Около 1:46

[chocolate_fairy]

-1-

Беше дълъг ден, дълга скапана неделя, една от онези, в които нищо не се случва, нищо не те изненадва и минава ужасно бавно на пук на всичкичките ми до край опънати нерви. Едвам изтраях да стане 12 часа, за да си легна и да направя изтормозен опит да заспя. И след час и нещо въртене явно съм успяла. В един момент в съня си дочувам мелодия. Мелодията приближава все повече и повече в съзнанието ми. Тиха, така позната... пищяша. SMS! – очите ми се отвариха. SMS?! Придърпах телефона си от нощното шкафче и през тънкия отвор на присвитите си очи фокусирах часа – 1:46. Отключих телефона: 1 new message. Очите ми се разтвориха напълно. Вече бях забравила, че въобще до преди няколко секунди всъщност спях. От: Leksi. Това вече беше невъзможно. Как така от него. Две думи и препинателен: Spi6 li?. Не, определено вече не спях. Как така спях ли?, след 3 години мълчание и игра на разминаване на непознати. Отговорих: Ve4e ne. 30 секунди - 1 new message светна на телефона: Super. Sled 10 minuti me 4akai pred vas. Vzemi si topli drehi. Моля? Той какво? Откачил ли беше или съвсем се беше объркал. Sburkal si nomera. Оставих телефона и придърпах завивките през глава. Телефонът за пореден път оповести 1 new message: Ne sum, ostavat ti 8 min. Вече стана забавно. Нямаше какво повече да го мисля. Станах, измих си зъбките, извадих от шкафа малката си пътна чакнта, напъхах набързо каквото ми се стори топло, намъкнах едни дънки, пуловер и се запътих да се обувам. Ако всичко това беше някаква шега, просто щях да се върна в леглото си и да се преструвам, че не го познавам до края на живота си. Минавайки пред огледалото се сетих, че може би няма да е зле за всеки случай да изглеждам ok. Малко грим свърши чудеса с подпухналото ми лице. Рошавата си коса намотах на кок и voila, перфектно като за в 2 сутринта. Слезнах пред дома си, а той беше там. Беше слязал от колата и се къпеше в оранжевата светлина на уличната лампа. Определено се беше разхубавил през годините. Многото години в които се познавахме и малкото в които бяхме двойка, от която се оказа, че не може нищо да излезе. И като повечето двойки, делящи някакви несъществуващи принадлежности така се изпокарахме, че засегнахме не само достойнствата си един на друг, но поставихме под въпрос и цялото ни познанство въобще. „Не искам да те виждам никога повече!!!!!!!!!!!!” и „И аз теб!!!!!!!!!!!!!!” на сбогуване останаха като ограничителна заповед помежду ни, благодарение на която доста умело се заобикаляхме. Постепенно стигнахме до леко, неловко усмихване при разминаване, но за това ни бяха нужни цели 3 години. Както и да е, минало. Сега Александър стоеше пред мен, в дебела, сива, плетена жилетка и изглеждаше доста наедрял, възмъжал, порастнал. Къде се беше крил този мъж, докато беше с мен?! Едва когато стигнах на крачка от него той се усмихна.
- Къде ти е чантата?
- Това някаква шега ли е?
- Ни най-малко. Къде е?
- Какво си намислил? – присвих очи недоверчиво, но една лека усмивка се плъзна издаймически по алените ми устни с малинов гланц.
- Постоянно ме упрекваше, че не съм бил спонтанен, че не съм поемал инициативата в собствени ръце.
- Не си ли закъснял малко?
- Не. Къде е?
- Чкай, оставих я до входната врата, та ако висичко това беше някаква нелепа шега, просто щях да си я кача обратно – разсмях се изкрено аз.
- Умно! – разсмя се той със същият онзи неустоим мъжки смях. Така го обичах.
Взех си чантата, прибрахме я в багажника, където неговата огромна чанта, чакаше моята. Усмихнах се на себе си „Това просто не е истина!” и се качих в колата.
- Е, къде отиваме
- Ще видиш.
Останах да си гледам. Не исках да настоявам повече. Беше като сбъднат, неочаквано добър сън, защо трябваше да се будя насила?! Докато минавахме през улиците на града светлината на уличните лампи се приплъзваше по лицето му. Колко само беше същият и колко много променен. Беше си пуснал двудневна брадичка, черната му коса сякаш изглеждаше още по-гъста. Пухкавата яката от жилетката му, направо ме предизвикваше да се метна на врата му. Не го направих. Останах тиха на седалката до него и гледах как градът бързо остава зад нас. Идея си нямах къде отиваме. Лекси шофираше така спокойно по среднощния път. Нямаше коли, нямаше светлини. Само аз и той и тихата музика от плеъра. Фаровете на колата изяждаха стотици побелели дръвчета и храсти отстрани на пътя само за секунди. Едри снежни парцали се спускаха самоубийствено пред светлината и умираха на стъклото пред очите ми или потъваха под колата... завинаги. С поредната отбивка ми стана ясно в общи линии посоката в която се движехме. Започнах да предчувствам на къде отиваме, но не ми се искаше сама на себе си да развалям изненадата. Пътят ставаше все по-тесен и стръмен, и все по-бял с всяко отделяне от главния път. Постепенно вече нямаше дири от други коли. Табелите станаха рядкост. И все пак вече знаех.
Преди години... на една Нова година дойдохме на същото място с приятели. Всички пътища на сърцето водят към Априлци. Това беше последната ни Нова година заедно. Всъщност почти последният път, в който някак си бяхме в добри отношения.

