Една приказка от riba и Gentiana

[Gentiana]

riba  Gentiana
Черната принцеса.


Всяка нощ, когато залезе слънцето, и небето стане тъмно-тъмно, пред очите ни се появява красивият силует на луната, да да, знам, по това време добрите малки дечица вече отдавна спят и сънуват прекрасните си сънища, пълни с вълшебни еднорози, загадъчни русалки, очарователни феи и красиви принцеси, но тази приказка е за по-голямите деца, / а защо не и за възрастни, които в душата си също остават малки деца./ И точно те, само веднъж в годината, скришом от родителите си, могат да излязат на тъмната улица, за да седнат под погледа на небесната принцеса, и да чуят тъжната й история:
"Сигурно неведнъж мили деца, сте се чудили къде ли изчезвам всяка сутрин, и се досещам, че сте ме наричали тайничко и "поспаланка", и "мързелана", и сте се радвали на моя спокоен и безгрижен живот. Но моята история е доста по-тъжна. Това беше доста отдавна, още когато вашите баби и дядовци са били по-малки от вас. Една сутрин, когато всичките облачета ме напуснаха и аз нямах с какво да си поиграя, аз се загледах към земята. Там долу видях една обикновена гора, дърветата нежно си бяха преплели клоните едно с друго, и тихичко си приказваха с шепота на листата си, чували ли сте деца този шепот? Сигурно да и сте се любували на приятната им мелодия, само, че аз разбирам езика на дърветата - нали не сте забравили, че все пак съм принцеса. И аз съвсем безцеремонно подслушах разговора им, това беше съвсем обикновен разговор, те си приказваха за две авлиги, които бяха свили своето гнездо в клоните им, бяха се притеснили, че горещото лятно слънце може да попречи на нежните птички и обсъждаха как да се преместят за да го защитят, след това се залюбувах на полянка с червени макове, те също не спяха и спореха помежду си, кой има най - красива кошничка със семена, и горделиво се разклащаха под полъха на вятъра, после бяха две щурчета, които се бяха загубили и се опитваха да се намерят един друг във високата трева, дори и комарите бяха заедно, и разказваха за приключенията си. На следващият ден картината се повтори, аз отново ги наблюдавах с интерес, така беше и на третия  и цялата седмица. Една вечер се разхождах над черното море и видях отражението си във водата, да аз знаех че съм прекрасна, вятърът всяка вечер ми го повтаряше, но сега просто се любувах на собствената си красота, и изведнъж забелязах два малки делфина, които се гмуркаха в прелестното ми отражение и си играеха, те също бяха два, черни и обикновени делфини,и дървета, и маковете,и дори гадните комари бяха по двойки, а аз, такава светеща красавица сама. Хм, казах си аз, ще видите вие кой кой е , и дали ще съм сама утре, и горделиво обръщайки се, отидох да спя...
В тази нощ реших да не грея над тези жалки същества...
Леглото ми беше покрито със сатенени чаршафи,ухаещи на бели рози и обикновено заспивах, само щом нежната ми главица докоснеше възглавницата, но не и тази нощ.
Въртях се в небесната си постеля, превръщайки красивите си завивки в парцали, но сънят бягаше от дългите ми ресници.
Някакъв странен глас шепнеше любовни думички в напрегнатото ми съзнание,горещи невидими ръце пълзяха по стройното ми тяло.Горях и замръзвах- отново , и отново.Сърцето ми спираше , косите ми подгизваха в лепкава пот.
Исках да извикам, да заглуша гласа, да спра дръзките ръце, но лежах парализирана и няма,неспособна да се съпротивлявам.
-Иди си, който и да си ти -простенах в замъгленото си съзнание-смили се над мен, освободи ме! Какво съм ти направила?!
Сатанински смях плисна в ума ми и дрезгавият , но  нежен глас прошепна-Ти ме повика, прелестно дете.Ти толкова копнееше за любов.Ето ,аз дойдох, за да ти разкрия най-дълбоките бездни на това чувство.Защо ми се противиш?Отпусни се...Отпусни се и двамата ще полетим до неподозирани висоти.
Не исках да го слушам, но той шепнеше ,и шепнеше и накрая се предадох.
-Покажи ми твоята бездна.Научи ме да обичам.
Щом произнесох тези думи, усетих как започнах да пропадам надолу , и надолу, и надолу-шеметно и главозамайващо.
Ръцете на невидимия ми спътник плътно обгръщаха полуголото ми, облечено само с лека прозрачна нощница тяло,горещи устни целуваха очите, устните, цялото ми лице и макар да осъзнавах, че нещо не е наред, нямах нито сили, нито желание да се съпротивлявам.
Отдадох се на порива и затворих очи....
Когато най-после бях в състояние да възприемам света около себе си,видях, че лежа върху голямо кръгло легло, покрито с черна коприна,от която се носеше толкова силен мирис на билки и цигарен дим, че се задавих и разкашлях.
Тогава видях мъжа, който стоеше до тесния прозорец.
Той се обърна и ...сърцето ми спря.
Защото това беше най- прекрасния,нежен и горд мъж, когото бях виждала дотогава.
Очите му бяха бездънно сини, обградени от извити, гъсти ресници, устните му приличаха на полуразтворена кървавочервена роза,а гарваново-черната му буйна коса се спускаше по бялата  риза на дълги, прелестни къдрици.
-Дълго спа, красавице моя.-гласът беше същия онзи глас, от времето, преди да пропадна в бездната.Все така нежен и опасен, какъвто го помнех.
-Добре дошла в моето царство.В нашето царство....
Следващите дни минаха като един дълъг сън, като трескаво бълнуване, като шеметен полет и падение.Бях щастлива,че най- сетне знам какво е да обичаш.
Бях в царството на черния принц на мрака Астифел,едно тъжно и тъмно царство, с тъжни ,изнурени и плахи хора.
Моят принц се държеше мило с мен и ме обсипваше с подаръци , но всяка нощ аз чувствах как тихо се измъква от леглото ни и за дълги часове изчезва някъде.
Това ме измъчваше и в една нощ аз реших да го последвам, за да разбера къде ходи.
Следвах го като сянка по дълги, тъмни коридори,през притихналия двор, чак до страшната черна гора, а там...
На голяма зелена поляна се вихреше дива вакханалия.Горяха стотици мънички свещи,свиреше невидим оркестър и прекрасни голи вещици танцуваха в транс.
Моят черен принц започна да сваля дрехите си ,млада русокоса вещица разкъса ризата му,друга страстно го целуна по устните,трета...
Не можех повече да гледам, не можех и да помръдна.С нечовешко усилие
откъснах натежалите си крака от земята и тихо се повлякох обратно.
Рухнах в леглото ни и потънах в блатото на черен водовъртеж, който ме влачеше надолу, и надолу , докато потънах съвсем.
Когато се съвзех ,нещо се беше променило...
Астифел стоеше както първия път до прозореца , но този път ме гледаше студено и с отвращение.
В главата ми се появи споменът за това, което бях видяла в гората, но преди да попитам нещо , преди да обвиня или заплача , моят принц постави пред лицето ми огледало и попита гневно:
-Какво си направила с прекрасното си лице?Какво да те правя такава?
Объркана погледнах в огледалото и лицето , което ме погледна от там беше толкова черно и грозно, че кръвта ми замръзна от ужас.
Изпуснах огледалото и то се разби на хиляди малки късчета в краката ни.
Полудяла от страх и болка, трескаво заопипвах лицето си....
Какво беше станало с нежното ми бяло лице, къде беше изчезнала красотата ми...Защо...Защо аз...
Краят беше неизбежен .
Астифел ме грабна гнусливо през кръста и полетяхме нанякъде .
Много скоро се озовахме в добре познатата ми моя спалня.Без да каже повече дума , той ме пусна грубо на пода и след миг вече го нямаше...
Сякаш никога не беше го имало...
Чувствах се така, сякаш са минали векове от живота ми, а се оказа че моето измамно щастие е продължило само три месеца.
Родителите ми повикаха най-добрите небесни лечители и след много болезнени и горчиви процедури, лицето ми възвърна голяма част от своята красота, но остана леко синкаво -черно.Нощем това не личеше, но денем...
Нарекоха ме Черната принцеса.
Никой не пожела да ме вземе за жена.
Един ден,полудяла от болка и отчаяние прерязах вените си и зачаках смъртта.
Събудих се в някаква бяла стая.
Пред мен стоеше прекрасна млада жена, която ми каза с нежен глас.
-Мъките ти свършиха , дете.
От този миг лицето ти ще бъде сребърно.Ще бъдеш по-красива от всякога, но всяка нощ послушно и мило трябва да огряваш земята.
Ако отново се възгордееш, ще почернееш завинаги...
Това е моята тъжна история."
От тогава всяка нощ тъжната Луна броди по небесния свод и плаче със сребърни сълзи...
А ние си мислим:
-Боже, какво красиво пълнолуние! Каква ефирна светлина, каква нежна лунна пътека...
Какво ли ни разбират човешките глави?!
Бедната Луна...

