Българска класика

[Naeliya]

Ето едно стихотворение, което според мен трябва да е сред първите редове на българската класика, но за съжаление май не го видях

  АЗ СЪМ БЪЛГАРЧЕ

Аз съм българче и силна
майка мене е родила;
с хубости, блага обилна
мойта родина е мила

Аз съм българче. Обичам
наште планини зелени,
българин да се наричам -
първа радост е за мене.

Аз съм българче свободно,
в край свободен аз живея,
всичко българско и родно
любя, тача и милея.

Аз съм българче и расна
в дни велики, в славно време,
син съм на земя прекрасна,
син съм на юнашко племе.

Не е ли жалко да бъде изхвърлено от буквара? ...

[FALLEN]

Аз харесвам Дамян Дамянов!Ето и любимото ми негово стихотворение:

                "Приказка"
Заспиваше ли?Май че те събудих?
Прости ми,че дойдох при теб сега!
Душата ми крещеше до полуда
в прегръдките на своята тъга!...
Самичък бях,а тъй ми се говори...
Устата ми залепна да мълча.
Не ме пъди!Ще си отида скоро.
Аз дойдох тук с на бурята плача...
Ще седна до главата ти ей тука
и ще ти кажа приказка една,
в която е положил зла поука
един мъдрец от стари времена:

...Един разбойник цял живот се скитал
и нивга се не връщал у дома.
Вместо сърце под ризата си скрито
той носил зла и кървава кама.
Предварвал той замръкнали кервани
и само денем криел своя нож.
Но ножът му от кръв ръжда не хванал!
Човекът като дявола бил лош.
Ала и той един път от умора
под слънцето на кръстопът заспал.
Подритвали го бързащите хора
и никой до главата му не спрял.
И само малко дрипаво момиче
лицето му покрило със листо.
Заплакал той-за първи път обичан,
заплакал той,разбойникът!Защо?
Какво стоплило туй сърце кораво,
нестоплено в живота никой път?
Една ръка накарала тогава
сълзи от кървав поглед да текат!
Една ръка,по-топла от огнище,
на главореза дала онова,
което той не би откупил с нищо-
ни с обир скъп,ни с рязана глава...

Но ти заспа!...А тъй ми е студено!...
Туй приказно момиче-где е то?
То стоплило разбойника,а мене
ти никога не стопли тъй!Защо?... 

аз пък това стихотворение съм го пяла  заедно с вокалната група на моето училище,което между впрочем е на името на Дамян Дамянов :)

:)И на мен ми е любимо... [inlovee]

[me4tatelka]

Eто това стихотворение още от 3- 4 клас ми е много много
любимо! [inlovee] [inlovee] [inlovee]

Люлякова вечер в Ловеч
Найден Вълчев

Над Ловеч слиза синя вечер
и сини люляци цъфтят,
и уморени стихват вече
горите, Осъм и градът.


Небето нежно потъмнява.
Изгрява първата звезда
и сякаш с нея се явява
самият Левски над града.


Пристига той от път далечен,
безкрайни друми извървял,
върви насам, сега изсечен
от вечен камък и метал.


И люляците, като хора
накацали по всеки склон,
се свеждат тихо да му сторят
от цяло Българско поклон.


А той върви. Че път го чака.
По комитети. По села.
Зад него стават черни в мрака
старопланинските била,


по стрехите от стари плочи
се стича звездна светлина
и Осъм сабята си точи
под люлякова тишина.

[DEVIL_IN_HEAVEN]

 :) Браво! Браво! Много си досетлива. И аз го харесвам, но съвсем го бях забравила... Благодаря, че ни го припомни на всички! [heart__]

[edin_zabraven_mig]

"Балада"
М. Лермонтов

Мома хубавица морето следи
и милият милва и тихо реди
"Герданът ми бисерен падна той днес,
спусни се на дъното и го донес
Така ще докажеш ти свойта любов".
Кръв буйна се сепна при милия зов.
Неволно умът му помъти се в миг
и в пенната бездна се той устреми.
Из бездната бисерни капки летят,
вълните се трупат, назад се стремят,
и връщат се пак и се блъскат в брега,
ей милия те ще изхвърлят сега.
О, щастие! Жив! Той се плъзга в води,
в ръка с гердана, но мрачен, сърдит.
Несигурно стъпва по стръмния път
и мокри коси върху рамо висят ...
"Не те ли обичам? ... Как хвърлих без брод
за твойта огърлица моят живот?
Над морското дъно за миг полетях!
Лежеше в коралова пещера тя.
Вземи я ..." - поглед тъжовен тогаз
в най - скъпото впи той в любовен захлас.
И в отговор: "Мили, безценен корал
ти, щом ме обичаш, за мен би набрал."
И скача храбрецът, очите горят -
да найде в вълните корал или смърт.
От бездната бисерни капки летят,
вълните се втурват, назад се тълпят,
и връщат се пак и се блъскат в брега,
но милият те не донасят сега.

