Хрониките на един безсмъртен...

[andromeda]

ВНИМАВАЙ КАВО СИ ПОЖЕЛАВАШ, ЗАЩОТО МОЖЕ И ДА СЕ СБЪДНЕ!!!!!
Това е само част от един мой разказ, надявам се да ви хареса :)

Том бродеше по земята от хилядолетия наред като неспокоен призрак, обречен на вечна самота.Минаха толкова много лета, а той от дълго време вече бе спрял да изпитва каквито и да било емоции.Любопитството, което по-късно се бе превърнало в разочарование, гняв, тъга, сега бе залечено тотално.Спомените му избледняваха постепенно, а том бе безсилен да ги извика отново в съзнанието си.Може би просто не ги желаеше достатъчно силно.Те му причиняваха само болка...
През всичките тези векове Том бе видял толкова много човешки съдби, бе станал свидетел на погроми, падения, войни, епидемии, но също така на просперитет, успехи и щастие.Човечеството вече нямаше с какво да го впечатли.Той бе станал безразличен към всичко и всеки, дори към собственото си съществуване.За него времето изгуби смисъл в момента, в който Том осъзна пагубната грешка на своите действия.Сега всяка секунда потъваше мъчително бавно в бездните на вечността.Часовете се разтягаха в безкрая и подигравателно го теглиха със себе си към реалността.Неспособен да поправи стореното, Том се бе премирил със съдбата си.Той се превърна в черна сянка, която никой не забелязва, не чува и не усеща нейното мистично присъствие.Ала тя е там, плъзга се безшумно, без да оставя следи след себе си, стапяйки тихо се в полумрака.Обречен на забрава Том обикаляше бездомен, отдавна забравен, без почивка, без умора, без посока...За него вече живота не струваше нищо.Той бе просто едно моментно състояние, което лишено от логика образуваше безкраен омагьосан кръг, в който жертвите на съдбата  непрекъснато се въртяха, докато един ден на свой ред не изчезнат от лището на земята.Хората бяха взаимозаменяеми като чарковете на огромна раждясала машина, като звено от дългата върволица окови, оплела човек в своите жестоки мрежи.Том наблюдаваше с безинтерес как хауса си играе със света около него.Какво е тогава живота-дар или проклятие?!А може би и двете.След толкова много години Том бе спрял да търси смисъла му, дори бе стигнал до извода, че такъв няма.Той съжаляваше хорат...веднъж щом човек получи живота си , през цялото си съществуване той се бори за него, защитава го като се вкопчва егоистично в единственото нещо, което  не може да контролира, страхува се за него повече от всичко на света, а дори не знае защо.И колкото и отчаяно да го брани и да се моли да го задържи, животът един ден си отива, напуска човек завинаги, като оставя след себе си единствено разочарование и несбъднати мечти.
"Токлова се жалки хората" мислеше си Том."Погълнати от своето ежедневие, мислят си, че всичко, което правят има значение, че ще оставят нещо след себе си, а те просто пътуват, пътуват през времето от миналото към бъдещето.Глупаци мислят си, че ще живеят вечно..."Том винаги по един или друг начин е странял от хората, но сега неговото очуждение прерасна в открита ненавист към всички техни слабости, към тяхното щастие, към невежеството им, към всичко човешко у тях, което Том бе загубил безвъзвратно.
И така без някаква определена посока Том напусна поредния град, през който бе минавал и преди и когото познаваше отдавна.Изгревът току що бе запалил хоризонта и огнените слунчеви лъчи нежно галеха земните релефи.Меката светлина леко се плъзгаше по сивите бетонни сгради, отразяваше се от всяко ъгълче и без разрешение се вмъкваше в домовете на хората, минавайки през запъхтяните прашни прозорци, като ласкаво будеше спящите и им напомняше, че новият ден започва.В същото това време по все още пустите улици, тъмна фигура се криеше в разтегнатите нощни сенки.С бавен ход тя напускаше града, който скоро щеше да бъде обхванат от всекидневната еуфория и човешка суета.За пореден път Том поемаше в тази посока.Хиляди пъти той бе вървял по тези пътеки.Том заминаваше, но щеше един ден да се завърне отново както винаги до сега е правил.Той си отиваше без да се обърне назад, без да чувства тъга или носталгия.Въпреки всичко, въпреки неспирният си ход, той така и никога не се завърна там, от кадето бе започнало неговото дълго пътуване.Това бе единственото място, което чувстваше по-близко до себе си и със скрито съмнение наричаше свой дом, въпреки че дълбоко в душата си усещаше някаква враждебност и страх.Том се разкъсваше в спомените си.Нали осъществяването на точно тази негова мечта му бе донесла така желаният допир до безсмъртието и до бъдещето, но също така му бе отнела всичко ценно.Той бе платил твърде висока цена за този свой глупав и безсмислен копнеж.Сега Том съжаляваше за постъпката си повече от всичко на света, но вече беше прекалено късно.Най голямата му мечта се бе превърнала в най-ужасния му кошмар.Том вече  бе свикнал да носи товара от последствието на своите действия и се бе примирил...Настоящето, което той бе загърбил така безрасъдно  преди хиляди години сега му липсваше и Том усети колко много е пропуснал от живота си докато фанатично е преследвал целта си.Тези кратки години преди проклятието, бяха просто мигове, запечатани като фотографски негативи в паметта му, избледняли, стари, прашни, но безценни.Човек винаги осъзнава какво е имал едва когато го загуби безвъзвратно.Том се чудеше дали след толкова много години "домът му" все още съществува.Бяха изминали почети 1500 години от последното му завръщане.Той много пъти се бе опитвал да намери отново това място, но всеки път когато се приближаваше до онези планински върхове сякаш нещо го прерязваше отвътре и той спираше, вперил поглед в далечината.Спомените нахлуваха бурно в ума му и будеха отдавна заспали чувства.Поел отново на там, без дори да знае защо отново се връща, Том за пръв път от толкова години изпита тъга.
Денят едва сега се бе родил, а жегата вече беше непонусима.Парниковият ефект и новата вълна глогално затопляне, в което земният климат навлизаше беше истински бич за човечеството.Всичко живо страдаше от непоносимите жеги.Но това не притесняваше Том.Той отдавна се бе дистанцирал от проблемите на хората и потопен в своя собствен свят гледаше на всичко това като на поредния лошо Изигран сценарий...

По-добре да имаш неосъществени мечти отколкото осъществени кошмари.Няма толкова ценна мечта на света, за която да си струва да жертваш времето прекарано с хората, които обичаш...

[aflame fairy]

 [bravisimo]

[Diablos]

Давай я и останалата част :) :)
Макар да съм "За" безсмъртието, много ми хареса :)

[aflame fairy]

ще ти харесва първите няколко столетия.. [lol]
после ще се окажеш сам...без абсолютно никого...в друго време в което няма да можеш да се преспособиш...и няма да ти харесва толкова..

