мисли

[Bonita]

Различна съм. Не съм това,което бях.

Аз съществувам далеч от себе си. Не ставам за нищо. Нищо не става за мен.

Болка ли? Каква болка? Дори тя отлетя на юг.

А за радостта, за любовта, за чистотата да не говорим. Няма ги отдавна. Няма ги откакто се помня. Имаше само не радости и неволи. Доскоро те крепяха сърцето ми. Но вече душата ми е празна, а не както преди-изпълнена с нереални надежди. Но няма какво да се прави.

Продължавам да живея. Тъмнината осветява живота ми. А когато я няма, няма нищо. Вътре е празно.

Празнотата ме е обсебила. Аз съм щастлива в мрака. Той е светлината в мен. Той ме изпълва с вяра. Изпълва ме с щастие. Когато си мисля за него, когато го чувствам в себе си, аз живея.

Чувствам щастлива болка, която ме гони. Гони, но не може да ме стигне, а аз я искам. Искам да е вътре в мен, искам да мисля за нея. Защото тя е единствената ми надежда. Въпреки че всички надежди са отлетели.

Не мога да ги събера отново. Те са се разпръснали в различни посоки. Разпръснали са се далеч от мен. Далеч в далечината.

Далечината, която е толкова близо. Близо до мен, а не мога дори да я докосна.

Защо ли? Защо и тя бяга от мен? Защо и тя не ме разбира...?