Българска класика

[{dulgokoska}]

Сега изучаваме този поет в училище... доколкото ми е известно не е представлявал интерес и дори е бил съвсем безличен и обикновен човечец... госпожата изказа предположение, че няма да допадне на учениците, заради своята мрачност, но мен именно тя ме привлече... Стиховете му са изключително емоционални, макар и тъмни...
Исках да споделя впечатленията си с вас, дано ви подействат както на мен... ето едно стихотворение, не съм го редактирала, защото го имам преснимано на бели листа и не знам дали не е така в оригинал...


Дяволско

Той е вехт, но има сила странна:
може и да плиска над града,
взема ли със мене дъждобрана,
знам, ще секне на часа дъжда.

Като прилеп в мрака на антрето
висне моя дъждобран заспал,
тегне вече седмици небето,
дъжд вали и мен ми става жал

за детенцето, което бледо,
въз стъклото лепнало челце,
часове като зътворник гледа
вадите с помръкнало сърце;

за врабеца, под стрехата сгушен,
който, сякаш сам извън света,
слуша как разшумената круша
шумоли със капки и листа;
за онез, що работят в заводът
шест дни и в неделя всеки път,
вместо в парка да се поразходят,
трябва вътре в къщи да стоят.

И тогава грабвам дъждобрана.
Тръгвам. И над моята глава
в миг се пръскат облаците сбрани,
грейва безпределна синева.

По дърветата разпукват пъпки,
трепкат слънчеви петна под тях,
паркът е изпълнен с глъч и стъпки,
смеят се чешми, струи се смях.

Възрастните, седнали на пейки,
разговарят с весели лица,
а наблизо с кофички и лейки
си играят в пясъка деца.

Само аз в алеите засмени
скитам странен, с вид на пенсионер,
и върви подобно сянка с мене
неотлъчно дъждобранът чер.

Изумени ме поглеждат всички
със усмивка, сдържана едва,
доближа ли - хвръква ято птички
и децата дигат в страх глава.

И не знай, не подозира никой,
че да могат да се веселят,
върху устните им смях да блика,
да е тъй безоблачен денят

слънце и зеленина да има,
паркът да е с блясъци залян,
трябва тук на стража да стоиме
аз и моят смешен дъждобран.

[неземен]

Сега изучаваме този поет в училище... доколкото ми е известно не е представлявал интерес и дори е бил съвсем безличен и обикновен човечец... госпожата изказа предположение, че няма да допадне на учениците, заради своята мрачност, но мен именно тя ме привлече... Стиховете му са изключително емоционални, макар и тъмни...
Исках да споделя впечатленията си с вас, дано ви подействат както на мен... ето едно стихотворение, не съм го редактирала, защото го имам преснимано на бели листа и не знам дали не е така в оригинал...

Привет!Твоята учителка  не е в крак със съвременната поезия.Това е един от големите български поети.Един от най големите.Заслужава си да го прочетеш.В библиотеките има негови стихосбирки.


Дяволско

Той е вехт, но има сила странна:
може и да плиска над града,
взема ли със мене дъждобрана,
знам, ще секне на часа дъжда.

Като прилеп в мрака на антрето
висне моя дъждобран заспал,
тегне вече седмици небето,
дъжд вали и мен ми става жал

за детенцето, което бледо,
въз стъклото лепнало челце,
часове като зътворник гледа
вадите с помръкнало сърце;

за врабеца, под стрехата сгушен,
който, сякаш сам извън света,
слуша как разшумената круша
шумоли със капки и листа;
за онез, що работят в заводът
шест дни и в неделя всеки път,
вместо в парка да се поразходят,
трябва вътре в къщи да стоят.

И тогава грабвам дъждобрана.
Тръгвам. И над моята глава
в миг се пръскат облаците сбрани,
грейва безпределна синева.

По дърветата разпукват пъпки,
трепкат слънчеви петна под тях,
паркът е изпълнен с глъч и стъпки,
смеят се чешми, струи се смях.