"Две хубави очи"
П. К. Яворов

Две хубави очи. Душата на дете
в две хубави очи; - музика - лъчи.
Не искат и не обещават те ...
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли!
Страсти и неволи
ще хвърлят утре върху тях
булото на срам и грях.
Булото на срам и грях -
не ще го хвърлят върху тях
страсти и неволи.
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли ...
Не искат и не обещават те! -
Две хубави очи. Музика, лъчи
в две хубави очи. Душата на дете.

"Вълшебница"
П. К. Яворов

Душата ми е пленница смирена,
плени я твоята душа! - пленена,
душата ми е в тихи две очи.
Душата ми те моли и заклина:
тя моли; - аз те гледам; - век измина ...
Душата ти вълшебница мълчи.

Душата ми се мъчи в глад и жажда,
но твоята душа се не обажда,
душата ти дете и божество ...
Мълчание в очите ти царува:
душата ти се може би срамува
за своето вълшебно тържество.

[Breaker]

 АНГЕЛИ

web

Ангелите падат -
падналите ангели
това са моите влюбени сестри,
онези малки авантюри
с горящи ноздри и космати устни,
които ще докоснат Бога,
но не с ръка,
а с нокти,
от неволя.

Падналите ангели - моите ръце
и кожата ми - лачена обувка
с високи токчета...
нежното послание -
молитва
и развратно разпятие
на паднали ангели.





Биляна Атанасова

[vanilla_g]

Искрено поздравявам този , който се е сетил да публикува "Приказка" на Дамян Дамянов . Това е едно то най - силните стихотвореноя , които някога съм чела , обожавам го . А ето и още едно негово , което много харесвам :

Ела до мен...
Дамян Дамянов


Ела до мен с целувката безкрайна
на наште две обречени тела!
Ела! Като магия! Като тайна!
Ела, като безсмъртие ела!
Като звезда, умряла в изнемога
от сблъсъка на срещната звезда!
Ела! Изпепели ме в своя огън!
Сама стани на пепел! Но следа
подире ни в небето да остане!
И с нашта светлина тя да блести!
На нашто място да остане рана.
Но с друга светлина след нас огряна,
вселената ще ни обезсмърти.

[vanilla_g]

Айде и още едно :

Среднощна молитва
Дамян Дамянов

Събличай се, полека се събличай
със грацията дивна на русалка!
От себе си едно след друго свличай
прикритията нежни, ала малки
на свойта плът свенлива, но греховна.
Нима е грях тъй да те гледам, мила?
Нали от този вечен грях любовен
ний всички на света сме се родили?
Нали от този "грях", така наречен,
започва всъщност нашето начало?
Ако е грях, то този грях е вечен,
безсмъртен като смъртното ти тяло.
И като моето, което те обича,
което тръпне, чака и което...
Събличай се! Полека се събличай,
греха да видя и да го усетя,
в копнежа му да изгоря докрая...
На този свят горчив и толкоз мрачен
по-сладко чудо от това не зная:
жена, която се съблича в здрача...

Събличай се и ми свети със вечност.

[Devil`s Bride]

Ти моя обич
Евтим Евтимов

Ти, моя обич, дълго забранена,
ти, моя тайна, скрита вдън горите,
открито трябва да вървиш до мене,
а всъщност си оставаш скрита.

Ти, моя непостигната победа,
ти, моя радост и тревожна драма.
Аз нямам право даже да те гледам.
Аз мога скрито да те мисля само.

И още едно: :)

ПИСЪК
Евтим Евтимов

    Аз защо те превърнах във своя море,
    тук, на шепата моя събрано,
    да ми бъде едничко на мене добре,
    а за тебе - каквото остане?

    Но морето си тръгва нататък без зов,
    но морето полека от мене отплува.
    Завърни се, море
    Завърни се, любов.
    Но морето мълчи, но морето не чува.

    Само писък на гларус морето сънува.

    О, защо обещавах ти вечния рай,
    обещаван на толкова длани,
    да останеш под моята стряха докрай,
    а за тебе - каквото остане?

    Но морето си тръгва нататък без зов,
    но морето полека от мене отплува.
    Завърни се, море.
    Завърни се, любов.
    Но морето мълчи, но морето не чува.

    Само писък на гларус морето сънува.

