Отражение

[SkitnicaVmoretO]

Отражение


-   Ти можеш ли да летиш... така като птиците?  - Обърнах се. Беше се втренчило в мен с големите си, кафяви очи и чакаше нетърпеливо моя отговор.
-   Как ... само птиците умеят да летят, хората не могат да правят това.
-   А защо хората не могат да летят ?
-   Защото хората нямат криле, само птиците ги имат.
-   А птиците могат ли да достигнат луната ? Летят ли до там ? Сигурно летят, летят и спират там за да си починат, нали ? Далеч ли е луната ? Сигурно е далеч, само че като гледам колко е малка на нея има мястото най-много за две врабчета, такива по-малки. – Не спираше да говори. Говореше, говореше, задаваше въпроси и без да дочака отговор задаваше нови и нови. Беше на не повече от седем, но говореше така сякаш бе по-голяма, истинска малка госпожица, която опитваше да философства по въпроси които не и бяха никак ясни. Опитваше да използва сложни думи с които да впечатли слушателя си, но често, често подпитваше, какво всъщност значат. Очарователна, малка дама...
-   А ти защо си тук самичка ?Майка ти няма ли да се тревожи за теб ?
-   Аз нямам майка. – Замръзнах. Почувствах се неловко от въпроса си и смутено наведох глава – Всъщност имам майка, но все едно нямам! – Сбърчи носле и уверено се тръсна на земята до мен.
-   Как така ,,все едно нямам" ? Не те разбирам ?
-   Ами няма нищо за разбиране, просто приеми, че нямам майка.
-   Ако искаш да сме приятелки трябва да ми казваш когато нещо те тревожи. Кажи сега какво е станало.Не ти е купила сладолед и сега си  ядосана, но това не е причина да говориш така.
-   Сладолед ли ? Това откъде го измисли, ама че си...нищо не разбираш.
Моята майка не е като другите майки, за това все едно нямам майка. – Очите и се напълниха със сълзи, а тя се обърна на другата страна в отчаян опит да ги прикрие и продължи хлипайки... - Мама не е добра като майките на моите другарчета. Тя...често ме забравя, когато трябва да ме вземе от някъде, понякога я чакам с часове, един или два, седем или осем, зависи кога ще си спомни за мен. Понякога е толкова заета, че дори кара някакви непознати хора да ме прибират в домовете си и понякога съвсем не помни къде ме е оставила. Прибира ме със сълзи на очите и повтаря, че това е за последно, но винаги се повтаря. Много често се прибира у дома късно вечер и с татко се карат, а накрая тя казва, че не ме обича и започва да ми говори лоши неща, които ме карат да плача. После казва, че съжалява, но аз не съм толкова малка и зная, че ако не ги е мислила не би трябвало да ги казва. Понякога толкова много се ядосва, че дори...ми посяга. – ,,Замълчи, замълчи" исках да изкрещя, но знаех, че сега тя намираше в мен довереник и имаше нужда да се доизкаже.
- Най-много от всичко ме боли, че ми казва по-често, че не може да ме търпи отколкото ,,обичам те", не си спомням кога за последно ме е прегръщала или целувала, както майките на моите приятелки го правят. Когато не е на работа, често я моля да излезем, а тя ми казва, че има работа, заключва ме и излиза...стоя сама по цял ден, чак до тъмно, а мен толкова ме е страх от тъмното. Понякога дори се свивам под леглото и стоя там с часове, за да не ми се случва нищо лошо. Накрая когато татко се върне и види, че я няма казва ,,Оная пак играе в някоя зала, ще изхарчи парите ни и днес" и излиза. Когато се прибере и двамата мълчат, но аз зная, че са се били...
Понякога стоя гладна по цели дни, или пък чакам с месеци да ми купят нови маратонки, докато аз нося такива, скъсани...които се пълнят с вода докато вали, а татко казва ,,Благодари на майка си"...  - Тишина.
-   Знаеш ли какъв ден е днес ? – попита ме .
-   Не, но бих искала да ми кажеш .
-   Тя и него забрави...излезе сутринта и дори не ми го честити, а станах на седем и на есен ще съм вече голяма... - Огромни горещи сълзи потекоха по снежно бялото й личице, цялото й тяло започна да се тресе от плача, който съдираше гърлото й. Прегърнах я. Исках да й кажа, че всичко е наред, да й прошепна, че майка й я обича, каквото и да прави, дори и да не е редно...Тогава погледнах към езерото, във водата виждах размазания образ на едно малко, седемгодишно момиченце, което за пореден път стои и плаче заради майка си, в ръцете на един напълно непознат. Сякаш дори тя знаеше, че в нейния образ във водата, гледах собственото си отражение преди десет години...

[lud_sum_ve]

много тъжно и красиво

[SkitnicaVmoretO]

малко само... :)