Възрастните, седнали на пейки,
разговарят с весели лица,
а наблизо с кофички и лейки
си играят в пясъка деца.

Само аз в алеите засмени
скитам странен, с вид на пенсионер,
и върви подобно сянка с мене
неотлъчно дъждобранът чер.

Изумени ме поглеждат всички
със усмивка, сдържана едва,
доближа ли - хвръква ято птички
и децата дигат в страх глава.

И не знай, не подозира никой,
че да могат да се веселят,
върху устните им смях да блика,
да е тъй безоблачен денят

слънце и зеленина да има,
паркът да е с блясъци залян,
трябва тук на стража да стоиме
аз и моят смешен дъждобран.

[неземен]

Сега изучаваме този поет в училище... доколкото ми е известно не е представлявал интерес и дори е бил съвсем безличен и обикновен човечец... госпожата изказа предположение, че няма да допадне на учениците, заради своята мрачност, но мен именно тя ме привлече... Стиховете му са изключително емоционални, макар и тъмни...
Исках да споделя впечатленията си с вас, дано ви подействат както на мен... ето едно стихотворение, не съм го редактирала, защото го имам преснимано на бели листа и не знам дали не е така в оригинал...

Привет!Твоята учителка  не е в крак със съвременната поезия.Това е един от големите български поети.Един от най големите.Заслужава си да го прочетеш.В библиотеките има негови стихосбирки.


Дяволско

Той е вехт, но има сила странна:
може и да плиска над града,
взема ли със мене дъждобрана,
знам, ще секне на часа дъжда.

Като прилеп в мрака на антрето
висне моя дъждобран заспал,
тегне вече седмици небето,
дъжд вали и мен ми става жал

за детенцето, което бледо,
въз стъклото лепнало челце,
часове като зътворник гледа
вадите с помръкнало сърце;

за врабеца, под стрехата сгушен,
който, сякаш сам извън света,
слуша как разшумената круша
шумоли със капки и листа;
за онез, що работят в заводът
шест дни и в неделя всеки път,
вместо в парка да се поразходят,
трябва вътре в къщи да стоят.

И тогава грабвам дъждобрана.
Тръгвам. И над моята глава
в миг се пръскат облаците сбрани,
грейва безпределна синева.

По дърветата разпукват пъпки,
трепкат слънчеви петна под тях,
паркът е изпълнен с глъч и стъпки,
смеят се чешми, струи се смях.

Възрастните, седнали на пейки,
разговарят с весели лица,
а наблизо с кофички и лейки
си играят в пясъка деца.

Само аз в алеите засмени
скитам странен, с вид на пенсионер,
и върви подобно сянка с мене
неотлъчно дъждобранът чер.

Изумени ме поглеждат всички
със усмивка, сдържана едва,
доближа ли - хвръква ято птички
и децата дигат в страх глава.

И не знай, не подозира никой,
че да могат да се веселят,
върху устните им смях да блика,
да е тъй безоблачен денят

слънце и зеленина да има,
паркът да е с блясъци залян,
трябва тук на стража да стоиме
аз и моят смешен дъждобран.

Нещо от Н.Лилиев
Знам сърдечен свиден кът.
Сред замрели в сън ели,
звучен ручей ромоли,
и лъчи-стрели трептят.

Там в забава рой пчели
своя сватбен танц въртят.
Боже,в тоя цветен  път
мойта вяра окрили.
-------------------------------
Тихият пролетен дъжд
звънна над моята стряха,
с тихия пролетен дъжд
колко надежди изгряха!

Тихият пролетен дъжд
слуша земята и тръпне,
тихият пролетен дъжд
пролетниприказки  шъпне.

В тихият пролетен дъжд
сълзи,възторг и уплаха
стихият пролетен дъжд
колко искрици  изтляха!
---------------------------------
На Тракия сре дзвучните нивя,
безбрежни,златокласи,
душата безметежна се унася
и аз вървя.

