Мечтите болят...[За светлината]

[vOsYcHnA_pRiNcEsA]

След като много хора преминаха през живота ми... някой транзитно, други останаха за малко в него, но пак дойде момента в който си тръгнаха... изпаднах в една черна, мръсна, студена, неприветлива дупка. Затворих се в себе си. Писна ми! Писна ми от раните, които всички тези хора ми нанесоха... кои случайни, кои умишлени... всичките боляха еднакво силно и изгарящо... сякаш някой жигосваше плътта ми с нагорещено желязо и в ноздрите ми се прокрадваше онзи специфичен, див и грозен аромат на изгорено човешко месо, който предизвикваше спазми в гърлото ми и ми се гадеше до болка... Отврат! Но там... в дълбоката тъмна дупка, изолирана от целия външен свят... толкова безумно сама и ранена аз се чувствах сигурна... Сигурна, че няма да допусна повече някой, който да ме нарани... сигурна, че никой не би влязал там ... в дупката... и тази мисъл извикваше в мен едно такова неопределено чувство на спокойствие, на измамна сигурност! И аз не чаках лъчи... не ми бяха нужни... тъмнината ми даваше своята закрила и това ми бе достатъчно... правих, каквото трябваше да направя... върших онова, което всички очакваха от мен... и така бе добре... за всички... дори и за мен.
Един ден... ти ми се случи... И аз като едно наивно, глупаво дете си позволих онзи лукс, от който се бях лишавала толкова дълго време... позволих си го, да... това е точния израз... аз мечтаех отново... Забравих за всичките онези пъти, в които след миговете на мечтание живота ми забиваше такъв силен шамар, че ме пращаше директно в дупката... там, където ми е мястото... забравих... и платих за грешката си, платих за наивността си тъй, както го бях правила и всичките онези минали пъти... този път шамара бе по-силен, по-целенасочен... грубата ръка на съдбата ме отрезви и ме сложи обратно на мясотото, което ми бе отредила... и аз отново потънах в самотата си и в онази безпаметна тъмнина... превързах новите рани и останах смълчана, малка, ненужна... За какво ми са лъчи? Всяка светлина, всяка искра ми показва в онзи мрак едни неща, за които знам, че никога няма да бъдат мои... и ме карат да мечтая, а мечтите тъй неистово, тъй непоносимо болят...

[Mistic]

Ммм... вече знаеш мнението ми...
Само едно - Браво!  [inlovee]

[bravisimo]

[vOsYcHnA_pRiNcEsA]

Ммм... вече знаеш мнението ми...
Само едно - Браво!  [inlovee]

[bravisimo]

То значи много, Стю. Благодаря ти!  [heart__]

[Jane]

Толкова болезнено истинско и истински болезнено...

Всички влизаме в дупки. Дори когато не го осъзнаваме или не го признаваме.
Мечтите могат и да не болят ..
Пожелавам ти един ден да имаш всичката смелост, която ти е нужна, за да излезеш ако не завинаги, то за много дълго от дупката, и там, навън, да намериш поне една неболезнена мечта и пак да повярваш. И там, навън, да си (пак) щастлива...

[vOsYcHnA_pRiNcEsA]

Толкова болезнено истинско и истински болезнено...

Всички влизаме в дупки. Дори когато не го осъзнаваме или не го признаваме.
Мечтите могат и да не болят ..
Пожелавам ти един ден да имаш всичката смелост, която ти е нужна, за да излезеш ако не завинаги, то за много дълго от дупката, и там, навън, да намериш поне една неболезнена мечта и пак да повярваш. И там, навън, да си (пак) щастлива...

О, Jane... красиви са думите ти и обнадеждаващи... но сърцето знае и помни толкова несгоди, че... на дали...
Благодаря ти! За мен значи много, наистина!

[Jane]

"На дали" винаги крие и надежда..;) Нищожна, но хубава!

Благодаря ти! За мен значи много, наистина!

А за мен това значи също толкова! Прегръщам те много!

[vOsYcHnA_pRiNcEsA]

"На дали" винаги крие и надежда..;) Нищожна, но хубава!

Благодаря ти! За мен значи много, наистина!

А за мен това значи също толкова! Прегръщам те много!

