Българска класика

[Bonita]

http://members.fortunecity.com/13leo/damian1.html
:)

[aflame fairy]

Пенчо Славейков

О, има тих вълшебен край
и никой го не знай,
къде е той -
вълшебен край на отдих и покой.
Къде е той?
Живей, люби, страдай,
надей се и желай -
достига там
тоз, на когото во сърцето плам
гори за там, -
тоз, който люби, страда и живей,
тоз, който като мен за тоя край кoпней.

      *  *  *
На листовцете на моминската сълза
родените в зори две капчици роса

огрея слънцето с вълшебния си лик -
и двенките в едно се сляха те за миг.

Не сляха ли се тъй и нашите сърца,
като онез две капчици роса?

Ти помниш? - в ясните зори на младостта,
кога ни слънцето огря на любовта!



       *  *  *
Во стаичката пръска аромат
оставена от тебе китка цвете,
тоз аромат душата ми в мечти
при теб унася, свидно мое дете.

И виждам те унесена в мечти
за мен, подпряла чело на ръцете...
Во стаичката пръска аромат
от теб оставената китка цвете.

    *  *  *
Докле е младост, златно слънце грей,
сърцето златни блянове лелей.
Докле е младост, леко път се ходи
и леки са световните несгоди.

Докле е младост, всичко е шега;
не хвърля сянка на сърце тъга;
дори тъгата извор е на радост -
докле е младост, ах, докле е младост!


     *  *  *
Нощ преваля; зад гори
ясен месечко се скри,
ей зора ще сипне скоро -
сбогом, жадена изгоро!

Що е, че съм разделен
аз от теб? Нали весден
мила на сърце те нося -
сбогом, птичко свилокоса!

Скоро пак ще притъмней.
Славей песен щом запей,
ти възчаквай ме тогива -
сбогом, моя желбо жива!

Не чезни, а имай мен
мило на сърце весден -
би ще времето крилато...
Сбогом, мое златно злато!


     *  *  *
Плакала е горчиво нощта,
плакала е мълком сирота,
че за нея белий ден нехае,
че не иска той дори да знае
туй що мъчи нейното сърце
и каква й скръб тъми лице!...

И когато сипна пак зората -
от сълзите на нощта земята
бе покрита с бисерна роса;
и во всяка капчица-сълза
се огледва белий ден сияен -
и усмихнат мина пак нехаен.

[selia]

Ето едно което много харесвам:

Пеньо Пенев

Когато вече някой ден
решиш към нов бряг да отплуваш;
недей си взема сбогом с мен -
отплувай, без да се сбогуваш.
Върви, обичана жена,
понесена вовек в сърцето-
Луната ще е пак луна
и пак небе ще е небето.
В любов недей ми се кълна!
Защо е нужно да се лъжем?
Ти нямаш никаква вина
в това, че ще остана тъжен.
Веднъж ли горест съм познал?
Веднъж ли съм се огорчавал?
При мене който не е спрял,
не ме е само той ранявал.
Ти моята любов прости!
Сърцето ти не ми е длъжно...
Какво е скръб не знаеш ти,
не знаеш ти какво е тъжно...
За сбогом няколко слова
да каже всяка друга може.
Но ти не би могла това,
ти кръст не можеш лесно сложи.
Ах, ти си толкова добра!...
И в свойта нова безнадеждност
без думи аз ще разбера
за отзвучалата ти нежност...
Затуй когато някой ден
си тръгнеш и не затъгуваш,
недей си взема сбогом с мен,
иди си, без да се сбогуваш.

[aflame fairy]

Пенчо Славейков


Криволи покрай гората
необъхтана пътека -
край пътеката огнище
тлее и гасней полека.

Ту подпуши, ту отнейде
пламъчен език избие;
като млечен сърп високо
в небесата дим се вие.

Ей, ранила трепна, плахо
в небеса зорница ясна,
и огнището край пътя
вече догоря, изгасна.

