Ноември с мен и компания

[English Accent]

И Ноември,  подобно на Октомври продължаваше да се разтяга от седмица на седмица в безпътни странствания. София – Етрополе – София. Стопове и пак стопове... В София харчех пари за трева и други гадости и с мрачно задоволство пиех ракия, а в Етрополе (май още го наричах дом) се карах с майка ми, а вечер се напивах с братовчед ми (главно навън насядали на трупчета или камъни около огъня). Унинието ми беше безплодно и сивотата в която бях влязал сякаш нямаше бряг, а и не знаех дали въобще трябва да бъда от онези жизнерадостни естествени пичове, които все пак живеят щастливо. Не бях слушал свестна музика от седмици, парите стигаха само за скапаната ми рутина, не ходех на лекции, нито по момичета, въобще ,,Адската шитня", както се изразява един приятел. Най- много ме влудяваше фактът, че не знаех какво ми е. Не знаех защо не мога просто да ида на лекциите и да се впиша... ето го щастието, на сантиметър и половина от дясната ми ръка и все пак аз бях заседнал в апатията си, досущ като кораб в плитчина. Разбира се осъзнавах, че съм просто скапан лигльо и навън хората мрът от рак и СПИН, че гладуват и така нататък, но как по дяволите това ми беше полезно...  Четях Буковски и това сигурно беше поредната ПРЕДПОСТАВКА за моето безволие и чувство на отритнатост... Мислех си, че съм сянка и ей сега ще изчезна до пролетта или може би завинаги. Понеделник се завирахме в някоя мизерна стая в общежитие и се смазвахме и докато другите изглежда се забавляваха аз само намирах поводи да ги критикувам. Всъщност вярвам, че някои от поводите ми са основателни, но не за това ми е думата, всички знаем колко низко създание може да е човекът. Аз се превръщах в сляп паяк с катранено черни очи, вечно търсещ начин да впие зъби в ИСТИНАТА и да я изцеди, но бях толкова далече от истинския живот. И все пак това трябваше да е разказът на моето окончателно Спасение, така  че... към ДЕЙСТВИЕТО.
                                                                                         ***
Братовчед ми беше дошъл на гости в София (втори път за 2 седмици) и куфеехме в апартамента ми, от време на време излизахме да похекаме в Борисовата и пиехме бири. Оглеждахме мацките, говорехме си глупости, може да се каже, че ни беше приятно. Разговорите с него, колкото и несъществени, ми даваха това, от което навярно се нуждаех, а именно поле за импровизация и път извън сивотата на мислите ми. Ето какви бяха и мислите ми:
,,Щом има смърт и всеки ден вървя към нея, това не обезсмисля ли живота" После се сещах, че мразя безсмислиците и си казвах ,,НЕ, точно смъртта му придава смисъл" и се засмивах мрачно на противоречията си. Мразях ги тия противоречия, а аз целия бях низ от такива, после следвах логическата верига и излизаше, че мразех себе си. Бях чел някъде, че противоречията пречат на изграждането на устойчив характер и ща не ща се съгласих. Трябваше да изчистя мозъка си. Имах също така и някакви други проблеми. Не знаех кой съм, а бях сигурен, че това е най- важното нещо на света. Не знаех кой съм бил, какво съм загубил и тн. Не влизах на лекции, защото ме беше страх. Нямаше какво да кажа на колегите, напоследък бях много мълчалив, а и психологията макар да беше това, от което имах нужда, ме плашеше дълбоко...  какво ли щях да науча, а философията (преди любима наука) се превърна в мъченица, която подлагах на присмех, за да не ме съсипе. Като в ,,Полет на кукувиче гнездо", ,,подигравай се на това, което ти причинява болка, за да не загубиш равновесие, да не се побъркаш от този гаден свят." Много обнадеждаващо... горе долу в стила на Буковски. Не знам защо все слушам алкохолици. Достоевски, Буковски и други такива, а Кен Киси се друсал с ЛСД... Мамка му, трябваше ми авторитет, на който да вярвам. Разгръщах страниците на ,,Нека ти разкажа" от Хорхе Букай, но толкова повърхностни заблуди ми се струваха фалшиви и не ги исках за себе си. Усещах и някакво странно физическо неразположение. Нещо като вълни в главата ми, които се разбиваха в дясното ми око. Реших, че може да е от нерви или абстиненция. Положението обаче никога не е безнадеждно и Аксел Роуз ми го напомни, когато си пуснах ,,November rain".  "So never mind the darkness, we still can find a way" – пееше и аз го слушах и му се доверявах. Беше сряда и в ,,Строежа" имаше ретро парти. Навих братовчед ми да идем. Надявах се да забия някоя мацка или поне да се напия на приятна  музика и в приятна компания. Решихме кои да викнем с нас. За мое голямо разочарование един мой приятел- хипар нямаше да може да дойде, но ,,Шоуто трябва да продължи". Чудехме се какво ще представлява това ,,РЕТРО ПАРТИ" и гадаехме. Казах на братовчед ми, че сигурно това са Гънс, Нирвана, нещо такова... той не си пада по моите ,,Бийтълс".
Към 7 седнахме да пием и аз залочих жадно от домашната ракия. Говорехме си за стопове и морета, за мацки и изцепки и въобще прекарвахме си много добре. Бях оставил сериозните си или по- скоро малоумни мисли някъде в задния джоб и въобще не се сещах за тях. Бяхме всичко на всичко 4 човека, аз нямам много приятели, които да слушат ,,моята музика". Нито пък такива, които да ходят в ,,Строежа". Сетих се за едно бивше гадже, което ходеше там. Стана ми гадно. Изпъдих мисълта си. Към 11 бях вече доста пиян, но весел и все пак успях да се добера до ,,Строежа". На вратата ни посрещна Кърт Кобейн с ,,Rape me" и поръчахме текили с бира.
Няколко часа по- късно се бяхме запознали с някакви момичета и се забавлявахме чудесно. Танцувах, разказвах някакви глупости и се бъзиках на воля... мамка му, душата ми се беше качила на тавана и се опитваше да го пробие от кеф. Знаех кой съм, по- скоро чувствах, че съм себе си и това ми стигаше. Викнахме момичетата у дома и се прибрахме в 2 таксита. Взехме бира и вино от денонощния. В такива моменти обичам да прекарам  1 цигара време сам. Излязох на терасата и си представих Ноемврийски дъжд, а аз крачещ през него, опитах се да си сложа и една усмивка, но образът се разпадна между капките. Стана ми малко тъжно. Спомних си за Еймъри Блейн, един от най- страхотните образи в световната литература. Фицджералд го е създал по свое подобие, точно както Бог е създал човекът. Отклконих мислите си от Бог, все още не съм сигурен относно него. Върнах се към ,,Отсам рая", книгата, от която е Еймъри, както и аз, така и всички останали... Цигарата ми догаряше, а ми трябваше още време... Само малко, само за да осезая себе си. Отвътре някой ме извика, направих се, че не чувам, но знаех, че ще дойдат на терасата. Влезох вътре попитах ги какво има. Трябвали им чаши. Дадох им чаши.Взех още 1 цигара и пак излезох. След  1 – 2 часа щеше да се съмне. Нов ден с нови дилеми, с нови проблеми, с нещо ново. ,,Така да бъде" – опитах се да кажа решително, но гласът ми потрепери. Спомних си края на книгата. Знам го почти наизуст.

