Града направен, чисто нов,
паважа сложен е на място,
да усети стъпки е готов,
предназначението - ясно.
И паважа гладък, чист,
усеща пътнически крак,
равен, нов, дори без лист,
иска да му служи пак.
Денем пътници привични
съпровожда до места безброй.
Нощем странници безлични
изпраща в градския покой.
На бързащите дава той подкрепа,
на мудните предлага светъл лик,
тълпи големи или само шепа,
зиме, лете, в мрак и във светлик.
Годините се точат, хората вървят
и паважа май вече остарява,
плочка липсва - първи път
бордюра веч се изкривява.
Не му е толкоз зле, минава време,
вече не е пресен, но не пъшка.
Но се оказва с ново бреме -
поет нахален със поезия го тръшка.
На пейката е седнал със умислен вид
и си мисли, че твори.
И паважа го усеща като гаден паразит,
да можеше да си върви.
И редят се любовните писания,
а паважа безмълвно протестира,
на поета любовните ридания
за неистински намира.
Не го е виждал ни веднъж
по него хванат да върви
за ръка на дама, мъж,
че поезия да може да реди.
Поети по-умели, с опит има,
изпитали любовни радости, ридания,
а този мисли с малко пантомима,
наваксва за липсващите преживявания.
И човекът дори не подозира
мъченията, на коит' подлага
клетият паваж, той не го разбира,
ред след ред от тетратката излага.
Паважа, той не може да чете,
но за люто съжаление,
поета рецитира със уста, ръце
и го обрича на мъчение.
Паважа не издържа вече,
ако не може поезията да спре,
ще загине. Спри човече!
Последен напън - запраща му паве.
Поета амнезия получи,
та не помни вдъхновение.
И се той наново учи
на стихотворното умение.
Паважът - нашят герой,
чака второто сражение,
не ще има той покой,
поета е във вдъхновение.
П.С.
Дано не съм засегнал хора,
аз съм сигурно поета
и паважът иска ме в затвора,
след тези редове приготвя ми павета.