[Diablos]

И това е спор,който съм водил много пъти и смятам,че си е въпрос на гледна точка :)
Ще кажа само - всички хора смятат,че е нормално и задължително да имат някой,да не са сами.Ами според мен не е.Самотата е това,което си я направиш.Може да ти е най-големия враг,а може да ти е най-добрия приятел :) Вярно е,че когато добавим "безкрайност" се променят нещата,но за човек,който е атеист,това е по-малко-лошата възможност [think]

[aflame fairy]

ако ми кажеш каква е връзката между атеизма и безсмъртието ще съм ти много благодарна.. [think]

[Diablos]

Че като атеист не вярвам в живота след смъртта ==> Смърт=Край , а аз не бих искал да има край ==> съм за безсмъртието  [namigG]

[andromeda]

Харесвам логиката ти, Diablos, особено онази час за самотата я споделям напълно!Що се отнася до безсмъртието доста съм мислила по този въпрос и чесно да ти кажа стигнах до извода, че лично за себе си предпочитам безсмъртна душа отколното безсмъртно тяло."Вечният" живот според мен лишава хората от страховете им, а това постепенно убива и всички красиви емоции в тях.За да можеш да печелиш първо трябва да се научиш да губиш, не мислиш ли?! [think]

[Diablos]

Съгласен съм :)

А за безсмъртната душа - за мен няма значение в каква форма ще е безсмъртието :)
Безсмъртие ми дайте там някакво , пък аз ще се оправя  [usmivkaa]

Единственото,което безсмъртието може да донесе като негативно нещо(освен притъпяването на чувствата) е загубата на красотата на мига.Защото когато знаеш ,че имаш безброй много мигове някакси ще престане да ти пука за тях... Хмм... Като се замисля това си е точно притъпяването на емоциите...Малко глупаво прозвуча сега :)
Но пък има друго - най-малкото ще живееш много по-дълго време пълноценно , изпълнен/изпълнена с емоции , отколкото ако водиш един нормален,смъртен живот. Дори и да живеш само 100-150 години с тези страсти пак ще е повече отколкото при нормалния живот :)

Ама ще покажеш ли и останалата част от разказа , заинтригува ме  [think] [molitva]

[andromeda]

Разказа е от две части.Това е извадка от втората.Ако искаш да го прочетеш целия ще ми трябва малко време да го набера на компютъра.Но ти обещавам, че спецялно за теб ще пусна и останалата част. [usmivkaa]

[andromeda]

Ето както ти обещах и останалата част. [usmivkaa]