И аз вървя,милуван от вълните
на плодни равнини.
Сред родните поля звъни
утехата на дни честити.

Г.Джагаров
На мама
Затворя ли очи,аз виждам звездна вечер,
тъмнеят чумерненските балкани,
скали аз виждам в синята далечност,
и зъбери в небето приковани;

аз виждам валог,къщи,скрити в слама,
коларски път презнивите зелени
и две реки,протегнати към мене,
като ръцете чакащи на мама.
----------------------------------------
В.Ханчев
Пръстен
За твойто тихо идване,което
все още в мен отеква като гръм,
за даденото и назад невзето,
за прошката,че с теб съм ине съм,
за  думиете,понякога спестени,
за ласките ,които не спести,
за силата,която вля у мене,
когато беше най-безсилна ти
за туй,че бе на мое име кръстен
и твоя лош,и твоя хубав час,
на твоя малък пръст наместо пръстен
горещите си устни слагам аз.
-----------------------------------------
Ел.Багряна
УНЕС
Говори,говори,говори!-
аз притварям очи и те слушам:
-Ето,минахме сънни гори
и летим над морета и суша...

Вляво кървав вечер гори,
вдясно тъмни пожарища пушат.
Де ще стигнем,кога зазори?
Този път накъде лъкатуши?

Там ли,дето свободни ще бдим
и ще бъдем два пламъка  слети,
и в нощта,сред безбройни звезди,
като двойна звезда ще засветим?

Ти не знаеш?Аз също не знам-
но води ме,води ме натам!

[неземен]

Нещо от Хр.Ясенов

Когото здрач прибули теменугите
и твоят ден за скърби свечери,
ти затвори душата си за другите
и в себе си утеха намери!

И в бездната на тъмните страдания
разпъвай свойта мъка и плачи!
Но в шумний хор на людските ридания
ти своята нерадост премълчи!
----------------------------------------------
Над безкрайното поле
дъжд подранил завале...
Дъжд подранил завале
над безкрайното поле.

Бог въздъхна уморен
и безтрепетно разкри
и безтрепетно разкри
ден безбрежен и студен.

Ден безбрежен и лъчист
грийна в сънните гори
и в нерадост озари
всеки клон и всеки лист.

Всеки клон и всеки лист
свойто щастие прокле-
че над родното поле
есен багри разпиле.
   ---------------------
През...гранитните огради на змислените здания
всяка скръб заплака,всяка горест зарида..
И събужда се вълната на заспалите страдания....
сякаш пее,сякаш плаче тишината на граада;

А тежат ми на душата тия улици и сгради,
тия пъстри булеварди пълни с хора и мъгла:
аз жадувам гръм и грохот и железни барикади-
и железни барикади и почупени стъкла!

Аз жадувам гръм и трясък,и рушения на замъци,
и оловен дъжд и огън от самите небеса-
аз бих искалда погледам всяко  здание в пламъци,
че и в пламъците земни има-има чудеса!

***********************************
Събуди ме в прохладните утрини,майко-
в несъбудени ранни зори:
искам слънцето,слънцето светло да видяда видя
и далечните сини гори!

И понесъл тъгата на тъмни пустини,
превъзмогнал кошмари и сън,
да послушам пробудните цветни  градини
и съзвучния среебърен  звън.

И забравен от бога на всички небета-
като лодка по тъмни води-
да погледам далечните родни полета
и земята на мойте деди.

Събуди ме в прохладните утрини, майко-
в несъбудени ранни зори:
искам слънцето,слънцено светло да видя
и далечните родни гори!

[ivorysoul]

Христо Фотев
И нощите са стъклено студени...

На К.Павлов

И нощите са стъклено студени.
И въздуха не омагьосва никого.
Земята е сама за себе си.
Луната е сама за себе си.
И всички сме сами за себе си
във нощите на януари.
И струва ни се, че измислица -
чудесна и велика, но измислица -
са били и тревите,
и цветята,
и дърветата.