[mariana_fairy]

Чакам продължение... нямам търпение [inlovee]

[chocolate_fairy]

 [heart__] Ето и част

-2-

Усетих лек допир в косата си. Кичур от нея се раздвижи и почувствах топъл дъх върху лицеро си. Отворих очи и на сантиметри от тях в мен се взираха неговите черни дълбоки бездни. И някога преди пропадах в тях, но съвсем съзнателно. Сега границата между реалност и сън едва се очертаваше в контърите на лицето му.
- Хайде събуждай се или да те оставя да спиш в колата? – тънките крайчета на усмивката му се разтегнаха котешки.
- Аз не спя... – запротестирах с дрезгав сънен глас – Бях се разляла за малко.
- Да бе да... само дето не похъркваше – разсмя се той весело. – Хайде, хайде, чак лигите ти потекоха...
Смутих се... инстинктивно протегнах ръка да докосна устните си, а той като ме видя избухна в звънлив смях.
- Лъжльооо! – изсумтях аз.
Посегнах да разкопчея колана и докато успея Лекси стърчеше до отворената врата и ми подаваше ръка. Колко галантно?! Не помня преди да имаше такива маниери. Стана ми изключително топло в сърцето от само едно проягане на ръка. Какво ли беше намислил всъщност? Улових се за него и се измъкнах едвам от колата. Краката ми, още сънени, отказваха да се държат нормално и леко залитнах. За малко да се стоваря въху му, но за щастие /или не?/ балансирах. Пред очите ми се издигна сравнително високата вила. Сивите каменни стени в съзнанието ми бяха запечатани украсени с коледни лампички, а огромните прозорци изглеждаха безумно тихи и мрачни когато през тях не излизаше алената светлина от камината и веселата елха. Стори ми се някак запустяло.
- Това същото място ли е – попитах аз, без да свалям поглед от еленовите рога над вратата – те поне изглеждаха същите.
- Е как да не е? Глупчо... просто тогава бяхме по-млади и сега ти се струва по-различно.
Не знаех дали да се усмихна или да се намръщя. Намекваше ми, че изглеждам стара или, че съм помъдряла...
Тънък вятър лъхна в лицето ми аромата на близкото му тяло. Не беше сменил парфюма. Спомних си една сутрин, когато се събудих у тях и лежах с присвити, полусъбудени очи на спалнята. Замъгленият ми поглед попадаше тпчно на това малко шишенце с вишнев отблясък. Помня равномерното му дишане в онази сутрин, искаше ми се да останем така завинаги. Аз и той... един до друг... в хармония. Може би това беше изключителна рядкост и за това се беше забило като треска в съзнанието ми, от която ме обливаше сладка болка на импусли.
Когато влезнахме във вилата всичко изведнъж оживя. Усмивката ми сама се появи на лицето ми. Лекси вмъкна двете чантите и ги остави на средата на голямата всекидневна. Махагоновата масичка за кафе, диваните и столовете бяха заметнати с бели чаршафи.