Пътят беше дълаг, но не чак толкова, че да е невъзможно да се измине пеша.Пустите девствени територии ставаха все по-малко, а градовете вече се бяха полусляли в един огромен мегаполис.Том бавно вървеше на юг без да бърза и без да го притеснява горещината.Тревистите степи около него скоро бяха изместени от заснежени планински върхове.В тази местност почети нямаше място, през което Том да не е минавал.Той преди често се отбиваше до един връх, недалече от тук, от кадето се виждаше цялата околност.И този път Том реши да мине от там.Той пъргаво се изкатери по билото.Стигайки до върха хвърли бърз поглед около него.За кратко Том си пое дълбоко въздух, задържа за секунда дъха си и плавно издиша сякаш се опитваше да оползотвори всяка свежа глътка кислород.На тази височина  горещината беше почети  неосезаема. Само острите слънчеви лъчи пареха безмилостно. Тъкмо Том бе седнал на една гола скала, когато чу внезапен женски писък. Първоначално той въобще не реагира. Помисли си, че някой от онези досадни еколози отново се прави на герой и в действителност не бъркаше. Този шум не попречи на Том и той продължи да съзерцава хоризонта.След няколко секунди тишината се възцари наново, ехото отихна и причите песни отново се разнесоха из равнината пред него.Том стана наметна черния си шлифер и тръгна обратно.
Ала на слизане от върха в близката речна долина той видя едно момиче да лежи неподвижно до ръба на скала, в чието подножие се разбиваха буини речн води.Явно бе паднала по склона. Том без да се спира хвърли един бърз поглед върху нея и отмина. Той нямаше навика да се меси в човешките взаимоотношения и гледаше да няма никакви контакти с хората.А и чесно казано бе видял толкова поколения да измират пред очите му, какво значе имаше животът на още един.Том се отдалечи бавно сякаш нищо не бе видял, когато изведнъж чу нечий тих глас зад себе си.
-Помощ някой чува ли ме, помощ...
Том не обърна внимание на умоляващите викове.Той си имаше принципи, които никога не нарушаваше и приемаше своето присъствие в тази реалност като част от някаква жестока игра, илюзия, в коятонищо около него не е истинско. Той не трябваше да е част от това време, нямаше право да се меси в развитието на този свят.Затова вече не изпитваше огризения. През целия си съзнателен живот той бе станал свидетел на достатъчно човешки трагедии, за да отмине с чиста съвест още една. Ако й беше писано щеше да живее...ако не-такъв й бил късмета.
Момичето леко се раздвижи. Тя бе облечена  с червено спортно яке, върху което ясно си личеше знака на екологичната фондация "Зелена планета". На гърба си носеше синя тупистическа раница, която очевидно я бе спасила при падането.Момичето беше лошо ранено.То се опита да се повдигне, но не можа и се свлече обратно на земята, се закашля леко и после с пресипнал глас повтори.
-Подяволите, не ме оставяйте тук!-извика задъхано момичето.
Том и друг път бе попадал в подобни ситуации, но този път гласът на момичето пробуди в него почети недоловимо колебание."Какво ме интересува мен"-каза си Том наум-"това не е мой проблем и никога няма да бъде."Том уверено пристъпи крачка напред, но скоро отново чу гласа на момичето.
-Видях ви когато се изкачвахте по западното било, знам че сега ме чувате. Какво ви става защо ме подминавате?! Подяволите какво е това безсърдечие, нищо няма да ви коства поне да извикате спасителен екип ако толкова не желаете да се спрете.Има хижа на другия край на реката няма да ви забави много поне ми помогнете да се изкача по склона.
Момичето се заслуша, но не чу приближаващи стъпки. Като разбра, че няма кой да отговори на виковете й за помощ тя каза отчаяно на висок глас.
-Да изоставите ранен в беда е равностойно на убийство!Вие сте точно толкова отговорен колкото и ако бяхте пряко засегнат от случилото се.Не ви обвинявам, но моля ви важно е да стигна до тази хижа...
Още преди да реши какво да прави Том се зачуди сам на себе си за колебанието, което изпитва в момента.От дълги години той се бе абстрахирал от каквито и да било отговорности, а от там и от всякакви мисли, които биха предизвикали някакво чувтво за вина.Том наистина нямаше намерение да се спира, но го направи.Може би по този начин се опитваше да си обясни собствените реакции, защото сега в него се пробуди нещо отдавна забравено-любопитството.Дали поради мисълта  за предстоящото завръщане у дома или заради съживяването на чезнещите си спомени Том усети, че някаква невидима сила го теглеше назад.До сега това не му се бе случвало и той се чувстваше длъжен заради себе си да разбере защо е така. Том се обърна и тръгна обратно.Спря се до ръба на склона, подпря се с крак на отвесната скала и се наведе леко напред.Момичето повдигна лице нагоре и изплашените й очи срещнаха хладнокръвният поглед на Том.В първият момент тя леко се стаписа, нищо не каза въобще не рейгира просто остана така вторачена в него, а изражението й излъчваше някакво едвам доловимо учудване и необичайно по вид облекчение.Том постоя така няколко секунди без нищо да каже.Сериозното, почети каменно изражение не напусна лицето му нито за миг.В следващата секунда сякаш вече преценил ситуацията без каквото и да било предупреждение почети инстинктивно Том скочи напред и светкавично се плъзна по стръмния склон.Без да загуби равновесие, обвит в облак от прах той се закова точно пред момичето.Стресната от неочакваната реакция на непознатия тя колебливо го проследи с изплашен поглед, очаквайки не помощ, а по-скоро неприятности.Студеното му изражение я накара за миг да се дръпне назад, а лицето й леко пребледня. Том я изгледа пренебрежително от глава до пети и без да обели нито дума се наведе и я грабна за ръката грубо, след това я дръпна рязко и с невероятна лекота я изправи на крака.Момичето беше толкова изненадано, че дори не посмя да се привие от болката, която изпита при бързото движение.За секунда погледите им се срещнаха, но усетила безизразната хладина в очите му тя наведе плахо глава.
Том бе станал изключително проницателен. През всичките тези години той безмълвно наблюдаваше човешката природа и се бе научил да разпознава и определя смисъла на всеки техен жест, интунация в гласа, реакция или поглед, още преди те самите да успеят да го осъзнаят.Ккато сензор той улавяше и най-трудно забележимите емоции, обзели човека.Често пъти Том се забавляваше като следеше променливите им настроения, изучаваше ги без да се опитва да предаде логика на всичко това.Той не разбираше човешките емоции, вече бе забравил какво представляват те или просто отказваше да си спомни.Често пъти приемаше бурните им реакции за проява на безхарактерност, непостоянство и липса на самоконтрол.
