Жива история (война и спомен)

chocolate_fairy · January 02, 2009, 01:14:17 AM

Днес се изненадах ненадейно и то много приятно, като из мъглявите спомени за хора, далечни ми и по една или друга причина не толкова интересни или поне не толкова полезни в ежедневието ми, постепенно започна да се очертава образът на ниско старче, близо 1.65, леко закръглено, с оплешивяло теме; големи, рошави, на места прошарени с бяло, вежди; малки помътнели от времето очи (навярно преди са били пъстри или дори зелени) и голям нос с малко черно косъмче отгоре. Този човек, от мътен спомен изкристализира до ясен образ и дори чух в главата си припомнените думи с неговия глас: "....Цар Борис беше друго нещо, той беше изключителен стратег. Той ни каза, че Германците няма да победят Русия, имаше мозък в главата си. Спомням си коато го видях за пръв път... бяхме 3 500 души полк разделени на няколко части. Аз бях във втората част и се бяхме строили и го очаквахме да пристигне с влака, ама той дойде на едно бяло конче, слезна, изправи се пред нас и ни окуражи, както баща би окуражил сина си..; ... и когато войниците отвръщаха в хор на поздрава му и кончето се кланяше... ех... каква дисциплина имаше тогава..; ...Не ни спести истината, че война ще има. Турците гледаха към София и затова Царя събра голяма войска и ги отблъснахме, чак до Одрин..; ...и тогава като на война. Стояхме на гробището една седмица. Ейго на ухото ми, дето съм спал на някакъв надгробен камък подпрян, виж как се е деформирало..; ...само с плащовете се завивахме и снега валеше върху нас, ама ние не мърдаме, чакаме заповеди..; ...после германците победиха Гърция и Сърбия за 14 дена, аз знам че не го пише по учебниците точно така, ама аз бях там и съм се бил..; ...знам как цялата германска флота се изсипа в морето и как все едно го изплискаха..; ...и германците скачаха по влака, а той минаваше през отрязаните им ръце и глави, а германската армия беше богата, силна, сега отстъпваха..; ...и от където минеха пишеха по стените на къщите "Мили Българи, и ние имаме семейства и искаме да се върнем по родните си земи, не ни преследвайте"..; ...че тя войната е нож с две остриета... или убиваш или те убиват..; И Есовете, знаеш ли на кои им викаха така?" "Не" – дочувам собствения си глас; "на тея, дето копелета им викаме, нямат бащи, нямат майки, нищо не знаят, никой си нямат, само войната, пушката, вървят тея Есесове най-отпред, страх нямат, първо по тях стрелят и после след тях ние, гърмим... още чувам нощем пушките..; ...и после нямали сме танкове... какво ми ги извадиха на Гергьовден тея танкове от моята война, тея талиги ръждясали..; ...аз не зная защо останах толкова години жив, ранявали са ме не веднъж, какво ли не съм преживял, а днес гледам внуци и правнуци и незная..; ...то животът си е живот, никога не знаеш..." И още много безформени думи, фрази които съвсем са си позагубили смисъла и реда в моя храм на спомените, но с неговия глас и толкова странно чувство породиха, че ми се прииска цялата тази поредица словоизлияния без ред да си дойдат на мястото. Чудех се кой е този генерал Паоло, който толкова често споменаваше и защо някои събития хронологически ми се бяха оплели, той ли ги беше оплел в желанието си да ми разкаже възможно повече или просто и неговата памет страдаше от бели лепкави петна...
Вече не ми беше толкова апатично, дадох храна за размисъл на загниващия си мозък. Разрових малко из толкова подреденото интернет пространство за да си припомня хода на Втората Световна война (ВСВ) и по-конкретно ВСВ и Югоизточна Европа и след кратко опресняване на спомените от часовете по история всичко си дойде на мястото. И не съвсем; докато четях сухата материя с години, имена, дела и факти ми стана някак чуждо това парче познание, все едно гледах "Междузвездни войни" – свят далечен от моя и си дадох сметка, че въпреки черните дупки и размесената хронология и вероятните неточности на живия спомен, съпреживях войната чрез гласа и вълнението на стареца. И то не войната, духа на това време. Той разтвори душата си на мъж живял в немилото и недраго битие на войната и последвалите след нея събития до ден днешен. Аз бях до него на фронта, бях с войската и тази война стана моята война. Бях до него, когато са малкото му предприятие за отглеждане на гъби е одържавено, и след това върнато раздържавено, оглозгана до основите на сградата.
И военните разкази на Йовков блеснаха като малка експлозия на края на аналогичната връзка, но дори и те придобиха вкуса на подсладена вода със захар. В случая не войната и хода на събитията ме вълнуваха, всеки може да си ги припомни, по-интересното за мен се оказа паметта на човек, запечатала по свой, изключително субективен начин историята написана черно на бяло; и този спомен за измъчените мътни очи видели 87 години лична и българска история. В себе си ясно ги виждам пълни, истински и толкова преливащи, че ми се прииска всичко да знам, всичко да изживея и да преоткрия за себе си дебелите учебници и сухи, безжизнени, често безсмислени думи.
И дойде време за цигара. Стоя и си мисля за мъжа, чиято история преди време ме разсмя, но сега ме гледа сериозно от отсрещния диван. Имам позната, която работи в Office 1, тя съвсем на шега ми сподели случка от един неин работен ден, когато в книжарницата влязъл мъж, пенсионер и й подал тетрадка, ръкописно изписана от край до край от него самия, с молбата да я набере и да я отпечата:
- Представи си аз се заемам с тази задача и започвам да чета и набирам, по едно време спрях да набирам текста, изумена от неграмостността, но далече по-поразена от самата история. Всъщност това беше личната история на този мъж, как живял с жена си в едно малко Старопланинско селце, как имали коза и как жена му един ден излязла с козата да я пасе и така и не се върнала. И в тази тетрадка той писал в продължение на близо четиридесет години.
Своеобразната автобиография приютила в себе си описанията на всичките дни в които ходил в гората и викал по име жена си и козичката си; както и цялата мъка, настанила се в сърцето му от деня, в който останал сам и как тази мъка никой не бил способен да му отнеме.
Тогава ми се стори страшно нелепо, толкова възрастен мъж да се занимава с отпечатването на подобно нещо. Написал го, написал го, но защо да го отпечатва?
Днес тази история ме поглежда с укор, как още тогава не я разбрах, както сега я разбирам. Толкова в простичко. Всеки от нас има своята лична история, някои имат много да кажат, някои по-малко.
Моят старец има какво да каже и започвам да се чудя, би ли склонил да го запазим?