Във себе си е вгледано дървото.
Не вярвайте! Привидна е смъртта му.
И мъртвата му фигура, която
напомня пра-прастарите релефи
на пещерните хора е измамна...
Дървото е затворило очите си -
усмихва се във себе си дървото.
И мисли - непрекъснато работи
фантазията му, дълбоко скрита
в привидно овъглените му корени.
Дървото се усмихва. Не мислете,
че ни презира. Радва се дървото.
И мисли, че приличаме на него
по чистота, усилие и щастие...
Че някъде дълбоко в себе си,
където са големите ни корени,
ний вярваме по-силно и от него
в тревите и цветята, и дърветата...

[неземен]

Нещо от Вапцаров

Ще бъда стар,ще бъда много стар,
ако оцелея  след погромите,разбира се-
като окъсан рибен буквар
модел  хилядо осемстотин и читирийсе.

Тъй както малките деца разлистват
и започват със картинките  от края,
така и мене днеска ми се иска
за бъдещето да си помечтая,

Защо пък не?-В мечтите няма нензура,
мечтите греят в синкава прозрачност.
А ПО- ДОБРЕ Е ДА ПОДГОНИШ ВЯТЪРА,
ОТКОЛКОТО ДА СЕДНЕШ И ДА ПЛАЧЕШ

От Кирил Христов
САМОТНА ЖЕТВАРКА

Трепти отвръст  горещина,
пристъпва пътник като  в съне,
там някъде сама жена
на закъсняла нива жъне.

И звънко тя и жално пей,
и слуша целий край унесен,
и слънцето по-силно грей,
и душно е от тая пессен.

Какво нарежда тя горка?
Кого тя клетницата жали?
Или е скръб току-така
за всекедневните тегла ли?

Ох,то не е що вчера бе
и днес,и всякога ще бъде:
петмина в ден да погребе
съдба жестока я отсъди.

Войводата-бащичко стар,
дружината му-трима сина,
а първо либе байрактар
и между първи пръв в Пирина.

И пеетя за свойта жал,
и жъне нива закъсняла,
и спира  пътник отмалял
да чуе песента и цяла.

Стои със стиснато сърце
и слуша...Свят отвъде гине!
Той слуша-и тъмней лице,
и светят планините сини.

ЛЯТНА НОЩ

Мяркат се утринна дрямка унесени
сини далечни гори,
ясни лазури,върху им надвесени,
пурпурен блясък покри.

Чезнат в небето звездици  изгубени,
чезнат по шеметен път-
сякаш прощават се погледи влюбени,
сякаш сълзици горят.

[ivorysoul]

Христо Фотев
Едно голямо и прекрасно "да"...

Едно голямо и прекрасно "да" - морето...
О, морето и съвършените му хоризонти.
Кой ги разтваря и затваря? Първия -
криле за уморените ми глезени.
На дъното на въздуха е втория -
върху водата -
на върха й.
А третия - с корона от сапунени мехури.
Голямото пътуване започва от четвъртия.
Плътта му из емайла на въздуха със тласъци
изскача и намира сянката си - гледайте
как се изопва със звънтене вертикала му.
Пътуването (с бившите си къдри) е във въздуха.
И постепенно ни изпълва, както вятъра
се извисява в корпуса на яхтите... Да тръгваме.
Но не защото трябва, трябва - невъзможно е
ний да не тръгнеме... Изглежда - без да знаеме
отдавна ний сме тръгнали... Пътуваме.
(Пътуващите си невинни) и внезапно укора,
сферичната уплаха и страдание във погледа
на Някоя... Сънуваме жените си, когато сме
със тях - лице срещу лице, - и над беззвучните
им устни ние падаме... Децата ни -
най-малките - са тъжните ни пощальони.
(О, телеграмите - от стая в стая...)
Ний пътуваме.
Останеме ли тука, ние никога
не ще се срещнем... Запомни ти - никога.
Надеждата за среща е пред нас.