Още щом се преближи до момичето Том забеляза отново в очите й онази искра, която пламва в човек, когато се чувства в опасност.Той усети нейната отчаяна вътрешна борба да запази самообладание и желанието й за живот, премесено със страх и безнадеждност.Леко разочарован Том си припомни защо не бива да си нарушава принципите.Той разбра че не е имако кой зне какъв смисъл да се връща за нея."И без това един ден все ще умрът."-помисли си той-"Сигурно съм полудял да й помагам.Само се отлага неизбежното.Хъм, какво пък толкова..."Вече взел някаква страна, той реши да кара до край.
-Можеш ли да ходиш?-попита рязко Том.
Момичето се сепна за секунда, а погледът й отново се проясни и придоби увереност.
-А, май да!-каза тихо тя-Мисля, че да...
Том прекара ръката на момичето през раменете си, хвана я през кръста и я понесе нагоре по склона.Накуцвайки тя се опита да се задържи по ронливата повърхност.След няколко минути двамата се озоваха на една тясна планинска пътечка.Том остави момичето на един дънер и се огледа наоколо.В същото време тя се закашля сило присви се на две и се подпря на една страна.Задъхано момичето се обърна към Том и каза.
-Благодаря ти.Между другото казвам се Лиза.
Том не отговори.Смутена от мълчанието му момичето въздъхна и добави.
-Не мога да продължа .
-Очевидно!-каза саркастично Том-Имаш вътрешен кръвоизлив.Ако не отидеш в болница до 18 часа ще умреш.-отвърна той сериозно.
-Ти какво да не си лекар?!-отговори недоверчиво момичето.
-Да кажем просто, че и друг път съм виждал подобни наранявания.
-Не ме успокояваш особено!-каза спокойно тя.
Том нищо не отговори.Той се загледа в далечината след това се обърна към Лиза и каза.
-След по-малко от 10 минути от тук ще минат хора.
Без да добави нищо повече Том се отдалечи надолу по пътеката.Лиза се огледа на свой ред:
-Чакай!-чу се глас зад него.
Том се спря, но не се обърна.
-Така ли ще ме оставиш?!-попита тя.
-Да.-отговори спокойно Том и продължи по пътя си.
-Не можеш!Не бива...не точно тук!-извика след него момичето, но после се спря като усети, че вика и замълча.
Том се обърна рязко и тръгна към нея:
-Така ли мислиш?!-попита той с каменно изражение после кръстоса ръце пред себе си-И какво ме спира да си тръгна още сега?!-каза иронично той.
Леко смутено момичето хвърли бърз уплашен поглед към приближаващите хора.Том веднага разбра за какво става въпрос.
-Ясно!-отговори той-Това си е твой проблем.Аз не искам да имам нищо общо.
-Ти не искаше и да ме измъкнеш от онази пропаст, но го направи, нали?!-отвърна тя привидно нервна.
-Въобще не трябваше да го правя.-каза, но грубо спокойно Том-Наруших веднъж принципите си и това няма да се поврори.Бъди въобще благодарна за това изключение.
-Какви ги говориш, какви принципи?!-извика ядосано тя, после се закашля силно и червена струя кръв потече по устните й.Тя я забърса с ръка и без да вдига поглед към Том каза.
-Не знам какъв ти е проблемът, а и не съм сигурна, че въобще ме интересува.Кажи ми само защо се отнасяш токлова пренебрежително към хората?!
Том я погледна безизразно и отвърна хладнокръвно.
-Мисля, че не аз имам проблем, а ти!-после плъзна многозначително поглед към мъжете в далечината.
-Ха!-изсмя се саркастично момичето и поклати отчаяно глава-Кой си ти, подяволите?!
-Никой!-отговори рязко Том наведе поглед и се отдалечи.
Момичето го погледна изпитателно.
-Не си като онези!-извика тя след него-И без да ми го казваш го знам.Само не ми е ясно как е възможно едно човешко същество да изпитва такова безразличие и апатия?!-запита се тя тихо и после изплашено погледна приближаващата хайка.
-Нищо не разбираш!-кака Том и побърза да се отдалечи.
-Всеки си има свойте тайни и нещо то миналото, което иска да забрави.Не знам какво те е направило такъв какъвто си, но недей да съдиш всички по един и същи начин.Какво са ти сторили хората, че са заслужили подобно отношение?
-Нищо!-отвърна Том без да се впечатли особено от изказването й.-Вие просто умирате.Такава е съдбата ви!
-Моля?!-недоумяваше Лиза-Каква вина имам аз за това?!Защо си го изкарваш на мен!?-трошепна тя тихо.
-Нищо лично!-каза безсърдечно той-Приключи ли с философстването?!-добави Том като се спря и се обърна към  момичето.
-Само едно ще ти кажа!-продължи разочарована тя-Животът е твърде кратък, за да си позволи човек да е безразличен.-яростен тон се долови в гласа на момичето.
До сега Том не обръщаше внимание на думите на Лиза, но стоеше и я слушаше просто от любопитство.Беше му интересна човешката психика и начинът, по който тя реагира в кризисни ситуации.Той наистина не се трогваше от думите й до момента, в който момичето спомена "живота".Тогава за пръв път от доста време той почувства, че се ядосва, сякаш нещо се прекърши при произнасянето на тези няколко срички.
-Живота!-извика гневно той- Как си позволяваш да ми държиш сметка точно на мен?!Какво знеш ти за него въобще?!
-Достатъчно и дори като гледам повече от теб!-отговори дръзко тя-Давай върви си, не ме интересува.Как въобще спиш спокойно с такъв камък в гърдите вместо сърце.Нямаш ли нищо човешко в себе си?!
В този момент чашата на търпението на Том преля."Каква невероятна арогантност!"помисли си той.
-Мислиш си, че всичко знеш, така ли?!-извика Том, опитвайки се да запази самообладание-Какъв смисъл намираш тогава в еднообразното си съществуване?!Животът никога не стига, това ли се опитваш да ми кажеш.Що за егоизъм!Напротив дори е прекалено дълаг.Толкова сте жалки хората с вашите страхове, мечти и страсти!Само неприятности създавате.-Том усети, че повишава тон и отново придоби сериозен вид-Безсмислено е да споря с теб, защото сега ще си тръгна и ще забравя за това този момент ще остани в миналото завинаги.Но ти искаш да живееш, нали така?!Значи нищо не си научила до сега.Не казвате ли точно вие хората "Живей за мига".Възползвай се от тази мъдрост!Безценна е!-прошепна той после се наведе към нея и добави-И ако искаш да знеш спя чудесно, а що се отнася до човечността това е слабост, от която се отървах преди много време.Така че не си играй с търпението ми!
При тази реакция на Том момичето трепна, студени вълни обляха цялото й тяло.Тя замръзна на място, лицето й пребледня, сърцето й щеше да изкочи от гърдите й.Всяка дума на Том отекваше като ехо в съзнанието й, тя потрепна леко и се дръпна инстинктивно назад.Като я видя така упклашена Том млъкна, до известна степен дори самият той бе изненадан от себе си.Явно твърде дълго бе подтискал емоции, за чието съществуване не бе подозирал до сега.Том погледна момичето, което се бе свило от страх и болка, опитвайки се да запази самообладание ала въпреки това по бледите й бузи се стичаха едри капки сълзи.За секунда Том се почувства гузен за избухването си.Той затвори очи и въздъхна дълбоко сякаш се опитваше отново да въведе контрол над поведението си.Том погледна сериозно групата хора, който бързаха по пътеката към тях.
-Съжалявам!-каза плахо момичето-Не исках...
-Вече няма значение!-прекъсна я той после се обърна назад и спокойно се  загуби в далечината.
-Прав си това не те засяга...-прошепна момичето докато гледаше как Том изчезва зад дърветата-Не и теб...

