Когато едно цвете се превърне в бодил

[El veneno amargo]

Търсеше моята нежност.Ти беше като пчеличка,а тя- нектара в окъпаните с утринна роса венчелистчета на крехко цвете.Жужеше от щастие и се превръщаше в сияен, слънчев лъч, толкова ласкав и светъл. Моето слънце - истинско и горещо.
Но демоните на тъгата превземаха денем душата ти и те караха да бягаш от мен.Да търсиш други, изгубили нектара си, фалшиви цветя - арогантни и груби.
И повяхна нежността, загорча, превърна се в отрова.Хищни и злобни тръни покриха нежната кожа на цветето, превърнаха го в циничен и отблъскващ бодил.Нищо, че и той имаше красиви цветове - жестока красота,от която боли, която наранява и убива.
В дългите, бездънни и безлунни нощи пищяха набодени звездите, дръзнали в жалостта си да погалят плачещите, настръхнали листенца на моята самота...
А те се смееха.И се гърчеха в една безкрайна агония, защото бяха слепи, глухи и гладни.
А ти не чуваше и не виждаше, нищо че имаше и очи, и уши.
Всъщност...Кой си ти?
Нима съм те познавала някога?
Ти не си моята пчеличка.
Ти си търтея в един скучаещ пчелен кошер, пълен с много мирни и тихи пчелички,техният таен,негласен господар, тяхното черно слънце.
А аз ...аз съм онзи бодил,който е засъхнал в мига на най-пищния си цъфтеж и в чиито вени вече не пее кръвта.
Сух бодил за тъжна, кичозна картина - апликация на стената  на празнотата.