[¤§¤ DAMNED^ANGEL ¤§¤]

Отивам си...
Дамян Дамянов

Отивам си. Но моля те, не страдай!
Не се измъчвай и не се кори!
Не си виновна ти да стигна ада
и огънят му жив да ме гори.

Не си виновна ти, не си виновна!
Виновен е светът със хорски бяс,
със тази пяна мръсна и отровна,
изсипана зловещо между нас.

Виновно е навярно битието,
което изкопа между ни ров,
което в злоби, в сметки ни помете
и не остави място за любов.

Отивам си. Но ти не ме изпращай!
Бих всичко друго преживял, освен
разплаканите ти очи - две цеви страшни
със два куршума - две сълзи след мен.

[неземен]

Нещо от Ив.Методиев.

КОСМОГОНИЯ
Ленива космогония от плява
и плетища с проскубани петли.
Мълчание,което се прозява.
От край до край магарешки бодли.

Насред дерето-вирче и върби.
А във водата чергици продрани.
И вечните прани-недопрани
с канап пришити български съдби.

Надникнеш към небето-полумрак.
Мъгли.В мъглите-Бог.И мокра глина...
Надникнеш във душата си невинна
и плахо се отдръпваш-прахоляк...

И дълго слушаш как вали,
а с всяка капка все по-тихо става...
И ето на -животът си минава...
И уж боли,а никък не боли.

[ivorysoul]

Христо Фотев
Небето се съблича...

Небето се съблича със безмилостно
спокойствие...тъй нечовешки хубаво
се извисява ръстът му -
без никого
да унизи, за да изтъкне себе си...
(Какво по-недостъпно и по-нравствено?)
И с влака ний прелитаме през гарите,
по-чисти и по-празнични от спомени!
Под туй небе - не вярвай в пустотата му!-
тъй слепи са очите ни и устните!
И тъй печално-радостни внезапните
ми мисли... Да говоря ли за себе си?
Отново ли да лъжа?
Предизвиква ме
и плаши ме невинноста на думите...
Убива ме жестокото насилие
над думите... И няма ли наистина
аз да заслужа тяхното доверие?
Как стана туй ужасно престъпление?
И кой ще ме накаже? Стига повече
за себе си...По-близо до дърветата!
(Кой ще ми върне правото на славея
да пея за луната.) Виждам своето
мълчание в дърветата... Зелени са
до болка във очите ми дърветата!
А планината - в утрото - изваяна
от здраве... Как димят братоубийствено
усоите под дървените мостове!
Кръвта ми е населена със спомени.
По-близки и по-призрачни от гарите!
Върби. Под тях незримотото присъствие
на нечия ръка... И тия покриви,
тъй скромно адресирани към слънцето!
Пак ме обзема старото безумие -
под всички покриви, във всички влакове!
Във всички самолети едновременно!
Със всички стюардеси и без никоя!
Пак старото безумие... Понякога
мечтая за съдбата аз на въздуха!
Да тръгна подир въздуха и нека той,
смиреният, ме учи на поезия!
(Как да извая своето присъствие.)
Мълчете! Оставете ме със въздуха
във влака - в коридора до прозореца!
Тъй мое е небето - и на всички ви!
Щастливи ли сте? Аз летя към гарата
и тя сама по себе си е щастие!
Тъй голо и свободно е сърцето ми,
че тръгва по небето!
А насреща ми -
дърветата с разтворени обятия!

[¤§¤ DAMNED^ANGEL ¤§¤]

Ела до мен...
Дамян Дамянов

Ела до мен с целувката безкрайна
на наште две обречени тела!
Ела! Като магия! Като тайна!
Ела, като безсмъртие ела!
Като звезда, умряла в изнемога
от сблъсъка на срещната звезда!
Ела! Изпепели ме в своя огън!
Сама стани на пепел! Но следа
подире ни в небето да остане!
И с нашта светлина тя да блести!
На нашто място да остане рана.
Но с друга светлина след нас огряна,
вселената ще ни обезсмърти.


