Синитар - ангелската сълза ( на соул и пурпле)

[ilusia]

Някога много отдавна, там където върховете на заскрежените
планини докосваха кристалното, нежно небе, там където
синьото и бялото се сливаха и раждаха безкрая на простора
.... там растеше  най-нежното , най-красивото цвете. То
не беше нищо, което да привлече обикновения човек. Беше
черно ,малко , невзрачно... ала хората усещаха тъгата му ,
усещаха неговата нежност , неговото сърце. То вселяваше у
тях горест и тъга.  Ангелите го закриляха а дяволите му се
възхищаваха. Цвете, родено  от страдание , болка .. любов
Синитар беше роден от Ангелска сълза.
Ангелите винаги са били край нас, грижейки се за смъртните...,
обичали са ни и тяхната единствена отплата е била човешката
усмивка.
Усмивка, откъснала се от сърце, изпълнено със злост. Хората
никога не са вярвали в чудеса, но дори една усмивка е
ангелско чудо. Един от  тях обаче съгрешил. И ангелите грешат и
тях ги боли.. те не са сърца, дадени под наем да изстрадат
чуждата болка. Не са отдушници , които могат безпредел да
поглъщат задушаващия ги човешки дим, изграден от злоба ,
недоверие, алчност и болка...
На едно пухкаво, розово облаче , разперило свойте дипли по
нежното синьо небе , седеше едно ангелче, то се беше
загледало в простора  и необятността на морето  и изведнъж сякаш усети тъга, отчаяние и загуба . Погледна надолу  и видя
на една мрачна черна и зъбеста скала момиче. То беше със
сини очи - стъклени и все пак дълбоки и топли, с
изумително черна гарванова коса ,разпиляна от вятъра.. който
нежно си играеше с нея...Едрите й бисерни сълзи се стичаха
по нежното лице.. и падаха в соленото море... море, сякаш
направено от хиляди хорски сълзи....
Ангелът погледна това нежно и крехко създание , и го заболя
...нещо сякаш го парна право в сърцето ... Зачуди се какво
ли може да накара едно толкова нежно същество да заплаче ..
Гледа я дълго... много дълго....огледа се и видя , че се е
спуснала черна пустош, небето вече бе изпълнено с безброй
ясни звездици, примигващи с нежен и притаен блясък ,
луната изгряваща отново- студена ,жълта ,голяма и  далечна.
Морето преди това  бурно , пенещо се, сега бе спокойно и гладко като черен мрамор.
Всичко се бе променило, но не и тя . Тя стоеше пак там , още по-нещастна и отчаяна и от преди....  а вятърът все така безмилостно играеше с дългите и коси ...не след дълго тя си тръгна и в сърцето на ангела остана празнота и болка... .. той се прибра и потърси ангел - хранителя на момичето и го попита защо това нежно създание с душа като утринна зора е толкова нещастно ... отговорът бе безкрайно прост... тя бе човек ... синоним на обречена да страда... Майка и бе болна... обречена.. Ангелът се натъжи страшно много...
На следващия ден Той отново беше там на онзи облак... Чакаше своята принцеса .. Тя отново дойде ... и този път го повика.
" Господи ....ако те има...,ако е вярно, че всеки има своя ангел - хранител ... моля те, не ми отнемай единственото хубаво нещо в света...не ми взимай искрицата надежда в този студен и сив свят.."
Ангелът бе обзет от скръб...от болка и тъга...реши , че това момиче няма да страда повече..поне доколокото зависи от него.. От този ден нататък той давал всеки ден по малко от своята енергия на майката на момичето..Той даваше и даваше.  Майката се закрепяше с всеки изминат ден.. а ангелът- той гаснеше все повече и повече...
Един ден момичето не дойде вече на онази скала.., край морето от хорски сълзи , край розовото облаче , край синьото небе... а той я чакаше ... чакаше , не знаеше колко... и гаснеше ...
Един ден той я зърна...зърна своя ангел... но тя вече не  беше като преди.. в очите и беше помръкнала надеждата , по лицето и личаха следите на живота .. на жестокия живот...а в гарваново-черната и коса личаха сребристи нишки.
Това ангелът не можеше да понесе... не и онази изгаряща болка в очите й .. той отлетя към заскрежената планина, към белите върхове.... нещо се беше загнездило вътре дълбоко в него... нещо .. нещо напираше да излезе , нещо го бодна право в сърцето, и той усети пареща болка в очите си и... заплака.... със ангелски сълзи... от тези сълзи се роди Синитар... а ангелът заслепен от сълзите си паднал на Земята и от тогава търси своята принцеса... пътеводната звезда в живота си.. търси своята неизживяна несбъдната любов .

[Angel Soul]

Aaa,ne, това маи Гентиана го беше пуснала!!! :)

[ilusia]

ми няма идея ;) бях го писала във стария форум и тои като замина и то но онзи ден си намерих черновата мое си е пък :)))

[Angel Soul]

Ох, мила, извинявай! Аз помислих, че си запазвала неща от стария форум, без да знаеш на кого са и автоматично си сметнала, че щом става дума за ангели, аз или PurpleANGEL sme go pisali! [inloveee] Понеже си спомням, че съм го чела преди, но също си спомням и че определено не сме го писали ние... [lol]

[ilusia]

хаха не бе злато аз съм го писало но с мисълта за вас :)))) сладур ;))) в смисъл мдам сещаш се няма какво да обяснявам :)))

[Angel Soul]

:flyingkiss:  какво повече да ти кажа?

[PurpleANGEL]

Много е красиво! Докато го четох оставих мисълта да тече свободно и почувствах красотата на разказа...
А приликата с Gentiana може би е от името на цветето - Синитар. Тя май беше писала за нещо такова...
Благодаря за разказа! Наистина и аз не мога да кажа друго освен...   :flyingkiss:

[ilusia]

 [inlovee] мерси :)

[andromeda]

Поздравления, ilusia, разказът ти наистина много ме трогна...Толкова е красив, нежен и едновременно с това тъжен...Описала си историята толкова истински, че направо на човек му иде да заплачи...  [reevvv]

[ilusia]

мерси миличка  :)