- От колко време никой не е идвал тук? – попитах аз озадъчена. Вилата беше на родителите на Лекси. Майка му обожаваше това място и сама поддържаше голямата градина и високите чимшири в нея. Въпреки, че мразя чимширите, защото ми напомнят гробище, тези са единствените на света, които носят ухание на горещи, звездни, летни нощи. Когато идвахме през уикендите, за да си почиваме от скуката и еднообразието на делничните дни, обичахме да изкарваме одеала навън и да спим под открито небе, въпреки неуписуемия ми страх от скакалци. Той ме пазеше от тези безбожно грозни и страшни създания. И тъкмо си представях как съм имала безумието да спя на едно с тези твари, гласът му ме дръпна от лапите на един гигантски зелен грозник:
- От последната ни Нова година заедно. Майка няма време. С новата си работа е доста заета.
Останах изненадана. Нима не беше водил онова момиче, което мъкнеше под ръка няколко години вместо мен. Мразех я. Не защото беше лоша, защото не бях аз...
Качих се по дървеното стълбище на втория етаж. Умишлено се насочих към малката спалня. Ако си мислеше, че ще спим в голямата заедно, не беше познал. Можеше да съм си мечтала за това милиарди пъти, давеща се в собствените си съжаления, но нямах намерение да му позволя да разбере колко се бях разкайвала, че не ми достигна желание и воля да го задържа едно време.
Погледнах през прозореца. От много отдавна бе бях виждала как изглежда 5 часът сутринта в планината. Светлосива светлина пробягваше по снежните преспи отвън. Усетих тихо дишане зад гърба си.
- Странно ми е, че се съгласи да дойдеш, но съм щастлив.
- Странно ми е, че си щастлив.
Видях чантата си оставена на пода до краката ми.
- Благодаря
- Няма защо. Отивам да направя нещо топло за себе си, ти искаш ли?
- Не си ли изморен?
- Никак. Аз съм Ахил... – каза той и се разсмя гръмко
Аз също се разсмях. Това беше един пиянски лаф, който обичаше да повтаря когато се обезсмъртеше с повече от прекалено много алкохол. Наистина беше безсмъртен. Толкова години не умря в чувствата ми и винаги оцеляваше дори и когато се опитвах да го унищожа с някое ново гадже. Накрая се отказах и си останах да жиевя сама с безсмъртния спомен за него.
- Добре... Ахиле... чай за мен. Ще дойда след малко.

[Qween of the black hearts]

ммммммммм не си честна да спираш дотук [inlovee]

[ibs]

Поздрави за хубавия разказ 1:46...!
И още нещо вярно е....,че всички пътища водят към Априлци...

[Creep]

Опааааа.....този момък ми е познат и от други разкази.....добре ти е заседнал в сърцето. И двете части с прекрасни. Преди беше написала пак за Вас нещичко в две части, но за жалост нямаше трета.....аз трябваше :) Дано сега има трета  [bravisimo] [cvetee]

[chocolate_fairy]

Здравейте! Благодаря че имате време да ме четете :)
Ники, прав си... точно там е заседнал и няма изритване... :)

[chocolate_fairy]