На жена ми
Дамян Дамянов

От спомени не ме ревнувай!
Не ме ревнувай от жени,
които, и да съществуват,
са вече в миналите дни.
Или пък в миналите нощи.
Да, аз ги помня до една.
А може би, и те - мен още,
щом пак се връщат...Но - в съня.
Минават като сенки смътни
през неговия бял екран
и ми пошепват: "Ти си пътник!
Нима към глухия безкрай
се готвиш сам да отпътуваш
така - без с никоя от нас
на тръгване да се сбогуваш?"
...И тъй една подир една
минават и ръка подават.
И - само толкова, уви.
Една едничка все забравя
да дойде и ме поздрави.
Една единствена, която
върви към всекиго насам
и на главата, и в ръката
си носи по една коса...
Едната - бяла. До петите.
А другата - блести, звъни.
Зла, стара, грозна...Но не пита...
И е от всичките жени
най-страшната. От нея с право
ревнувай ме. И в сън нелеп
тя срещне ли ме, знай, тогава
завинаги ще те оставя...

Но дотогава - само с теб.

[ivorysoul]

Христо Фотев
Без монолози...

Без монолози - пози и лъжи.
И както в твоите дървета
хлорофила -
това което ми е дадено не ми
принадлежи -
принадлежа му аз със страшна
сила.

[GaLLeRy]

Обожавам Недялко Йорданов! С удоволствив чета Димчо Дебелянов,Никола Въпцаров,П.П.Славейков,Христо Фотев и още много български поети...

НЕ ОСТАРЯВАЙ, ЛЮБОВ
Не остарявай, любов, във телата ни топли и слети.
Ах, неуверена нежност все още в душите ни свети
и подозрително блясват шпаги от минали страсти,
звън на решителна битка за невъзможното щастие.

Не остарявай, любов, толкова страшна и дълга.
Опроверганото време ляга унило на хълбок.
Нека все тъй да гризем на надеждата острия залък –
късно е вече да спреш, рано е да се прощаваш.

Не остарявай, любов, чуваш ли, много те моля.
Кой те гримира така в тази изтъркана роля,
кой в този смешен костюм глупаво те е облякъл –
всичко е само игра, всичко е само спектакъл.

Не остарявай, любов! Ето, завесата пада –
кратък поклон и тръгни – гола, нахална и млада.
С нокти и зъби докрай своята чест отстоявай.
Не остарявай, любов, моля те, не остарявай!

1983 г  Недялко Йорданов




МЛАДОСТТА СИ ОТИВА
Младостта си отива
и е ясно това
не от белите жички
по мойта глава,

не от ситната мрежа
край мойте очи.
Младостта си отива -
туй по всичко личи.

Всеки осем цигари
съкращават със час
отредената възраст
на всеки от нас.

Ако пазя диета
и спортувам през ден,
ще се чувствам, разбира се,
сто на сто подмладен.

Младостта си отива,
ала не от това.
И каква съпротива
да окажа? Каква?

Младостта си отива.
Боже мой, не върви
да нагазя отново
посред морски треви,

да разтворя пак шепи
и да видя във тях
как искри сред водата
златен лунния прах.

Младостта си отива,
преметнала сак,
в стари джинси обута
до крайпътния знак,

със ръка неизменно
в безпаричния джоб.
Младостта си отива
на един автостоп.

Младостта си отива.
Ето, хлопва врата
пред разумния довод
за всички неща.

Младостта си отива
(ах, как помня това!),
уволнена си тръгва,
но със горда глава,

със уста си подсвирква,
не поглежда назад,
не й пука от нищо
пред смълчания свят.