[gu6]

[elf`s_soul]

Животът е една голяма черна дупка... От нея няма излизане... Тя си е там и ние сме в нея... Точно за онази черна, мръсна, студена, неприветлива дупка си говорим, точно тя е животът ни.. Понякога е само сумрачна, понякога, някой се сеща да я поизчисти.. Но тя си остава неприветливото място с невидими камъни, в които се спъваме в тъмното...
Хората които преминават през нея, оставят по някой друг трън, на който същия ден или в блиското бъдеще да паднем и да се ободем... И какво става товага, потича кръв - кръв, която дори не виждаме, но сме сигурни, че е червена и ярка, но с,е сигурни, че ни боли... Рано или късно винаги боли... Това е част от света, част от живота в дупката... И от време на време е нужно да се запитаме, не бихме ли заобиколили тръните и камъните, ако имаше поне един тънък лъч светлина...
Всеки живее в своята дупка, всеки се чувства сигурен там, всеки се страхува да допусне някой там... Но затварайки се в себе си... Ние не затваряме с нас желанието да пуснем някой в нашата дупка... Оставяме това желание на вън в студа и то тръгва да дири някой, който да пусне при нас... На нас не ни е нужна светлина... Но тъмнината, която ни прегъща неистово желае да потъне дори и в най-тънкия лъч светлина... Ние не го чакаме, но и той не ни чака да го поканим, за да дойде...
В един ден, един прожектор те осветява и от толкова много тъмнина си забравил как изглежда слънцето и наивно започваш да вярваш, че тази светлина е слънчевата... Позволяваш си да помечтаеш, за китни поляни, за зелени дървета, за живот без тъмнината, с която си свикнал... Позволяваш си да мечтаеш, защото душата ти копнее за това... А животът ти, дупката не ти позволява... Прожеторът спира, всичко умира, ти знаеш къде е мястото ти, знаеш, че ти е нужен уюта на тъмнината, знаеш, че всичко друго ранява, непоносимо ранява... Но мечтите са събудили, отворили са нови рани, които ти напомнят, как жадно тъсриш слънчевия лъч, не го очакваш, но жадно го търсиш в тъмнината...
От мечтите боли, но те не убиват... Красиво боли от тях, красиво ни вдъхновява тази тяхна болка... Те са част от тъмнината на нашата дупка, ако нямаше тъмнина, не бихме различили светлината, та била тя и изнамна... Винаги остава питанката, ако пуснем светлината в дупката ни, дали тя ще ни помогне да подминем препядствията...
Светлината не е наша, не бива да е наша... Тя е за всички... Тя е за теб, за мен, за нас... Избора е наш... Мечтите болят, но не убиват... Кой е умрял от мечти... Това ми звучи като : " Оръжията не убиват, тъпите копелета с оръжия убиват!"... В крайна сметка нужна ли са светлината и тъмнината.. ?! Не можем ли да живеем в полумрак..?! Да му мислят тогава хората с кокоша слепота...

 :*

[vOsYcHnA_pRiNcEsA]

 [heart__]

[me4tatelka]

 [bravisimo] [cvetee]

[vOsYcHnA_pRiNcEsA]

[bravisimo] [cvetee]

[gentlefen]

[XpacTa_lavista]

След като много хора преминаха през живота ми... някой транзитно, други останаха за малко в него, но пак дойде момента в който си тръгнаха... изпаднах в една черна, мръсна, студена, неприветлива дупка. Затворих се в себе си. Писна ми! Писна ми от раните, които всички тези хора ми нанесоха... кои случайни, кои умишлени... всичките боляха еднакво силно и изгарящо... сякаш някой жигосваше плътта ми с нагорещено желязо и в ноздрите ми се прокрадваше онзи специфичен, див и грозен аромат на изгорено човешко месо, който предизвикваше спазми в гърлото ми и ми се гадеше до болка... Отврат! Но там... в дълбоката тъмна дупка, изолирана от целия външен свят... толкова безумно сама и ранена аз се чувствах сигурна... Сигурна, че няма да допусна повече някой, който да ме нарани... сигурна, че никой не би влязал там ... в дупката... и тази мисъл извикваше в мен едно такова неопределено чувство на спокойствие, на измамна сигурност! И аз не чаках лъчи... не ми бяха нужни... тъмнината ми даваше своята закрила и това ми бе достатъчно... правих, каквото трябваше да направя... върших онова, което всички очакваха от мен... и така бе добре... за всички... дори и за мен.
Един ден... ти ми се случи... И аз като едно наивно, глупаво дете си позволих онзи лукс, от който се бях лишавала толкова дълго време... позволих си го, да... това е точния израз... аз мечтаех отново... Забравих за всичките онези пъти, в които след миговете на мечтание живота ми забиваше такъв силен шамар, че ме пращаше директно в дупката... там, където ми е мястото... забравих... и платих за грешката си, платих за наивността си тъй, както го бях правила и всичките онези минали пъти... този път шамара бе по-силен, по-целенасочен... грубата ръка на съдбата ме отрезви и ме сложи обратно на мясотото, което ми бе отредила... и аз отново потънах в самотата си и в онази безпаметна тъмнина... превързах новите рани и останах смълчана, малка, ненужна... За какво ми са лъчи? Всяка светлина, всяка искра ми показва в онзи мрак едни неща, за които знам, че никога няма да бъдат мои... и ме карат да мечтая, а мечтите тъй неистово, тъй непоносимо болят...