Следва продължение!!!!!

[Diablos]

Дамм... Хареса ми... Обаче не е ли малко... Хм.. Несвързана втората част(първата,която си постнала) с първата(очевидно-2рата,която си постнала :) )... В смисъл - някакси рязко е... Поне така ми се струва...
Иначе относно първата(второто постнато) - дам, добра е... Винаги съм искал и аз да напиша разказче за някой лишен от каквито и да е емоции...

П.С. Май сега загрях... [мисляяяя]Следва продължение!!!! [think]  :) :)

[andromeda]

Хъм, възможно е да има някакво разминаване или както го наречи рязка граница... [mhmmmm]
Ами ето я и последната час, надявам се да се е получило добре този път.  [namigG]

Лиза  се опита да се изправи и да се скрие в шубраците над пътеката, но не можа и се облегна зад дънера, на който седеше до преди малко.В същото това време чули цялата тази дъндания 5-ма мъже, облечени в черно изтичаха към нея.Момичето се присви максимално към дебелото дърво и затаи дъх.Мъжете се ослушаха, единият от тях каза с груб и гърлен глас:
-Знаех си, че трябва лично да я довърша!
-Не ставай глупав, нали трябваше да изглезда като инцидент. Как иначе щеше да обясни шефът на следствието ако от нея вадят куршуми в моргата.
-Да ама..
-Шъъъъъъът, тихо-прекъсна ги един от тях-Тук някаде е.Не може да е далече в нейното състояние.
Мъжът извади от джоба си някакъв уред и го включи.Това беше сензор за проследяване на биосигнали.После той изключи скенера и се огледа.След това се изкачи нагоре по пътеката, закатери се по стръмния склон и застана до дънера, за който се криеше Лиза.Мъжът протегна здравата си ръка, хвана момичето за косата и я изтегли надолу.Тя се разпищя, а той я бутна в краката на останалите четирима здравеняци. Лиза се повдигна леко на ръце, но силна кашлица я задави и тънка струя кръв потече по устните й. Тогава единият от хайката я хвана за раницата на гърба й и дръпна грубо назад момичето.Лиза застана на колене и се подпря с длани на земята.
-Трудно е човек да се отърве от теб дори и за обучени убийци като нас.Но не се лъскай това не е комплимент, а пропуск!-каза мъжът-Трябваше да те хвърлим от по-висока скала.
Момичето повдигна лице към тях и ги изгледа злобно без нищо да каже.
-Представяш ли си?!-продължи иронично той-Ако шефът не ни беше пратил да приберем записките ти, въобще нямаше да знем, че си жива.И ако това не е късмет!-усмихна се цинично мъжът.
-Знаете ли какво аз наричам късмет?!-отговори решително момичето-Късмет ще е ако ви осъдят на доживотен затвор, такива като вас директно ги ликвидират като кучета, каквото всъщнос сте.А шефът ви ще се погрижа да гори в ада!
-Скъпа!-засмя се мъжът-Ти си единственият свидетел на делото, който няма да доживее да се яви в съда.
-Ако не съм аз ще е някой друг!-сопна се момичето-Моята организация няма да позволи да уницожите и този резерват.Край на мръсното ви производство!
-Не си мисли, че на обществото му пука за благородната ви кауза!А и дори да е така, нямат шанс системата работи за нас.Кой ще те подкрепи сега, а?Предупредих те да стоиш на страна, но ти не ме послуша!Не можеш да се бориш срещу гигантите!Ти загуби!
Мъжът извади от калъпа си пистолет и го насочи към момичето.
-Човек явно никога няма да преодолеете агресията.-чу се призрачен глас от някаде.
Мъжете се огледаха стаписани наоколо, но никого не видяха.
-Толкова години ви наблюдавам, но не поумнявате, напротив колкото по-развита става цивилизацията ви, токлова по-жестоко се избивате.
Изведнъж черна фигура се показа върху скалата над тях.Мъжете мълчаливо изчакваха.Фигурата скочи отгоре и плавно се презими пред тях.
-Виждам, че си водиш подкрепление!-каза мъжът с пистолета и рязко насочи оръжието към непознатия, но докато натисне спусъка фигурата бе изчезнала.
-Каде отиде?-попита той.
-Не знам, не го видях.-отговори другият.
-Кой е той?!-попита нервно мъжът с пистолета и дръпна момичето за яката-Попитах те нещо!-извика в лицето й той.-Кое е приятелят ти?!
Момичето мълчеше.Тогава ядосан мъжът я удари през лицето и тя се струполи в безсъзнание на земята.Той извади от джоба си отново сензора за биосигнали и го насочи към гората.Но машинката сякаш не работеше, показваше толкова объркани данни, че мъжът се вбеси и я блъсна в земята.
-Ама че буклук! Разпраснете се, ще го търсим по стандартния начин и не изключвайте предавателите си, ще поддържаме постоянна връзка.Ако го видите стреляйте без предупреждение!
И групата бавно изчезна измежду дърветата, пръсна се във всички посоки като глутница жадна за кръв.
Настъпи тишина.
След 5 минути водачът на хайката обезпокоен от липсата на комуникация с хората си, потърси останалите по предавателя.
-Хей, каде се загубихте?!-извика той.След като не получи отговор мъжът лукаво се огледа.-Нещо не е наред!Докладвайте какви са позициите ви!
Отговор отново не последва или поне не такъв какъвто той очакваше.
-Би трябвало да знеш, че ако искаш да се свърши нещо както трябва свърши го сам!-чу се отново същият мистериозен глас.
Без да трепне дори един мускул мъжът хладнокръвно се огледа и лека иронична усмивка изплува на лицето му.
-Да и аз това вечно си повтарям.Хайде сега покажи се и да приключваме.-завъртя се той предпазливо около себе си.
-Аз дори не се крия!-отговори гласът някаде зад гърба му.
Мъжът се обърна рязко назад, насочвайки оръжието пред себе си.Като на забавен кадър реакцията му беше кординирана до савършенство, погледът му бе ясен, нямаше страх, нямаше паника.Изведнъж нещо го удари силно в гърдите изтръгвайки пистолета от ръцете му.Мъжът полетя назад и падна на земята.Но още преди да осъзнае какво е сталано той се окопити и пъргаво скочи на крака.
-Хъм!-каза той спокойно, изтупвайки дрехите си-Не беше зле.Не съм виждал такива бързи реакции.-продължи той и започна да се оглежда предпазливо.-Да не би да сме колеги по професия?!
Тогава измежду дърветата забулен в сянка се показа човешки силует.Мъжът впери поглед в него и почети недоловимо напрежение изплува на лицето му.
-Не, не сме!-започна с равен тон силуетът- Знаеш ли?!-продължи той-Малко съм разочарован.Трябва по-добре да подбъраш хората си!
-Нали знеш трудно е в днешно време да си намериш добър екип.-каза съсредоточено мъжът.После пристъпи напред сякаш всеки момент се готвеше за реакцията на противника си.
Силуетът не помръдваше.
-Добре стига приказки.-каза мъжът-Какво направи с хората ми?!
-Същото което мисля да направя и с теб!-каза авторитетно той.
Мъжът присви леко очи, опитвайки се да види по-ясно чертите на своя опонент.Тогава силуетът пристъпи напред и излезе от сенките.
-Тоя номер не ми минава.-каза мъжът-И аз ползвам същата техника-паниката.Опитваш се да блокираш прихически жертвата.Ще ти трябва нещо по-добро от това в случая.-Мъжът не отстъпи от мястото си въобще и продължавяйки все така съсредоточено да следи фигурата отсреща, фокусира вниманието си върху оръжието, което нападателят му бе отнел.В този момент той видимо се притесни.
Непознатият проследи с поглед двъжението на очите на мъжа и видя ръката си, в която стискаше пистолета.
-О, това ли било?!-каза той като прехвърли оръжието в другата си ръка.-Прав си това променя всичко!Дори за теб!
Мъжът присви юмруци.
-Не се тревожи, няма да го използвам!-каза силуетът и хвърли пистолета в окапалите листа.
Мъжът придоби отново смелост и отвърна:
-Не трябваше да го хвърляш, след малко ще разбереш каква грешка направи току що!-и той пристъпи заплашително към него.
Ала фигуратат не трепна.Тя все така хладнокръвно наблюдаваше мъжът.Без да бърза непознатият извади от джоба си малък черен предмет и му го подхвърли.Мъжът се спря и го улови с бързо движение на ръката.
-Какво е това?-учуди се той.
-Твоят GPS!-отговори спокойно фигурата.
-Моят?!-усмихна се недоверчиво мъжът.
-Да точно.Предлагам ти да си спестиш неприятностите от това, което възнамеряваш да направиш или да кажеш.Не е в твой интерес да продължаваме в същия дух, нито в този на колегите ти.Вътре са кординатите им и ако те е грижа за тях ти препоръчвам да побързаш, защото ямата, в която се намират в момента се превръща в гейзер на всеки час и 34 минути.-Тогава той погледна часовника си и добави-Което значи, че имаш 14 минути да ги намериш и измъкнеш от там.
