великден

[English Accent]

От няколко дни се напивах като прасе и се самоизяждах в квартирата си, останал без пукната пара, потънал в дългове, а безнадежността и отчаянието, протягаха горещите си лепкави пръсти към мозъка и душата. Не виждах друг начин да се отърва от тях от онова свято изкуство пиянството. Миришеше ми на лайна още от самото начало, но си мислех, че ако ще съсипвам цялото си същество, то поне и гнусотиите ще се съсипят. Мисля, че на третия ден от маратона ми, реших че ще е добре да сменя обстановката и да продължа със занятията си. Все пак човек съм, не бива да се ограничавам, не бива да потъвам в сивотата на рутината, нали така? Събрах си партакешите за няколко минути и си бих камшика към апартамента на баща ми (свещено място на романтични вечери, тежки сутрини, безнадеждни мечти и пориви на сърцето). Хубаво беше да се махна от Студентски град, макар че се наслаждавах на Луната, звездите, осветлението по улиците, красивите момичета и цигуларите в подлезите, около 20 минути. Имах си работа- трябваше да се напия, нали така? Може би прекарвах прекалено дълго време в четене на Буковски и опити за проумяване на битието. В хладилника на баща ми намерих около 300 грама водка и я пресуших за нищо време. После извадих двулитрова бира от раницата и се залових с нея. Слушах стари, красиви, истински, велики, тъжни, омайващи, превъзходни песни и се отдавах на спомени и мечти. В същото време недоволствах от настоящето и се опитвах да не бъда скептик за бъдещето, а и палех цигара от цигара, тъй като си нямах огънче. Можеше да отскоча до съседа и да поискам, но не бях в настроение за други хора. Хората имат навика да не ми се харесват. Само някои, разбира се, други са ми много симпатични и бих ги чукал с всичката нежност, на която съм способен. Опа, това май беше доста цинично. Така да е. Нали в крайна сметка всичко опира до това да си такъв какъвто си и да си свободен в своята същност, да осъзнаваш че светът е голяма, ама наистина голяма работа и да ти се иска да се изпразниш от кеф. Както и да е. Пиех си пиенето и си слушах музика, бях по- свободен от последните дни и ми харесваше да давя болката в себе си. Мисля, че терапията даваше резултат до едно време, но после започна да става още по- ефективна. Имам предвид след първата двулитрова бира. След нея отворих едно вино от тези на баща ми и започнах да гълтам от шишето и да се бърша с ръкавите си, като си представях изражението на баща ми ако можеше да ме види. Боже, това прозвуча все едно умъртвих горкия човечец. Имам предвид, че той е голям сноб и държи много на това да се пие от правилната чаша и прочие. Изнервя ме, но аз съм си балък, какво да правя. За мен е все едно от какво пия стига да има какво да пия. Но аз съм говедо. Все едно, няма да отегчавам хората, я! Пиех и си мислех каква свобода предоставя животът. Например, знаеш, че с теб няма да се свърши света и прочие и това ти предоставя свободата да правиш каквото си искаш със собствения си живот. Знаеш, че ако обстоятелствата са благоприятни за родителите ти, ще умрат преди теб и след това пак ще можеш да правиш каквото си искаш. А и преди това, разбира се, но има неща, които не трябва да знаят, нали? И на 200 да стана и моите родители още да са живи (каква кошмарна мисъл) пак няма да им кажа защо вътрешностите ми обират прахта от асфалта по пътищата от толкова много време. Нали знаете, онази гордост, която ни прави по- тъпи от животни, но и по- интересни. Точно покрай тази гордост се завъртяха и интересните събития, които ме извадиха от пъкъла. Доколкото си спомням бях закъсал за цигари, а часът беше около 2. Денонощни магазини бол, ама моя приятел на ъгъла не беше на смяна, затова нямаше откъде да вземе на вересия и бях принуден да отскоча до една бивша. Наричам я така, защото всяко друго название би било прекалено болезнено. Засилих се към квартирката й, където живееше с новото си гадже. Не знаех нищо за него, затова ми беше любопитно. Изкачих всичките стълби до 7 етаж и потропах с юмрук по вратата. Подпрях се на стената, за да не личи колко съм пиян. Тя се показа и мамка й, беше красива. Тъкмо й лафех някакви глупости и приятелят й се показа на вратата. Красиво копеле, признавам. По- красиво от мен, а и по- як. Усмихна ми се любезно, аз му подадох ръка.
- Калоян- казах
- Веско, може да ми викаш Щуката.
Не издържах и се засмях истерично. Даже се хванах за корема. Залитнах и двамата разбраха че съм пиян.
- Извинявай. Аз съм Калоян, но можеш да ми викаш Ишмаел.
Със сигурност не зацепиха ебавката, но зацепиха, че ги ебавам.
Бившата влезе за цигари, а онзи пич спомена, че тренирал карате. Беше ми толкова смешно, че не знам как се е разминало да ме пребие. Дадоха ми цигари, запалих си и се ометох. Слизайки по стълбите видях, че пред няколко врати има оставени 5-литрови туби с вода. Събух се бос и ги ритнах, та водата да се стече надолу по стълбите. Джапах и ми беше толкова кеф. Кой казва, че няма лято през зимата, а? Прибрах се вкъщи и се наквасих като прасе. Нямах една стотинка, бях достигнал собственото си дъно, душата ми беше като скапан кълвач, който дълбае в душата (или да е било съзнанието ми, кой знае)... Нямах нищо, нищо, нищо. Погледах звездите и за пръв път се почувствах ценен и необходим. Животът продължава щеш нещеш, това е то. Да го духа Камю, най- важният въпрос бил дали животът си струва. Той луд ли е? Животът си струва, особено когато си го губил. И в този момент, изправил се пред звездите, бос на студените плочки на терасата, аз разбрах че винаги ще има какво да ме радва, че ще има малки нещица, като да чуеш песен на Бийтълс от нечия стара китара в Борисовата. Никой не знае към какво отиваме, но някои си мислят, че отиват към гилотина, а на мен ми стигаше да си мисля, че отива нанякъде. Освен това вярвах в Исуус, а не в Бог, а това е нещо, нали? Нещо е, нещо е, нещо е.