Там незнаен скитник снощи
огън стъкна, отпочина,
гря се... недочакал утро,
подрани и си замина.

Де ли той сега се скита?
Де ли той ще да замръкне
в тъмна нощ- и, да се сгрее,
пак огнище ще да стъкне?

Колко ли таквиз огнища
ще запали и остави!-
И с зората рано утрин
ще замине, и забрави..

[Donnerjack]

                     

                    ЛЮБОМИР ЛЕВЧЕВ 

       
                    Да те жадувам аз,
                    да те жадувам!
                    А ти все повече да се отдалечаваш.
                    И аз все повече да съм виновен...
                    Това е толкова недопустимо!
                    Защото все пак ти ще ме помилваш.
                    Главата ми ще падне на гърдите ти -
                    ще се стопят китарите,
                    догдето остане само оня звук,
                    наподобяващ
                    звънтежа на пружинено легло...
                    Това е толкова недопустимо!
                    Защото аз не съм готов да те загубя
                    като ключе от пощенска кутия
                    и като календарче с телефони.
                    Не съм готов!
                    Не съм готов!!
                    Затуй минавам всяка вечер
                    под фосфорната тайна на прозореца
                    и под влудяващия стон на гълъби ревниви...
                    Минавам аз.
                    Минавам сам.
                    Недопустим като тъга.

[Owl]

Константин Павлов  - ФЬОНИ МЪТИ КРЪГЛИ РЕЧНИ КАМЪНИ
http://www.liternet.bg/publish3/kpavlov/fioni/fioni.htm

[mini_mim4e]

Вижте сега, време е за нещо не толкова тъжно - ето ви едно стихотворение, което мисля, че е много добро:)))

ПЕСЕН НА ИНТЕЛИГЕНТА

Купувам всеки месец една желана книга,
билетче за театър,билетче и за кино,
списание с проблеми, купувам си.......Момент !
Все пак не съм Рокфелер,
аз съм интелигент !

В бараката отсреща върти магазинера
на сирене и леща и на суджук размера -
кола, крайградска вила, паричен влог.......Момент !
Бакалин да съм станал,
а не интелигент !

Месарят в магазина с омраза ме поглежда
и купчина сланина над кокъла подрежда.
- Но вижте, аз съм с язва и би било.......Момент !
Касапин да съм станал,
а не интелигент !

Сред шарени сергии минавам през пазара,
домати и капии претеглям на кантара.
- Ей, много скъпо, чакай, недей така.......Момент !
Да съм стоял на село
а не - интелигент !

А късно вечер в къщи когато се прибирам,
жената все се мръщи, жената се нервира,
че вечно съм разсеян, че вечно съм.......Момент !
Да си е взела мъж,
а не интелигент !

Когато тази песен изпея на Другари,
те нервно се размърдват, запалват си цигари,
поглеждат към небето, изчакват за момент
и тръгвайки, ме удрят с едно: " Интелигент !"

На всяка здрава сила съм нужната прослойка -
удобна връхна дреха с универсална кройка,
идейно нестабилен и мислещ елемент,
нещастен, необичан, проклет интелигент !
В главата ми се раждат сравнения различни,
сравнения цветисти, бих казал - неприлични,
като това набример: - Бе мога ли.........Момент !
Та кой ми е виновен,
че съм Интелигент ?

[mini_mim4e]

но все пак класиката си е класика: един страхотен поет!

НЯКОГА

Недялко Йорданов

Някога, някога, толкова някога
колкото девет лета
на някаква уличка с няколко думички
спря ме веднъж любовта.
Беше наистина толкова истинска
колкото може да е
слънцето весело, старата есен,
старото тъжно небе.
Весели есенни кестени блеснали
ръсеха светли следи.
Златни, квадратни, невероятни
изгряваха вредом звезди.
Странно тържествена, жертвена, женствена
беше земята под нас.
Бяхме ний истински, искрени, изкащи
мислещи само на глас.
Може би времето, може би временно,
може би от възрастта,
няма ни улички, няма ни думички,
няма я в нас любовта.
Може би някъде някога в някого
пак ще се влюбим, нали?
Нещо ще искаме, нещо ще чакаме,
нещо пак ще ни боли.
Колко естествено, просто наследствено
дойде при нас трезвостта.
Весели есенни кестени, где сте вий,
где е сега любовта?
Някога някога, толкова някога
колкото девет лета
на някаква уличка с няколко думички
спря ме веднъж любовта.