[ivorysoul]

Тихо -
както вали.
Тихо -
както боли.
Тихо.
Тихо.
Тихо -
снежинките засипаха сърцето ми.
Сърцето ми, по-пусто от градините
на София, напълно изоставени
от скитници, мечтатели и влюбени
(Умираше засипано сърцето ми.)
И моята носталгия единствено
ме стопляше със детските си хълбоци
и викаше насреща ми: приятелю,
не вярвай, че морето е измислица.
Морето съществува - и достатъчна
е вярата ти в някакво приятелство,
за да израсне бавно пред очите ти.
Морето се изправи пред очите ми.
Водата му със гъвкаво движение
се чупеше в кристалите на пясъка.
Дълбоко утаени, цветовете му
очакваха нетърпеливо слънцето.
Изнемощели лягаха делфините
в прегръдките на хладните течения
и сенките им падаха стремително
над рибите... И рибите се плашеха.
И рибите живееха... И някъде
из дъното - сарматско - на душата ми
изплуваха най-смътните ми спомени...
...Хрилете ми изгаряха от въздуха.
И перките ми блъскаха дърветата.
И люспите ми падаха по пясъка
хилядолетия преди сълзите ми...
О, рибите живееха... Не бързайте.
Не тръгвайте по стъпките ни в пясъка.
По стъпките ни към небето - нашата
съдба на ужасени победители...
Не знаете вий колко е мъчително
и колко е опасно - да се връщате
отново към морето си - потресени,
че в себе си морето не намирате.
Морето ни (О, загубо) във себе си
ний първо го убиваме... Не бързайте,
лъчисти вий - нежни, да излизате.
Не знаете вий - откъде ще знаете
жестоката ни нужда да обичаме...
И колко ни е трудно да обичаме
не знаете вий... Мисля си понякога,
че любовта е чувство към морето ни -
бездънното, най-синьото, безкрайното,
в което ний преди сме съществували.
Навярно ни е било много хубаво,
когато непрекъснато сме плували.
И затова след всички перипетии,
които сме преминали - единствено
любовното ни чувство е останало -
ний винаги се влюбваме в някого.
Обичаме ли - носиме телата си
с космическата лекота на рибите.
И откъде е странното мълчание
на влюбените? Откъде е странната
и хармонична пластика - над думите?
(Над думите с които ний отчаяно,
заместихме езика на очите си...)
...Как искаме ний вечно да обичаме,
но толкова е трудно да обичаме -
до края да се радваме на себе си.
Аз няма да говоря за казармите,
парадите, казармите, убийствата -
ще премълча военното безумие,
защото ще умра от отвращение.
Аз ще възпея святото мълчание
на влюбените... Скока им над Думите.
Езика на телата - и в очите им.
Дълбокото им сродство със делфините.
Морето се отдръпна пред очите ми.
На дъното му се усмихва лятото.
Случайното докосване на хората
отекваше дълбоко във сърцето ми.
А хората се качваха в трамваите
и влизаха - разменяха си поздрави.
Отърваха с усмивки от косите си,
лицата си, ръцете си, палтата си,
безпомощните люспи на снежинките...
И светеха за Някого очите им.
И светеха за Някого лицата им.
И светеха за Някого ръцете им
тихо -
както вали.
Тихо.
Тихо.
Тихо.


Христо Фотев - Морето

[Devil`s Bride]

Пенчо Славейков
Неразделни

Стройна се Калина вие над брегът усамотени,
кичест Явор клони сплита в нейни вейчици зелени.

Уморен, под тях на сянка аз отбих се да почина,
и така ми тайната си повери сама Калина -

с шепота на плахи листи, шепот сладък и тъжовен:
"Някога си бях девойка аз на тоя свят лъжовен.

Грееше ме драголюбно ясно слънце от небето,
ах, но друго слънце мене вече грееше в сърцето!

И не грееше туй слънце от високо, от далеко -
грееше ме, гледаше ме от съседски двор напреко.

Гледаше ме сутрин, вечер Иво там от бели двори
и тъжовна аз го слушах, той да пее и говори:

"Първо либе, първа севдо, не копней, недей се вайка,
че каил за нас не стават моя татко, твойта майка.

Верни думи, верна обич, има ли за тях развала?
За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла."

Думите му бяха сладки - бяха мъките горчиви -
писано било та ние да се не сбереме живи...

Привечер веднъж се връщах с бели менци от чешмата
и навалица заварих да се трупа от махлата,

тъкмо пред високи порти, там на Ивовите двори, -
"Клетника - дочух между им да се шушне и говори: -

право се убол в сърцето - ножчето му още тамо!"
Аз изтръпнах и изпуснах бели медници от рамо.