-Блъфираш!-каза разколебан мъжът-Блъфираш!-извика той яростно.
-Можем да стойм тук и да чакаме да видим какво ще стане, но имай предвид, че след 6 минути дори и да решиш да ги търсиш няма да стиглеш навреме.
Изведнъж мъжът сякаш загуби контрол над себе си и със светкавично двъжение се нахвърли върху фигурата.Тогава с невероятна лекота непознатият плавно се дръпна настрани и с едно единствено, перфектно кординирано движение сабори нападателят си на земята като го притисна с коляно силно към нея.
-Предупреждавам те не си ми в категорията!Не си играй с огъня!Губиш ценно време!
Силуетът го пусна и още преди мъжът да успее да се изправи фигурата вече бе изчезнала.
-Това не е краят!-извика след него той, чувствайки се унижен от загубата-Ще те открия и тогава ще съжаляваш, че си ме срещнал.
После задъхан от гняв и вълнение той погледна часовника си, после включи GPS-а и изчезна измежду дърветата.
След няколко часа момичето се събуди.Тя отвори очи и видя познато лице пред себе си.
-Знаеш ли, че е забранено да се пали огън тук?!Въздухът се замърсява, а и има опасност от горски пожар?!-каза тя сънено.
-Вие еколозите никога ли не мислите за себе си?-попита саркастично Том.
-Защо ми помогна?!-попита Лиза сериозно-Мислех, че не ти пука., че няма причина да те интересува...
-И аз така си мислех.-прекъсна я Том.
Момичето замълча, но след това впери поглед в своя спасител и каза:
-Въпреки всичко, благодаря ти, че ми спаси живота.Не знам защо го направи, но съм ти признателна.
-Знам!-отговори той.
Лиза замълча за кратко:
-Как ти е името?-запита неочаквано тя.
Том я погледна безизразно.
-Има ли значение?!-каза той.
-За мен има, аз ти казах моето!-момичето го погледна въпросително.
Последва кратко мълчание."Да наистина" помисли си Том "Как ми беше името..."От векове той не го бе изричал, не му трябваше, не го искаше, то беше още едно късче от разпиляните му спомени.
-Том.-отсече той, а гласът му трепна за секунда.
Момичето се усмихна.
-Том.-повтори тя-Приятно ми е да се запознаем.
Изминаха няколко часа.Дневната горещина отдавна си бе отишла заедно с последните слънчеви лъчи.На нейно място задуха студен северен вятър.Марянята сякаш за секунди изчезна и се превърна в капчици роса, чисти, блестящи, обляни в лунна светлина.Нощните певци-щурците от векове вече не свиреха на своите цигулки.Само от време на време техните малобройни потомци напомняха за предците си с тихи звуци.Нощта беше спокойна .Небето се бе порочистило от белите облаци и в тъмните му дълбини горяха безброй звезди.Сега Том се чувстваше наистина в хармония със себе си, като че ли бе преоткрил красотата на този свят и душата му за кратко бе намерила покой.Той обожаваше природата.Това бе единственото нещо на този свят, към което Том все още изпитваше уважение и респект, възхищаваше се от нея и от начина, по който винаги успява да оцелее въпреки усилията на хората да я подчинят.Тя единствена му даваше подслон и убежище, когато имаше нужда от това, бе силна, независима и непокорна...Не се съобразяваше с хората и с желанията им имаше си свой разум и принципи.Понякога бе жестока, понякога мъдра, но към него винаги се отнасяше с разбиране.Том наблюдаваше звездния купол.Твърде дълго той бе скитал сам по тази земя, ненавиждайки всичко човешко в сърцето си.А сега бе изморен от спомените си, от тъгата, от ненависта скрита в него...Как човек може да избяга от природата си.Безкрайните часове на неговото съществуване го бяха накарали да мрази както своя така и чуждия живот.Толкова искаше да прогони всичко това, да се почувства отново жив.За секунда му мина мисълта, че може би щом съдбата е решила той да съществува в тази реалност значи има право да е тук.Какво се промени така изведнъж в него?Нима този безсмислен жест, който направи за момичето като й помогна бе отключил някакво състрадание и съчусвтвие към човешкия живот.Том  знеше, че тя няма шансове тук, без лекар, без превоз, който да я откара в някой медицински център.В тази защитена зона бе забранено влизането на външни лица през тази част от годината.Възможността да се появят дежурни екипи в близките няколко часа бе минимална.А състоянието на момичето се влошаваше.В раницата си тя не носеше нито телефон, нито аптечка.Том се замисли.Той не предаваше някакво особено значение на усилията си да спаси живота на момичето от преследвачите.Въпреки, че за Том съществуването му му бе омръзнало до смърт, той за кратко усети заразителната жажда за живот, заложена в инстинктите на човеците.Едва сега Том разбра колко безценен е за тях живота, какъв дар е всяка минута точно поради причината, че времето им е ограничено и те знаят как да го оползотвоят.Хората живееха ден за ден и всяка сутрин бе едно ново начало.Дали Том не бе открил цастица от смисъла, който те влагат в своето съществуване?!Още щом й се претече на помощ Том разбра, че момичето няма да оцелее.И въпреки това тя предизвика у него някакво съжаление.Той реши просто веднъж да направи този жест за някой, та дори и да няма кой знае какъв смисъл и логика за него, без да има опасност да се намеси в хода на историята.Том за пръв път спасяваше човешки живот и това му достави голямо удоволствие.Сега му се струваше, че хората не са чак толкова заблудени и непосредствени, напротив той ги възприемаше по-скоро като наивни, непораснали деца, които цял живот търсят себе си.Как от сега нататък Том щеше да живее с тази мисъл и той не занеше.До сега той познаваше само едната страна от своя вътрешен свят и тези нови емоции го плашеха.Дори бледите му спонени от миналото сега го връхлитаха с нова сила и всяка следваща вълна беше все по-ясна и цветна.Бързата промяна, която връхлетя Том го изненада и обърка, но той се вкопчи в надеждата за спасение, която тя му носеше.А в момента причината той да се чувства така различно загиваше пред очите му.Том вече не съжаляваше да решението си.Единственото нещо, което все още го измъчваше беше факта, че толкова години е пропилял в бездействие, а е можел да направи толкова много.Дори стотиците векове на този свят не го научиха да как да задържи, отиващият си чужд живот.Времето не разкрива тази тайна пред никого, а дори и да имаше как той да я научи не би се заинтересувал, до сега.Беше му жал за горкото момиче, той дори изпитваше някакъв вид симпатия към това обречено създание.В известна степен й завиждаше за възможността да прекрачи граница непозната за него, да премине в свят, който ще остане чужд завинаги.
Двамата мълчаливо стояха край огъня.Том от време на време хвърляше по някое око на момичето, а то някак си все по-изморено наблюдаваше пламъците, които весело танцуваха в полумрака.
-Ти винаги ли се забъркваш в неприятности?-опита се да я заговори Том.
-Не това ми беше за пръв, а явно и за последен път.-усмихна се горчиво тя и го погледна с очи пълни с надежда, че Том ще я опровергае.Но той замълча, не искаше да й дава напразни надежди, а и не обичаше да лъже.Том наведе глава и започна да ръчка огъня с клечка.Лиза разбра смисъла на това мълчание и каза:
-От каде си?
-От никаде.
Момичето повдигна учудено вежди.
-От много далече, много отдавна...-добави нехайно Том.
-В смисъл?-попита тя.
-Дълга история.-отвърна той.
-Може ли да чуя поне съкратения вариянт?-закашля се Лиза.
-Предполагам, че може.-отговори Том замислен.
-Слушам!-каза нетърпеливо момичето.
Том се замисли:
-Преди много години и аз имах семейство, приятели, кариера, бях археолог-усмихна се той-Притежавах всичко, от което някога съм имал нужда, но не бях щастлив.Или поне си мислех, че не съм.Гонех една мечта, която в крайна сметка с много постоянство и упрство успях да осъществя, но тя...-Том наведе тъжно поглед-Тя превърна живота ми в кошмар. Оказа се, че просто съм сгрешил...никога не съм искал това.Не съм знел какво си пожелавам... Това е нещо, за което няма да спра да съжалявам.
-И сега ли?-попита момичето.
-Сега какво?-учуди се от въпроса Том.
-Не мислиш ли, че е време да се отърсиш от чувството си за вина и да заживееш отново нормално, защото чесно казано сега си е направо страшно човек да общува с теб.
Том се усмихна и въздъхна тежко.
-Ами ти?-отклони той темата-Как си навлече всички тези неприятности.
Момичето се засмя.
