Той беше влюбен в модераторката

[djuliano]

За един обикновен и невзрачен пиколо като него, чието ежедневие минаваше в пренасяне на куфари в малкото хотелче, участието в литературния сайт беше най-вълнуващото нещо в живота. Още от ученик пишеше стихове, по цели нощи съчиняваше и изливаше копнежите и мечтите си, учудващо дълбоки и чисти за един очилат дребосък като него. Съученичките му не му се подиграваха, а, по-гадно, изобщо не го забелязваха и той складираше капчиците любов в себе си, а те постепенно създаваха ручейчета, реки, морета, цял океан, в който той с възторг се удавяше.
В сайта се чувстваше като Алиса в страната на чудесата. Беше еднакво значим с останалите, пишеше с наслада и когато му публикуваха стихотворение, един симфоничен оркестър концертираше в съзнанието му. Тогава не усещаше тежестта на куфарите, прескачаше по три стъпала наведнъж и, скрит до хотелския компютър, защото нямаше възможност да си купи собствен, съзерцаваше името си и се просълзяваше от щастие... А най-приказно беше, когато единствената модераторка в сайта публикуваше текстовете му.
Привързаността му към нея нямаше никакво логично обяснение. Не само че не беше я виждал, но не знаеше абсолютно нищо за нея, освен ника, с който пишеше и публикуваше. "Семирамида" - това име ехтеше като камбанен звън в мозъка, той четеше любовните й стихотворения и ято гладни гълъби пърхаше под лъжичката му. Прочел беше стотици пъти всичко от нея, беше си го принтирал и събрал в папка, най-скъпоценната папка на света, и нощем, когато я галеше, щастието безжалостно го завладяваше. Не смееше да я коментира, не дръзваше да й изпраща лични бележки, за него тя беше нещо неуловимо, невъобразимо, недостижимо. Само се взираше в онова: "публикувано от Семирамида" под стиховете си и мечтаеше да отваря вратата, когато тя влиза...Веднъж, преди една Коледа, най-после се осмели да докосне мечтата си. Написа й лична бележка ("Честита Коледа!"), само толкова, нямаше кураж за повече, изпрати я и зачака отговора й. Сърцето му кънтеше като салютите на военен парад, черният му дроб се беше качил до сливиците и той не можеше да преглъща, а някаква невероятна въртележка го подхвърляше между небето и земята...
Чакаше час, два, три. Мислеше, че е много заета с публикуването и затова не намира 20 секунди за отговор. Не му отговори обаче и на другия ден, и на по-другия, и изобщо. Едно безмерно отчаяние го обзе, куфарите му се изпълниха с желязо, препъваше се във всяко стъпало, а главата му бучеше като разтопяващ се в океана ледник...
Вече не му се стоеше в сайта. Напусна и никой не забеляза отсъствието му. Пак пишеше любовни стихове, но с химикалка и тетрадка от 40 листа, четеше си ги и му беше много хубаво и още повече тъжно. Ден след ден забравяше авторите, темите и коментарите в сайта, забравяше всичко, свързано с него, само едно име отказваше да излезе и упорито го дращеше с ноктите си. Това име Семирамида разкървавяше мислите му, болеше го, и то много, но все някога щеше да се отскубне от него и да оздравее. Все някога.

[NoMore]

Има ли Още?
Или продължава да се препъва по стълбите пиколото?