,,Дълго след полунощ пред очите му се очертаха кулите и шпиловете на Принстън с тук-там късни горящи светлини — и изведнъж в прозрачния мрак екнаха камбани. Като в безбрежен сън звънът не спираше. Духът на миналото виснеше над новото поколение, избраната младеж на объркания, неопомнил се свят, все още романтично подхранван с грешките и полузабравените мечти на мъртви държавници и поети. Ето го новото поколение, което ден след ден, нощ след нощ като в полусън оглася стари призиви, учи се на стари вери; обречено рано или късно да навлезе в сивата мръсна бъркотия, за да се впусне подир любовта и честолюбието; едно ново поколение, обсебено много по-силно от предишното от страха пред бедността и от преклонението пред успеха; израснало, за да открие, че всички богове са мъртви, всички войни са отвоювани, всяка вяра в човека — подкопана...
Нажален за тях, Еймъри все още не ожалваше себе си — изкуство, политика, религия, каквото и поприще ла го очакваше, той знаеше, че е в безопасност, избавен от трескавостта. Имаше вече сили да приеме приемливото, да скита, да расте, да се бунтува, да спи дълбоко в нощите напред...
В сърцето му нямаше бог, не се лъжеше в това. Възгледите му все още размирно бушуваха. И още пареше болката на спомена, тъгата по изгубената младост — и все пак водите на разочарованието бяха оставили и плоден нанос в душата му, отговорност и любов към живота, едва доловима тръпка на стари устреми и несбъднати мечти. Но... О, Розалинд! Розалинд!...
— В най-добрия случай всичко е само бедна замяна — горчиво произнесе той.
И не би могъл да каже защо си струваше борбата защо твърдо бе решил докрай да се отдаде, себе си и наследството, получено от личностите, които бе надмогнал...
Протегна ръце към кристалното лъчеструйно небе.
— Познавам себе си — възкликна, това е всичко.

Изрецитирах го тихичко, само на себе си, защото вратата на терасата не можеше да се затвори отвън и беше леко открехната. Не исках да ме виждат така, в момента на моята сила и слабост. Мислех си, че изживявам нещо красиво. Няколко секунди по-късно през главата ми, през онези идиотски вълни нахлуха милион и половина красиви, тъжни, овехнали, неспоменати, непризнати спомени и грешки и се разплаках. Не тъжно, а просто така, разплаках се. От умиление и признание.  Поседях още малко така, глух за гласовете отвътре. Успокоих се и влязох.
-   'Айде бе, меланхолио, какво се бавиш ?  – каза братовчед ми.
-   Реших да си гледам цвете. – казах сериозно и си напълних чашата.

[Импресия]

 [bravisimo]