-Съвсем случайно.Бях толкова кротко и добро дете, завърших университет с отлична диплома и отидох да работя за една екологична организация за защита на дивите територии.Всичко започна когато "Зелена планета" откри, че един от сенаторите е подкупил хора от правителството, за да се гласува закон за преразглеждане статута на защитените територии.Оказа се, че той си има доста печеливш страничедн бизнес, който ще бъде облагодетелстван от възможността за изкупуване на иначе държавните резервати.Сега под предтекст, че този резерват не изпълнява пълноценно функциите си искат да премахнат ранга му на защитена зона.Нашата организация повдигна обвинение срещу сенастора и сега моята задача е да открия все още съществуващи застрашени видове на тази територия и да свидетелствам в съда в тяхна защита.Затова днес бях тук.Наистина успях да заснема достатъчно матерял, за да спечелим без проблем делото.Трябваше утре на обяд да предам матеряла на колегите от "Зелена планета" и лично да свидетелствам.Нямах представа, че горилите на онзи престъпник ще ме проследят и ще се опитат да ме убият, иначе нямаше да дойда сама.Не мога да повярвам...
Така цяла нощ двамата си приказваха.Том беше толкова доволен, че може най-накрая да общува с някой напълно откровенно, а момичето от своя страна се радваше, че има кой да я изслуша и да е до нея в такъв момент.
Скоро започна да се разведелява.Нощната тишина бавно напусна своето сенчесто царство и отстъпи място на глухите писаци на горските птици.Цяла нощ Том стоеше край огъня и се грижеше да не изгасва.Той по принцип рядко спеше и това не му пречеше.За него беше истинско удоволствие да стои под нощното небе и да брои звездите.От време на време Лиза напомняше за своето присъствие като се закашляше тежко и се превиваше в конвулси.Том знаеше, че не може да й помогне и това го караше да се чувства гадно.Малко преди изгрева момичето заспа.Том наблюдаваше кроткият й сън, знаейки, че няма да се събуди от него.Въпреки това той реши да остане с нея поне до сутринта.После щеше да продължи своя път както винаги без да се обръща назад, без да си спомня този мрачен момент.Така бе правилно, това бе единственият начин да се спаси от спомените, които отново придобиха горчив привкус.Той сега разбра какво е да живееш за мига, но вече бе твърде късно за него.На изток слънчевият диск бързаше да се търкули по синия небосвод.Първите птици шумно литнаха към небето, цепейки с мощните си криле леденостудения въздух.Нежен сутрешен бриз изтръска росата от дърветата и тревите, а земята жадно я попи до последната капка.Денят бавно растеше.Том стана от влажната земя и се преближи до момичето.Той седна до нея и я хвана за ръка.
Тя почети не дишаше, а и пулсът й бе едва доловим.
Светът, в който Том живееше отдавна беше забравил Бог.Религията бе отживелица, паметник на човешкото суеверие и непросветеност.Но не и за Том.Той бе единственият, който живо вярваше в силата, кято му бе отредила този път.Том затвори очи, постави ръце върху нейните и се опита да си припомни молитва отдавна изчезнала в паметта му.Той зашепна тихо...В този момент нещо в съцето му се пръсна.Том усети тъгата и отчаянието от своето безсилие, така и не се научи да живее с избора си.Том занеше, че не е виновен за случилото се с Лиза, но вътрешно се почувства отговорен за нея и някак си му се преиска да може да се смени с момичето.Не само от егоистична гледна точка, а и защото смяташе, че тя трябваше да живее още и, че има какво да научи за света.Тя не заслужаваше всичко това.Том замълча...Слънцето блесна в цялата си мощ над хоризонта.
Тогава изведнъж нещо се случи...Времето около него запрепуска лудо, горите защумяха и разтресоха клони, ветрове забесняха из полята, слънцето обхождаше небосвода отново и отново, а денят и нощта се сменяха само с едно мигване на окото.В следващият момент цялата природа  се промени, всичко замръзна на място.Черни облаци покриха небосвода, само тук-таме измежду тях проблясваха  снопове лъчиста светлина.Водата все още шумеше бавно в реките, а ветровете нежно извиваха крехките треви.Том се изправи изненадан, той не вярваше на очите си, не разбираше какво се случва.Запазил хладнокръчие той се огледа около себе си.В далечината сред морето зеленина се появи ярка точка, носеща се във въздуха.Колкото повече се приближаваше тя, толкова повече нейната форма придобиваше човешки черти.Том остана на мястото си поразен, вперил поглед във сияещата фигура.Силуетът се приближи до него и спря.
-Томас!-каза той, а гласът му като ехо се понесе из планината.Толкова мек и спокоен тон, като камбанен звън...
-Томас твоето търсене продължи прекалено дълго.Преди 1500 години ти направи избор за чиито последици не бе готов.Трябваше да поемеш отговорността за делата си.Вместо да потърсиш отговорите на въпросите си, ти предпочете да се оставиш по течението на вечността и да се одавиш в отчаяние.Ние те наблюдавахме непрекъснато и бяхме загубили надежда, че ще дойде момента, в който ще преодолееш страданието от загубите.Наложи се да ги преживееш, това трябваше да се случи.Така човек израства.Но ние не вярвахме, че ще дойде денят, в който ти ще престанеш да презираш живота и ще осъзнаеш причините, които те доведоха до тук.Томас, ти толкова силно мечтаеше за бъдещето, че ние нямаше как да не ти го дадем.За съжаление ти не оцени нашия дар и го превърна в свое проклятие.Изолира се от тези, които единсвени можеха да ти помогнат и се затвори в спомените си.Но днес ти научи нещо много важно за живота, което преди отказваше да проумееш, ти разбра, че той има цена и, че не е важно колко дълго ще съществуваш, важно е да си доволен от това, което си направил за другите и за себе си, важен е всеки момент.Човешкият живот сам по себе се е непълен, нецял и несавършен, но щом се научиш да живееш с другите и да споделяш кратките си мигове с тях, той се превръща в истинско богатство.Не пренебрегвай хората заради себе си.Всеки човек е част от отгомната мозайка на времето, всеки има свое място на този свят и е незаменим.Загубата на един живот е загуба за цялата вселена.Природата е свързана по между си с тънките нишки на живота, скъса ли се една, целият свят се разтриса.През всички тези години ти отказваше да вникнеш в смисъла на своето съществуване.Животът на тази планета не е безсмислен.Той е обвързан чрез сложни логичски закономерности със съдбара на целия космос.Не се опитвай да го разбереш, прекалено си млад за това.Единствено вечността обяснява всичко.Но ти вече си на правилния път и това много ни радва, защото доказва, че надежда има.
Съществото замълча за миг.Том не помръдна, а и да искаше ме беше в състояние толкова голяма бе изненадата му.Той не посмя да каже нищо от страх, че няма да е правилно.Ослепително светлият силует сякаш доволен от реакцията на Том се усмихна леко:
-Томас, виждам, че се вслушваш в това, което ти казвам.Затова ние решихме, че е време да сложим край на твоето лутане като ти направим  един последен подарък.Ще отнемем тежестта на безсмъртието, която носеше до сега и ще ти предоставим право на избор.Ти решаваш в кое време предпочиташ да изживееш остатъка от дните си на смъртен.
Лицето на Том засия, отново след толкова векове щастието обля сърцето му като гореща вълна.Мисълта, че ще напусне този кошмар го опияни.Толкова дълго бе мечтал за този мемент, че сега му се струваше нереален като сън.Еуфорията бе достигнала своя връх, когато изведнъж погледът му се спря върху момичето.Лицето му придоби отново своето каменно изражение.
-Ами тя?-попита загрижено Том.
Съществото отправи плавно поглед към нея и добави:
-Скоро тя ще бъде сободна, ти не можеш да промениш съдбата й.Момичето изпълни своята земна мисия.
-Не е чесно тя да умре...-каза Том-А нейните нападатели....
Силуетът го прекъсна.
-Те направиха това, което трябваше, това което се искаше от тях и, за което се бяха родили.Такова бе наказанието им, последица от минал живот, за който тепърва изкупват грехове.
-Няма ли начин все пак...
Силуетът поклати глава.
-Не се меси в неща, които не разбираш.
-Може и така да е-каза Том-Но едно знам със сигурност, че ако има някой който да ме спаси от това, в което се бях превърнал, то това е Лиза.Тя ме накара да реагирам, да направя нещо и за друг човек...Толкова малко бе нужно....
