Тишината как тягостно тежи

[Wildest Gaiety]

Тишината как тягостно тежи. Усещаме я аз и Ти. Тежи!
Стоим прегърнати, завити, с усмивки...
А тишината тихо между нас лежи
И гледа ни с изпитите си тъжни очи.

Искам да ме обичаш както преди. Силно, безкрайно, отдадено, непонятно, лудо дори. Да ме гледаш с блестящи очи, да ме целуваш, когато имаш възможност, да ме прегръщаш, когато е най-неподходящо, да ми казваш, че ме обичаш, когато тихо мълчим.

Искам да те обичам както преди. Да се притискам силно в теб, когато не го очакваш, да те целувам, докато гледаш мач, да те прегръщам, докато караш, да ти казвам, че те обичам ... непрестанно.

Но само тихо мълчим, лежим и мълчим. Усещаме тишината плътна като желе, поглъща ни, притиска ни, задушава ни. Прегърнали сме се, а ни е некомфортно. Искаме да прекратим тишината с музика, с филм, с книга... да я разрежем безпощадно, да я разтопим, да я изхвърлим. Но не можем – тя лежи между нас, по-силно от нас. Тя е сместа, която ни държи свързани. Тягостната тишина. Лежи и иска да ни каже толкова много неща. Но ни е страх. Страх ни е да кажем, че вече не се обичаме както преди, че вече почти не искаме да се докосваме, че вече няма блясък в очите ни, че имаме какво повече да правим, когато сме сами, отколкото заедно. Тя е тук, за да ни обясни какво се обърка, къде се изгубихме, защо спряхме да сме щастливи, но ние не я слушаме.

Не искаме да говорим, защото боли. Боли ни да си признаем, че не сме щастливи. Че повече се караме отколкото се смеем. Прав си, може би наистина аз съм виновна, но дори и това не смееш да ми кажеш. Но аз знам, че го мислиш, усещам го...познавам те, обичам те. Обичам те, но не ти го казвам. Боли ме, но си мълча.

Ти ставаш и отиваш в другата стая. Пробиваш си път през тишината и излизаш. Оставяш ме да се задушавам сама в нея.

Вече не ти пука. След  толкова години, вече ти е все едно. Аз съм просто един удобен навик. Може би ти също. Но мен поне ме боли. Аз плача. А ти кога стана толкова безчувствен?