-3-

Измъкнах от чантата една дебела желетка, намъкнах я и огледах отражението си в огледалото. Е, не е на около 20 и 20 + малко, но все още хващаше окото. Не знаех какво точно изпитвах – радост, очакване (какво ли имаше да се очаква?!), смайване, категоричност (нещо непременно трябваше да се случи)... какво?
Слезнах бавно по стълбите. Той стоеше с гръб към мен, а широките му рамена се местеха енергично.  Идваше ми да се затичам и да му се метна. Подпрях се на стената и останах да го наблюдавам. Исках да го изпия с поглед, точно толкова жадно, както когато бях на 18. Когато се завъртя с две димящи чаши в ръзце, дори не забелязах как бързо се приближи до мен.
- Хайде, готово е. Студено ли ти е?
- Жадно ми е
- Е, тъкмо ще пийнеш нещо чудесно, майка го донесе от Франция. – не ме разбра той и добре че.
- Чудесно – усмихнах се аз на себе си, но какво значние имаше (и без това усмивката ми е едно от нещата, с които страшно много се гордея).
Седнахме на двата края на дивана завъртяни един към друг.
- Да запаля ли камината? – прогони той тишината поможеду ни
- Да, но аз ще ти помогна, нека първо да свършим нещо доста по-важно.
- Кое?
- Лекси, защо съм тук?
- Тъп въпрос с прост отговор: защото искаш.
Аз се разсмях. Така си беше.
- Оок, защо ти поиска аз да поискам да съм тук?
- Това вече е друго нещо. Поради две причини. Ще ти кажа по-важната.
- Е?
- Липсваше ми.
Ами да... и той ми липсваше, но не го отмъкнах никога посред нощ. Дори не му се обадих, не му писах дори и e-mail. Страхливка ли бях? Какво щях да загубя?! Него??? В това вече имах успех.
- И ти ми липсваше – примирено въздъхнах и се обленах с облекчение назад. Беше тотално различно да го кажа на него, а не да го повтарям до втръсване на Ема и Гери (най-близката ми приятелки). Сега вече имаше повече смисъл в изричането му. Ушите, които го чуха, най-накрая бяха правилните.
- Не вярвах, че ще си признаеш – разсмя се той и направо ме поряза – пораснала си.
Преглътнах още една глътка от горчивия чай. Ама разбира се, бях пораснала... но не знаех колко и дали беше достатъчно. И двамата бяхме пораснали.
Оставих чашата (определено тази чудесна гадост не ми се услади) и за да се измъкна от неловкото положение попитах:
- От къде да взема дърва?
- Не се тревожи, аз ще донеса.
- Не, не, имам нужда да подишам малко чист въздух. Къде са?
- Е, щом така ти се излиза в този студ, заповядай. Зад вилата са наредени до стената.
И излезнах. Сгуших се в желетката и започнах да правя първи стъпки в неразринатия сняг. Докато събирах нацепените дърва и ги подреждах така, че да ми е удобно да ги внеса ми, се стори, че чух двигател на кола. Къде тръгна?!?
Хванах дървата удобно и в собствените си стъпки се върнах към входната врата. Не беше тръгнал на никъде. Просто до неговата кола беше паркирана друга. Интересно. Кой знаеше къде е и какво по дяволите правеше тук толкова рано сутринта?!
Приближих се до вратата предпазливо. Тя не беше затворена, а леко притворена. Бутнах я с рамо и проследих с поглед следите от сняг, които видях на пода. Там където свършваха следите започваха два високи тока. Токовете продължаваха в дълги стройни крака обути в тесни дънки, отгоре малко рошаво палтенце,  дълги начупени руси коси и кожена, пухкава шапка. Вцепенение. Няколко сантиметра в ляво Лекси стоеше с двтете чаши и мумифицираната му физиономия ми подсказа, че  той бе дори повече изненадан от мен. Паниката се задълбочи. Инстинктивно усетих, че нещо не е наред и направих крачка назад. Навътре или навън?!

[dylgokoska]

Оооо, давай по-бързо продължението  [inlovee]

[Qween of the black hearts]

е не си честна искам още

[Creep]

ХАхахахаа не очаквах това да стане.....не си играй с интереса ни момиченцеееееееее  :) [bravisimo]

[chocolate_fairy]

Скорооо  :kissoflove:

[English Accent]

Фицджералд би казал, че си видяла живота откъм най-хубавата му страна. Слава Богу, че още има истински хора. Мразя думата "страхотна" ама си такава. Благодаря за разказа

[NoMore]

чакаме :)

[chocolate_fairy]

Фицджералд би казал, че си видяла живота откъм най-хубавата му страна. Слава Богу, че още има истински хора. Мразя думата "страхотна" ама си такава. Благодаря за разказа

Ехаа, мерси :)  [heart__]

чакаме :)

:) и аз искам :)