[cvetee]

Животът е една голяма черна дупка... От нея няма излизане... Тя си е там и ние сме в нея... Точно за онази черна, мръсна, студена, неприветлива дупка си говорим, точно тя е животът ни.. Понякога е само сумрачна, понякога, някой се сеща да я поизчисти.. Но тя си остава неприветливото място с невидими камъни, в които се спъваме в тъмното...
Хората които преминават през нея, оставят по някой друг трън, на който същия ден или в блиското бъдеще да паднем и да се ободем... И какво става товага, потича кръв - кръв, която дори не виждаме, но сме сигурни, че е червена и ярка, но с,е сигурни, че ни боли... Рано или късно винаги боли... Това е част от света, част от живота в дупката... И от време на време е нужно да се запитаме, не бихме ли заобиколили тръните и камъните, ако имаше поне един тънък лъч светлина...
Всеки живее в своята дупка, всеки се чувства сигурен там, всеки се страхува да допусне някой там... Но затварайки се в себе си... Ние не затваряме с нас желанието да пуснем някой в нашата дупка... Оставяме това желание на вън в студа и то тръгва да дири някой, който да пусне при нас... На нас не ни е нужна светлина... Но тъмнината, която ни прегъща неистово желае да потъне дори и в най-тънкия лъч светлина... Ние не го чакаме, но и той не ни чака да го поканим, за да дойде...
В един ден, един прожектор те осветява и от толкова много тъмнина си забравил как изглежда слънцето и наивно започваш да вярваш, че тази светлина е слънчевата... Позволяваш си да помечтаеш, за китни поляни, за зелени дървета, за живот без тъмнината, с която си свикнал... Позволяваш си да мечтаеш, защото душата ти копнее за това... А животът ти, дупката не ти позволява... Прожеторът спира, всичко умира, ти знаеш къде е мястото ти, знаеш, че ти е нужен уюта на тъмнината, знаеш, че всичко друго ранява, непоносимо ранява... Но мечтите са събудили, отворили са нови рани, които ти напомнят, как жадно тъсриш слънчевия лъч, не го очакваш, но жадно го търсиш в тъмнината...
От мечтите боли, но те не убиват... Красиво боли от тях, красиво ни вдъхновява тази тяхна болка... Те са част от тъмнината на нашата дупка, ако нямаше тъмнина, не бихме различили светлината, та била тя и изнамна... Винаги остава питанката, ако пуснем светлината в дупката ни, дали тя ще ни помогне да подминем препядствията...
Светлината не е наша, не бива да е наша... Тя е за всички... Тя е за теб, за мен, за нас... Избора е наш... Мечтите болят, но не убиват... Кой е умрял от мечти... Това ми звучи като : " Оръжията не убиват, тъпите копелета с оръжия убиват!"... В крайна сметка нужна ли са светлината и тъмнината.. ?! Не можем ли да живеем в полумрак..?! Да му мислят тогава хората с кокоша слепота...

  :*

[cvetee]

[vOsYcHnA_pRiNcEsA]

 [gu6]

[RAZLICHEN]

Пожелавам ти да се случиш на правилния човек,за да може чувствата ви да не
вървят ръка за ръка със страха от нараняване :) [cvetee]

[vOsYcHnA_pRiNcEsA]

Пожелавам ти да се случиш на правилния човек,за да може чувствата ви да не
вървят ръка за ръка със страха от нараняване :) [cvetee]

Благодаря ти! Много си мил!  [heart__]