[Dalechen]

Да , понякога страшно боли да научиш истината :'(
Хубаво , тъжно , истинско ...

[DeTe_Ha_Xaoca]

а защо трябва така, само онзи гад дето е изневерил е виновен :( според мен трбваше да му се случи и на него нещо лошо какичко помисли над това

[Gentiana]

Прави сте и двамата...
Но злите винаги са по-добре от добрите...Дори и в приказките.

[NightLove]

Много ми хареса

[Gentiana]

Радвам се... :)))

[`Amy_Lee`]

страхотно е наистина!!!Гентиана възхищавам се на способностите ти! :-*

[Gentiana]

Благодаря ти, но тук трябва да похвалим и рибката, защото първата половина на приказката е негова.Смятахме да създадем няколко такива историйки. Кажете, ако ви харесват и можем да продължим да ви пишем приказки...

[DeTe_Ha_Xaoca]

ахам ще си ги чета преди лягане :) хем да заспивам с нещо красиво в ума освен с колежката Брадшоу разбира се :)

[Gentiana]

Добре, слънчице, значи ще трябва да си понатоваря мозъчните клетки, за да родят наистина красива история... ::)

[DeTe_Ha_Xaoca]

е ако ще е само заради мен кака недей :)

[Gentiana]

Напротив, натоварването е полезно :))). Иначе мозъкът ми ще започне да корозира...
Само дето рибата ми някъде отплува и май ще трябва сама да си довършвам започнатата нова приказка... :'( >:D

[Gentiana]

дааа, добро начало... без продължение  [lol] [lol] [lol]
Някой пишат ли му се приказки?! [inlovee]

[balrog]

Давай темата и ще напишем.
Вълшебна ли ще бъде?