[Magic`Green`eyes]

Отчуждаване
  Първан Стефанов

Студени улици. Студени здания.
Студено ми е като никой път.
Превърнали сме дните в разстояния,
които вече страшно ни делят.

Гнезда си свиваме под свои стрехи.
От болката на друг не ни боли.
И става тъй, че в новите си дрехи
не сме това, което сме били.

И често пъти като зимен вятър
един въпрос плющи  над съвестта:
защо и добрината на сърцата
ще трябва да изхвърлим с бедността?

Въжето на войнишката ни дружба
полека се разнищва на влакна.
Ценим се повече по ранг и служба.
Сдружаваме се по величина.

О, колко ме измъчва туй изкуство.
И се боя, че в моя свят голям
на митинги и колективни чувства
бих могъл да остана страшно сам.

[Magic`Green`eyes]

Закъсняла
Станка Пенчева

Сега
аз бих възпяла
не първата любов -
безплътната и бялата,
априлската, прохладната -
сега аз бих възпяла
оная, безпощадната,
отчаяната,
закъснялата.
За нея няма място пазено -
тя трябва да руши и да прегазва,
да оскърбява и да бъде оскърбявана...
Не стъпва тя по папрат и тинтява -
върви през кал,
през остри кремъци,
върви -
защото страшно бърза времето,
защото идва няй-голямата раздяла...
От тъмен огън разлюляна цялата,
върви -
и дирята й свети кървава...
Не първата възпявам аз,
не първата...

[Magic`Green`eyes]

Жена
Найден Вълчев

- Кажи коя е първата жена
на твоите момчешки дни и нощи?
- Залезе тя при изгрева си още
с нетрайна романтична светлина.

- Кажи коя е нежната жена
която ти все още не забравяш?
- Забравям я. Вълната се смалява,
когато дойде другата вълна.

- Кажи коя е тъжната жена,
която те направи суха пепел?
- Държа един угаснал въглен в шепа
и в него няма капка топлина.

- Кажи коя е вечната жена,
която в теб до края ще живее?
- Не чуваш ли? Тя моя син люлее
със свойта вечна песен: - На-ни-на.

[Magic`Green`eyes]

Щом търсиш трайност
Блага Димитрова

Приятелство между жена и мъж.
Вълнение, зарито в корена,
         а на открито -
спокойствие и ведрина.
Кръстоската на погледите
не дава разрушителна искра.
         Замлъкването
внезапно се пронизва с гръм.
Ръцете суеверно все заобикалят
        подривното докосване.
За да не стигнат отчуждени до раздяла,
избягват двама близостта.

Приятелство между жена и мъж?
Целувка на душите, представи си,
        която трае цял живот.
        Не я разяжда ревност,
пресищане не я заплашва,
ни разстояние, ни време,
         ни страх, ни изневяра
над тази вярност нямат власт.
Надмогване на сляпата природа.
В такава връзна противоестествена -
каква естественост и свобода!

Приятелство между жена и мъж.
          Да не повярваш.
Най-висшата игра със огъня.
Оплождане взаимно на духа.
На този тих и звезден пламък
премръзналите пръсти аз си грея,
опарени от хищната любов.
Изтръпвам от самото недокосване,
         от липсата на клетви -
         пълна с вяра.
Над тъмните въртопи на страстта
се извисява този вечно снежен връх,
загатващ за неземния ни произход.
А някъде дълбоко в корена
        коварно,
потайно, влажно, земно
        гризе една тъга...