Младостта си отива,
пие чаша коняк,
незаконно щастлива
край бургаския бряг,

изпотена от ласки,
цяла в пясък и сол.
Младостта си отива -
с песничка в си бемол.

Младостта си отива -
и дори без тъга.
Няма даже емоции.
Накъде? Докога?

Може би дотогава,
докогато умрем.
Младостта си отива...
Не съвсем.
Не съвсем.

1976 г Недялко Йорданов


Неразделни


Стройна се Калина вие над брегът усамотени,

кичест Явор клони сплита в нейни вейчици зелени.



Уморен, под тях на сянка аз отбих се да почина,

и така ми тайната си повери сама Калина -



с шепота на плахи листи, шепот сладък и тъжовен:

"Някога си бях девойка аз на тоя свят лъжовен.



Грееше ме драголюбно ясно слънце от небето,

ах, но друго слънце мене вече грееше в сърцето!



И не грееше туй слънце от високо, от далеко -

грееше ме, гледаше ме от съседски двор напреко.



Гледаше ме сутрин, вечер Иво там от бели двори

и тъжовна аз го слушах, той да пее и говори:



"Първо либе, първа севдо, не копней, недей се вайка,

че каил за нас не стават моя татко, твойта майка.



Верни думи, верна обич, има ли за тях развала?

За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла."



Думите му бяха сладки - бяха мъките горчиви -

писано било та ние да се не сбереме живи...



Привечер веднъж се връщах с бели менци от чешмата

и навалица заварих да се трупа от махлата,



тъкмо пред високи порти, там на Ивовите двори, -

"Клетника - дочух между им да се шушне и говори: -



право се убол в сърцето - ножчето му още тамо!"

Аз изтръпнах и изпуснах бели медници от рамо.



През навалицата виком полетях и се промъкнах,

видях Ива, видях кърви... и не сетих как измъкнах



остро ножче из сърце му и в сърцето си забих го,

върху Ива мъртва паднах и в прегръдки си обвих го...



Нек' сега ни се нарадват, мене майка, нему татко:

мъртви ние пак се любим и смъртта за нас е сладка!



Не в черковний двор зариха на любовта двете жъртви -

тамо ровят само тия, дето истински са мъртви -



а погребаха ни тука, на брегът край таз долина...

Той израстна кичест Явор, а до него аз Калина; -



той ме е прегърнал с клони, аз съм в него вейки свряла,

За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла..."



Дълго аз стоях и слушах, там под сянката унесен,

и това що чух, изпях го в тази моя тъжна песен.


                             Пенчо Славейков[/i][/color]

[ivorysoul]

Христо Фотев
Как искам да бъда добър...

Как искам да бъда добър - а съм лош...
(о, стъпки на ангели в тъмната нощ)
и събуден от рижия - фосфорен вопъл
на чакал или гларус там край Созопол,
да вибрирам аз гол и спасен във едно
все по-малко и малко рибарско платно -
знак за сбогом (лазурен триъгълен креп)
от морето - което лети - и от теб...

[неземен]

Нещо от Асен Разцветников

Не виждам разум в тоя свят.
Не знам защо си ме изпратил,
не знам кому дойдох да кажа
как теменугите ухаят
и Твоета небе синей.

И тъй е тъмна Твойта воля,
и тъй с десница Ти отнемаш,
това,що дал си ми с левица,
че в тая беззпределна вечер
аз мълком спирам и се питам:

не си ли Ти безумен сън?
Не си ли само:празна вечност,
а твойто име:горък стон,
изхвръкнал в мрака из душите,
чиято кръв тече в света.

ИЗМАМА
Какво си ти без моята душа?
Едно дърво,загубено в тъмата,
един забравен облак във небето.

И както тях ги месецът открива
и гледа със възторжени очи,
как те трептят и светят в здрачината,

така и аз те гледам и се радвам,
така и аз-и аз,уви,забравям,
че виждам само тая светлина

с която моята душа те грее.