През навалицата виком полетях и се промъкнах,
видях Ива, видях кърви... и не сетих как измъкнах

остро ножче из сърце му и в сърцето си забих го,
върху Ива мъртва паднах и в прегръдки си обвих го...

Нек' сега ни се нарадват, мене майка, нему татко:
мъртви ние пак се любим и смъртта за нас е сладка!

Не в черковний двор зариха на любовта двете жъртви -
тамо ровят само тия, дето истински са мъртви -

а погребаха ни тука, на брегът край таз долина...
Той израстна кичест Явор, а до него аз Калина; -

той ме е прегърнал с клони, аз съм в него вейки свряла,
За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла..."

Дълго аз стоях и слушах, там под сянката унесен,
и това що чух, изпях го в тази моя тъжна песен.

[SkitnicaVmoretO]

Затворих птица

Отдавна трябваше това да зная,
защо тъй късно го открих,
затворих птица в празната си стая
и без да искам я убих.

Гора

Да бяхме спрели както при игра,
да отпочинем, а след туй отново,
а ето влязохме в една гора
измислена от чувство и от слово.
Гора непроходима, без лице
ни път назад, ни път напред синее
макар, че се държахме за ръце,
изгубихме се с теб по детски в нея.
"Къде си" - викаше през сто недра,
"Къде си" - виках аз през мрака черен,
като изгубени деца в гора,
които плачат за да се намерят.

Евтим Евтимов

[ivorysoul]

Из "Обещание за поезия" на Христо Фотев


Когато си отново над морето - и когато

от дъното му се надигне някаква дълбока,

космическа въздишка - и внезапно Скока

изпълни тялото си с тежкото си лято,

скочи - водата ще отнеме тежестта му.

Последвай устрема - замаха на ръцете си,

и чувството, секунда може би, че си крилете

на птица - да вибрира в острото ти рамо.

Очи, във взрива на мехурите разтваряй.

И пресечи със няколко измерени движения

и първото, и второто, и третото движение -

четвъртото е най-опасно - остро - не забравяй

-не си вода... Почти по-съвършено от водата

е тялото ти, голото, надолу устремено,

ще става все по-пълтно, по-опалово студено,

но ти не спирай скока си надолу, по средата.

Не вярвай на средата ти - на онова приятно

усещане за щастие - оранжево - тогава

ти превърни в стомана и най-малката си става,

защото никога не ще те видиме обратно.



Ах, твоето спасение е в скока ти надолу.

А дъното се вдига все по-тъмно, по-голямо.

Какво че въздуха... Че те изгаря пепелта му.

В морето ти си целия - на дъното му голо.

Замри - на въздуха си до последната частица.

И в най-последната, коленичи по-ниско от съня ни...

И с устремените си колене, гърди и длани

се изхвърли нагоре, по-нагоре - ти си птица.

...А въздуха - когато той те ослепи отново

и те приеме на живота си в горчивото изкуство -

ти съхрани завинаги внезапното си чувство,

че си в света - във всички ни и всичко, -

че си слово.

[¤§¤ DAMNED^ANGEL ¤§¤]

Александър Стефанов
Любов

Обичам те, момиче
и ме плаши
желанието
- понякога -
да те завържа;
нещата твои
да наричам наши;
да те отслабя,
за да те поддържам.

Обичам те, момиче
и ме плаши
желанието
- понякога -
да те отровя.
Да те убия.
Да съм пак свободен.
Да мога да те погреба.
Да те заровя.

Обичам те, момиче.
И ме плашиш.
Защото всичко знаеш,
а мълчиш.
И във мига,
във който се засмееш
от ъглите на светлите очи
очаквам
мрак да се излее
и - в сълзите -
тъга да загорчи.

Обичам те,
момиче странно.
Странна
е любовта ми с теб,
нали?
Ще те убия ли?
Дали ще те боли?

[ivorysoul]

Христо Фотев
Най-после тялото ти е узряло...

Най-после тялото ти е узряло.
Ти облаците си взриви - скочи.
И в скока си на светлото си тяло
чадърите ни траурни стъпчи.

Ах, скачай ти и с цялата си сила
ме блъскай по лицето - възкреси
на зимните ми мисли хлорофила,
усмивката ми - бившите коси...
Танцувай - аз съм твой и аз отново
във твое име - ще се отрека.
Ще млъкна аз пред мощното ти слово
на колене - със шапка във ръка.
И пак отново в струите ти гъсти,
там някъде - на края на нощта,
аз ще целуна святите ти пръсти -
седефа на нозете те - в калта.