[Magic`Green`eyes]

Гонг
Блага Димитрова

Колко пропуснати възможности да се обичаме.

Залез в еленовите рога на гората - не за нас.
Двама в люлката на листопада - не аз и ти.
Нощна балсамна тишина - не за нашите думи.

Колко безценни дарове разменихме на безценица:
               насаме - за сборища,
               целувки - за охапваници,
               нежност - за шум и суета.

Колко пропуснати възможности да се обичаме.

Мога ли да върна поне една проляна луна?
Още поне една дива ягода в сенките на Пирин?
Още поне едно отброяване на кукувичия гонг?

Девет царства разменям за едно щурче под прага,
                чужбините - за насаме,
                победите - за оня поглед,
                славата - за една любовна  нощ.

Колко пропуснати възможности да се обичаме.

[Magic`Green`eyes]

Обич моя
Добри Жотев

Роди ме ти!
От женската си слабост ме роди,
да бъда твой и силен.
Но аз обърках сила със насилие
и вдигнах над главата ти камшик,
и го размахвам хиляди години.
Обич моя!

Роди ме ти!
От вечния копнеж да бъдеш любена,
роди ме.
Но аз те похитих
и се нарекох твой владетел.
Обич моя!

Роди ме ти!
От жажда да любеш ме роди.
Но аз не вярвах в любовта ти.
И в нейното нестихващо огнище
раздухвах страх,
убиващия страх от мене.
Обич моя!

Прости!
Навярно вече влизам в пълнолетие,
защото ме спохожда мисълта
за моята, голямата вина,
вековната вина пред тебе!
Обич моя!

Почакай ме! Тъй дълго си ме чакала.
Кълна се в силата на слабостта ти,
в копнежа ти да бъдеш любена,
във жаждата да любиш се кълна,
отнетото до капка ще ти върна!
И някога от мъката и болката
роден и сам родил те,
аз може би ще те заслужа.
Обич моя!

[Magic`Green`eyes]

Най-добрият ученик
  Веселин Ханчев

Той беше добър ученик.
Най-добрият в класа.

Седеше на първия чин;
до прозореца, вляво,
беше нисък на ръст,
с коса като пламък,
червена и права,
с цяло съзвездие лунички
върху двете страни.

Беше много добър ученик.
Знаеше всеки урок,
отговаряше точно и ясно,
не мълеше,
когато учителят,
питаше:
прав зад катедрата.
- Кои са царете от Второто българско царство?
- Къде се намират Азорските острови?
- Какво получаваме, когато прибавим
към натрия три молекули сребро?

Той беше добър ученик.
Най-добрият в класа.

Веднъж,
съвсем неочаквано,
влезе един офицер.
Прав зад катедрата,
офицерът посочи
първия чин до прозореца вляво,
и каза:
- Излез на дъската.
Ела.
Говори.
Отговаряй на всички въпроси
подробно и ясно.

Беше в час по мъчение.

От стената
като от черни килии
гледаха Ботев и Левски.
Върху празните чинове
седеше страхът
и подсказваше:
- Кои са ония,
с които си ходил на явка?
- Къде се намира
квартирата, дето се срещаше с тях?
- Какво си получил?
- Кому си го дал?

Беше в час по безстрашие.

Тои беше добър ученик.
Най-добрият в класа.
Излезе навън
пред дъската.
Косата му рижа изгря
върху нейното черно небе
с тебеширени облаци.
Лицето му
беше спокойно и ясно
под златните лунички.

Беше много добър ученик.
Най-добрият в класа.

Но нищо не каза.
На всички въпроси
отвърна с мълчание.

Мълчеше,
когато го питаха в класната стая.
Мълчеше,
когато навън го поведоха.
Мълчеше,
когато го туриха прав
до стената на задния двор.
Мълчеше,
когато последен звънец
удариха пушките.

Беше много добър ученик.
Мълча
и получи отличен

в час по безсмъртие.