-Съзнаваш ли какво искаш от нас.
Том замълча.
-Готов ли си да жертваш шанса си за нов живот, само за да спасиш момичето?!-каза с равен тон фигурата.
При тези думи Том наведе глава.Наистина беше ли готов за това.Какво искаше той в действителност.Дали имаше сили да се върне отново назад.Можеше ли да си позволи отново да сгреши...Токова въпроси, а отговорите липсват...
-Реакцията ти сама говори за сеге си.-продължи силуетът.
-Не!-отсече изведнъж Том след кратко колебание, но в следващият момент изненадан от реакцията си той замълча.Фигурата го погледна въпросително.
Том се зачуди дали да продължи и се оглледа хаотично.Тогава погледът му срещна бледото лице на Лиза.Том въздъхна тежко и каза.
-Сега осъзнавам, че аз никога не съм могъл да живея истински.Не съм оценял това което имам и може би въобще няма да се науча.Но това момиче може.Дори да се върна в моето време вече нищо няма да е същото, а и да не нося спомена за случилото се, не мисля, че мога още веднъжда стана свидетел на миналото си.Дори да знам, че болката от загубата няма да продължи вечно, че спомените за тези, които съм обичал няма да болят така.Всичко това продължи прекалено дълго, дори повече от необходимото.Няма път назад, никога не е имало и няма да има...Няма смисъл...
Силуетът внимателно го изслуша.Сега той бе сериозен и съсредоточен.
-Впечатлен съм от това, което каза.-отвърна той с равен тон-Да разбирам ли, че си съгласен да размениш своето безсмъртие за нейния живот?
Том поклати глава тка сякаш все още се бореше със съмненията си.
-От години търся само мир и спокойствие.Често съм се питал какво бих променил ако мога да се върна назад.Но чесно казано изморих се.Аз изживях живота си с тези на които държа. Добър или лош отдавна вече трябваше да съм последвал предците си.Последните няколко века бяха просто шанс да сбъдна една мечта, но се оказа, че всичко за което съм копнеел остана зад мен в миналото.Аз нямам нужда от това бъдеще.Би било грешка да остана...
-Това ли е окончателното ти решение?!-попита силуетът, а тонът му издаваше някакво скрито задоволство.
-Да!-каза резително Том.Сега той не се поколега, нито за миг, вече не се запита дали постъпва правилно, просто знеше, че така трябва да стане.
-Чудесно.-отговори фигурата-Гордеем се с теб, Томас.Този твой жест ще бъде високо оценен.Момичето ще живее, решено е!А що се отнася до теб ти ще прекратиш своето земно съществуване още тук и сега.В дуго време и на друго място ще ти бъде даден нов живот, ще се преродиш без спомен за този и след като изтекът дните ти на смъртен ще имаш цяла вечност, за да изучиш законите на вселената.И един ден когато си напълно готов ще станеш един от нас, създателите на времето.Такава бе отредена да бъде съдбата ти, Томас!
Щом изрече тези думи силуетът изчезна.Всичко отново се раздвижи с бясна скорист, като че ли времето се връщаше назад към утринта.Том погледна момичето, което леко се раздвижи.Усмихна се без дори да знае защо, после застана до нея и каза:
-Не очаквам да оцениш това, което направих, не търся благодарност.Бих сторил същото за всеки, който преценя, че заслужава.Знам, че и ти би постъпила така.Не искам да ме помниш.Знай само, че ти отстъпвам правото си наживот с надеждата, че поне ти няма да го пропилееш както направих аз.Успех с твоята благородна кауза.-усмихна се отново Том-Този свят се нуждае от теб, но жива, не похабявай живота си без причина.Ако съм научил нещо през тези години, то това е, че ако не се грижеш за себе синяма кой друг да го направи.Сега трябва да тръгвам и помни, че няма нищо невъзможно стига да го искаш достатъчно сило...
Тогава момичето отвори очи.За последен път тя видя пред себе си своя спасител да й се усмихва ведро.Лиза го погледна с недоумение.Той сякаш сияеше от щастие в мека светлина, избледняваше на фона на призрачната природа.Озадъчена момичето протегна ръка към него.Ала щом докосна прозрачния му силует, той сякаш се пръсна във въздуха, като лек звезден прах, който засия в ярки цветове.Изведнъж времето възстанови своя нормалех ход.Гората притихна, тревите спряха своя луд танц.Вятърът който сякаш бе утихнал за миг профуча покрай момичето и отнесе изкрящия прашец високо над планинските върхове, поне се го към небосвода, докато не се стопи и последната прашинка във все още влажния, но кристално студен въздух.
Лиза проследи с умиление това чудно движение.Тя остана така мълчаливо приковала поглед в далечината още няколко секунди.След това сякаш стресната от писъка на птиците тя се върна в реалността.Момичето стана, огледа се, изтупа дрехите си и като усети, че няма и следа от раните й, промълви шокирана."Значи не е било сън" каза тихо тя.На края погледна към синьото небе и с горчива усмивка прошепна "Не си прав, винаги ще помня този жест и никога няма да те забравя, никога!"повтори тя с глас пълен с балгодарност, а в очите й заплуваха сълзи.Лиза наметна раницата си, изгаси грижливо оръня и с бавни крачки пое обратно към цивилизацията.Чакаше я дълаг път ала тя не бързаше...зад нея отаваха самотни белите планински върхове, горите, буйните потици и безкарйните зелени поляни, в чиито треви се криеха от жегата нощните прици.Денят пътуваше по земното кълбо със страшна сила.Но за пръв път той започваше някак пречистен, като че ли поставяше ново начало за всички негови обитатели.Пропит в тежка влага въздухът трепереше над голите скали, облаците все така бавно плуваха в синия простор.Те винаги са били там и винаги ще бъдат, ще закрилят и бранят крехкия живот под тях.Ала сега вече загубили един стар спътник те ще бродят вече самотни над земята, знаейки, че едва сега животът ще поеме обратно по своите релси, ще продължи напред сякаш нищо не се е случило.Те нямаха право да поглеждат назад с носталгия.Затова за последен път изпратиха своя другар с тъга като се навъсиха над света, наелектризираха въздуха, засенчиха с тъмните си цветове небето, поздравиха го с тежък гръм, който се разля по цялата планина, светкавица проблясна ослепително в кристалния въздух и едри капки дъжд като сълзи се спусанха към нагорещената от слънцето повърхност.Светът бе прероден, той бе чист и невинен.Сега всичко започва отначало, животът продилжава.Само дъгата в простора щеше да напомня с ярките си небесно мостове за миналото и за това, което е вече безвъзвратно загубено, за един безкраен живот и едно неспирно пътуване през безвремието, позволил на един различен свят да се отксне от миналото, което ловко го бе оплело в паяжините на спомените, даде му крила, с които да твори нови чудеса, с които да се отърси от земните окови и да намери непознати пътеки пред себе си.Чистите небесни арки ще се превърнат в символ не само на опустошителните човешки амбиции и страсти, но и на една нова страница от ерата на живота...едно ново бъдеще, може би по-добро и по-светтло, в което всеки ще съществува във времето, което съдбата му е отредила, без да попада в клопките на вечността, от които безпомощен да наблюдава как дните се нижат покрай него."Повечето хора са изпълнени с живот, но те просто стоят и гледат как той изтича покрай тях".На човек не му е нужна цяла вечност, за да открие щастието, понякога и един ден е достатъчен, стига да знеш как да оползотвориш правилно този дар, наречен ЖИВОТ.

                                           КРАЙ

[Diablos]

 [plqs plqs]
Diablos поклаща глава одобрително  [a taka]

Имаш страхотен стил на изказ :)

Ама аз като пълен гад исках да си живее вечно Том и да се гърчи :> :> Понеже обичам тъжния край , не за друго :)

(Между другото , просто аз съм тъп и не съм те разбрал :) Аз разбрах , че най-първото,което си постнала тук е втората част от разказчето , а доколкото разбрах сега , то си е началото :) Абе общо взето стана обааарквааациияяя [bunny4] )

[andromeda]

[lol] Радвам се, че ти е харесало...Вярно трябваше да поясня, че си върви в хронологичен ред но в крайна сметка виждам, че и сам си се ориентирал.  :)
И аз се чудих докато го писах, кой да живее и кой не, но понеже и аз си падам по драматичните истории реших поне този мой разказ да има нещо подобно на "щастлив край". :>