Разхвърляните мисли на моето съзнание.

[newbie]

Спомням си как тръгнах с нея , не бих могъл да забравя такова нещо, защото беше невероятно.  Не съм романтична личност даже бих казал, че в мен няма грам романтика.Но може да се каже,че се случи по доста романтичен начин и ми хареса. Седмица преди да тръгнем се бяхме хванали на бас. Беше за момичето с което ходех преди това. Ставаше да въпрос дали ще ми се обади или няма да се обади до края на седмицата а загубилият щеше да изпълни желание на другия. Е дойде петък и излезнахме, ходихме в едно кафе и след това се поразходихме. Седнахме на една пейка до каскадата. Говорихме си с часове, закачехме се беше невероятно. Аз започнах да я гаделичкам и тя легна на коленете ми, аз започнах да си играя с косата й. Когато часовникът удари 12 часа тя ми каза, че вече съм загубил баса и искала да си получи желанието. Попитах я какво иска и тогава се целунахме за първи път а докъто се целувахме заваля дъжд. Беше невероятно, чувството е не уписуемо.  
 Може би вие няма да можете да ме разберете, но не ме интересува. Не ми пука от никого и от нищо, защото знам какво искам и го искам толкова много че бих направил всичко. Какво е любовта? Каква е тази сила, която те кара да се чувстваш така? Не мога да отговоря на тези въпроси, даже не искам. Искам единствено нея, искам отново да държа малката й ръка, искам отново да вплитам пръсти в косата й, искам отново да впивам устни в неините, да я прегръщам силно, да целувам  нежната й шия,да шепна в ухото й, да правя тези малки неща ОТНОВО И ОТНОВО.  На пръв поглед обикновени, малки неща, но за човек изпитващ такива чувства, чувстващ се така, както аз се чувствам, значат много. Любовта побърква! Желанието, купнежът... карат те да се чувстваш всякъш не си ти. Карат те да вършиш неща, за които не си си помислял, че някога ще направиш. Карат те да вършиш глупости, да правиш компромиси със себе си, с принципите си, да пренебрегваш близките си. Не трябва да е така, но любовта... тази негодница ни кара да вършим всички тези работи. Понякога искам да съм от камъм, сърцето да ми е от камък. За да не изпитвам тези чувства, за да бъда себе си и да мисля трезво. Сега всичките ми мисли са за нея. Когато чета книга не мога да се съсредоточа, защото мисля за нея. Когато слушам музика слушам песни, които знам, че тя харесва. Тя постоянно е в главата ми. Сънувам я, представям си я. Искам да я изгоня от мислите си и от сънищата си, но не мога има нещо, нещо силно, което я държи там и не я пуска.  
 Любовта, тази негодница... когати я има всички са щастливи, весели, усмихнати, но когато негодницата си тръгне идва болката. А болката е ужасна! Ако беше физическа болка то тя би изчезнала, но любовната болка, тя не изчезва, тя седи там и дълбае, дълбае и те кара да се чувстваш зле. Казват, че времето лекува, според мен това не е така. Просто свикваш, свикваш със страданието, със сивотата и самотата на живота ти. Сещам се, че в началото се здържах, здържах се страшно много. Не исках да я обикна, защото се страхувах точно от това, че накрая ще бъда наранен. Така и стана. Наранен съм, чувствам се зле, ужасно. Здържах чувствата си колкото можeх, докъто в един момент не казах: МАМКА МУ! Тогава я обикнах истински, чувствах се жив, не ме интересуваше нищо. Прекарвахме всеки ден заедно, забавлявахме се беше истинско. Жалко, че накрая остава само страданието, но то... точно страданието те кара да продължиш и да се бориш, да се бориш за това, което искаш! А аз, аз искам едно простичко нещо, напръв поглед доста обикновено... искам да бъда с нея, да бъде моя и да мога да правя всички тези неща, които избройх по-горе.  Какво е любовта? Магия? Химия? Или просто гадна шега на нашето съзнание?  Какво би било, ако я нямаше? Щеше ли да е по-добре? Щяхме ли да бъдем по-добри? Факт е, че я има и това ми е достатъчно за да продължа да се боря за нея. Да се боря за момичето, което обичам! Искам да й покажа всичко това, което написах, но нямам смелост... явно съм страхливец! Часът е 2:57... студено ми е, ръцете ми са много студени... едва ги чувствам и ужасно много ми се спи, но продължавам да пиша и да умувам. Причината е, че просто искам да се почувсвам по-добре. Искам да запълня празнината в сърцето си. Искам да бъда себе си... или може би... това съм аз?

[chocolate_fairy]

Добре дошъла сред нас сродна душице.

Много неща от прочетеното ме докоснаха дълбоко и съм сиурна, че всеки, който прочете текста ти ще види себе си или поне част от себе си като Азът на мисълта.
Любовта не винаги е това, което ни се иска да е и да си призная, за мен в това се крие нейното очарование. Аз също съм си мислела, че по-голяма болка от разочарованието в любовта няма, но се оказа, че макар и след много време и много изтормозени нощи и дни, всичко минава. Ще ми се да имаше начин да си го спестиш, но няма. Така че, бъди себе си и бъди силен.

Успех

[newbie]

Мерси много за топлите думи.