Под поръбената дреха на нощта

[{dulgokoska}]

Чадърите на кротката и' нощница
отвориха телата си. Отгоре.
Да не може да ме навали среднощният
звездопад, забравил да говори;
не може да ме стигне,
да ме кацне
някоя петчувствена светулка
понякога е повече от ясно –
аз съм звук
/в кората на цигулката/.
Когато ми се плаче,
капе дъжд.
Когато ми е тихо...
Няма вятър.
НямаМен,
внезапно, отведнъж
спира да души душата ми.
Когато искам
да съм Някой,
Друг,
чувствам, че съм себе си
стократно –
думичка от клетвата на мъж,
заключил си момчето
във стомаха.
А Луната,
като остър сърп,
отказва да покаже
как се свети,
облечена и тиха...
и аз мъж-
дукам
като паднала комета.

[lovesnoopdogg666]

 [bravisimo] [evala] No comment.... [heart__]

[mariana_fairy]

 [heart__]

[Афродита]

хубава си ... многоооооооооо ...  [heart__]

[kisskat]

[bravisimo] [heart__]

[Шантавела]

думичка от клетвата на мъж,
заключил си момчето
във стомаха.

Ето тук има нещо, което ми въздейства адски силно...
Браво!  [cvetee]