tonnny_bg · January 06, 2009, 12:06:13 PM

Дааа,както всеки си има история,така и всеки си има причина да я разкаже на всички или да я остави за себе си .Скрита някъде дълбоко,може би един ден ще изплува и споделена,ще му олекне на човечеца на сърцето,а може и повече да го заболи .Всеки си решава сам за себе си.
Уникално отново. [evala] [kiss2] [flowers]

chocolate_fairy · January 06, 2009, 12:22:15 PM

[gu6] Има толкова много хора, които има да кажат много и не знам защо си мълчат... а може би си права... може би наистина боли [heart__]

tonnny_bg · January 06, 2009, 12:24:56 PM

Във всяка история има и болка ,и щастие.Просто така е устроен света.И когато разказваш ,ти си определяш дали ще наблегнеш на болката или напротив,ще видиш само хубавото в нея.Когато има повече болка,аз лично предпочитам времето да я изтрие,защото ако почна да разказвам ,всичко се връща в спомените и боли много повече ,отколкото когато се е случила. :)

chocolate_fairy · January 06, 2009, 13:18:55 PM

Много правилно, иска ми се времето само да лекуваше малко по-бързо, защото и аз съм като теб и предпочитам нещо да го надживея и след това да говоря за него [heart__]

tonnny_bg · January 07, 2009, 10:23:32 AM

То си лекува бързо ,на нас ни се струва ,че е бавно.В желанието си по-скоро да изтрием спомен и болка,забравяме ,че всъщност живота си тече и е хубав ,а ние не му се радваме. :)
Но лечението е уникално.Нищо друго не може така.Убедила съм се .И като мине време и се сетя случайно ,си казвам :Защо съм била толкова глупава да се вживявам в неща ,които след като с времето се забравят и вече не болят ,значи не са били толкова силни ,че да им отделям толкова внимание :question:

chocolate_fairy · January 07, 2009, 10:42:02 AM

Много често съм си задавала същия въпрос и наистина от дистанция нещата изглеждат много по-гладки и ясни, въпроса е да се добера до тази дистанция. Когато най-силно боли и най-здравия разум не може да притъпи тази болка. Но не съжалявам, че съм толкова емоционална. :) Пък и считам, че има време за всичко :)

tonnny_bg · January 07, 2009, 10:54:01 AM

Дааа,всяка емоция си има място в живота ни.Със сигурност ни прави човеци.Просто трябва да го приемем като нещо нормално,а не като наказание. :)
Лошото е ,че докато се научим и живота си отминал .Затова за всичко трябва да се бърза.Не искам да остане нещо ,което да не съм преживяла.Е,пак си има изключения де.Мадлен Алгафари имаше стихче по този повод .Ако го намеря ,ще го постна. [inlovee]

chocolate_fairy · January 07, 2009, 11:27:18 AM

Quote from: tonnny_bg on January 07, 2009, 10:54:01 AM
Лошото е ,че докато се научим и живота си отминал

:) Тааака е! Ако намериш стихчето, много ще се радвам да го пуснеш, не мисля че съм го чела [heart__]

tonnny_bg · January 07, 2009, 22:42:43 PM

Ето за теб. [heart__]

ОДА за женските сълзи

Тя плачеше,когато я дърпаха за плитките.
Когато момчетиите замеряха с прашки птичките.
Когато до полуда в едно момче се влюби.
Когато жива се оплака,защото го загуби.
Тя плачеше,когато оставаше сама.
За старите си кукли,за мама,за дома.
Когато се омъжи очите си исплака.
Когато го испращаше и срещаше на влака.
Тя плачеше,когато раждаше в щастлива болка.
Не мислеше защо,не питаше и още колко.
И продължаваше да плаче над болните деца.
За хората без покрив и тези без сърца.
Тя плачеше,когато децата отлетяха
и къщата и дворът смъртоносно опустяха.
Когато се завръщаха,пак плачеше-щастлива.
И тайно,тихо плачеше,когато си отиват.
А после плака гордо,когато стана баба.
От болка пък-че ставаше по немощна и слаба.
Тя плачеше,когато оплакваше мъжа си.
Преди да го последва,прз сълзи каза на сина си:
-Е,сине,поплачи си,но знай:Аз съм много щастлива жена,
защото съм имала шанса да плача за всичко това! [inlovee]

chocolate_fairy · January 07, 2009, 22:48:19 PM

Тони, чистосърдечни благодарности, че се погрижи да го прочета. Изпълнено е със смисъл и ще му отредя специално място при нещата, които ценя [heart__] Благодаря [inloveee]

tonnny_bg · January 07, 2009, 22:59:20 PM

Радвам се ,че ти хареса и за мен това стихче е специално. [I love you]

rado · January 10, 2009, 18:30:42 PM

Интересни истории си събрала от тези старци. Има много ценни неща, които никога няма да видят бял свят, защото просто са захвърлени по таваните и унищожени. Добре, че сега има интернет. Особено тъжна е историята на онзи старец, дето жена му изчезнала с козата. :)

chocolate_fairy · January 10, 2009, 18:42:18 PM

Сега съжалявам, че когато обстоятелствата ме отведоха до онзи следобед, в който се запознах със стареца, нямах диктофон за запиша всичко, което той сподели с мен. Написала съм само част от нещата, разкъсани, защото в паметта ми многобройните истории вече са избледняли, останало е усещането само :)
Благодаря, че се отби [heart__]

NoMore · January 11, 2009, 00:43:14 AM

Толкова интересна случка, особено изтръпнах на последната част [sad3]. Защо толкова дълго време тези хора са таили в себе си своите спомени. браво chocolate_fairy

News:

Жива история (война и спомен)