Портативно Слънце ( На всеки , който знае къде живее Слънцето)

[ilusia]

Посветено , на всички онези , които са знаели някога къде живее Слънцето....

Сияйна отвори бавно натежалите си клепки. Зъзнеше от студ , вече бе пролет , а все още толкова студено и мрачно. Огледа сивата стая и спящите личица. Погледът и бавно се плъзна по закърпените одеяла , захабени чаршафи . По мръсните прозорци и олющените стени - мазилката от стените и маджуна от прозорците се бяха посипали по дървения и издран под . Не й се оставаше повече в леглото - обу малките си пантофки и съблече избелялата нощница . На пръсти се прокрадна до кухнята и тихомълком си направи сутрешно силно кафе ( с огромна надежда , че никой няма да хване набезите й над оскъдните количества от така благодатната смеска) , взе одеялото си , макар да знаеше , че то никак няма да я стопли, все пак бе по- добре от нищо. Извади изпод възглавницата си кутията с цигари и се настани пред входа на сиропиталището. Беше ранна сутрин - още преди слънцето да изгрее , но Сияйна обичаше да гледа изгрева и забързаните хора , които дори в този ранен час не бяха рядкост по разкъртения паваж.
Когато беше малка ,обичаше да сяда така и на стълбите пред дома си. Тогава разбира се, в ръката й димеше чаша топло какао , а цигарата бе изместена от вкусен и богат сандвич, точно какъвто го обичаше - маргарин , шунка , домат и маруля. Сядаше и подпираше главицата си на малките си ръчички и зяпаше по цели часове минувачите. Бързаше да посрещне изгрева. Сия бе родена през пролетта и обожаваше този сезон. Мирисът на разпъпилите се дървета , лекият и топъл ветрец, играещ си с къдриците й , странниците, минаващи по булеварда , причудливите форми на облаците рано сутрин и избледняващите звезди. До нея, завит в салфетка, винаги имаше още един сандвич. Момичето често изтичваше до някой закъснял или твърде подранил скитник , отправил се на дълго пътешествие в търсене на нещо , с което да засити гладния си стомах.
И сега - 10 години по-късно този и навик все още не бе изчезнал. Девойката продължаваше да седи на тротоара , макар и днес всичко да бе различно... Вече я нямаше топлинката на къщата , лъхаща изпод входната врата... Вече ги нямаше светещите прозорци , и хората бяха други .... Всичко беше различно... Сандвичът бе само блян... а какаото отдавна не бе сред приятните й напитки... та кой обича вода с две-три капки мляко и някакво подобие на шоколад ? Пълна боза.
Сияйна погледна небето , все още не можеше да разбере дали днес ще има слънце... Но се молеше от сърце , за малко слънце. Вече зазоряваше и сиропиталището малко по малко се събуждаше за новия ден. Макар сиво и олющено, с невзрачна фасада и вечно изнервени възпитатели , сега това бе единствения й дом. Децата вътре изпитваха твърде смесени чувства към малкото момиче. Понякога я обграждаха отвсякъде и с часове слушаха замечтани приказките , които тя измисляше. Възхищаваха се на грациозните й движения , на мекотата и лекотата , с която вършеше всичко. Обичаха да гледат красивото и , ангелско лице... Друг път именно това ги вбесяваше. И в сърцата им покълваше една такава мъничка болка , която още невръстните им душици , не можеха да възприемат... Но някой живял по-дълго от тях на тази земя , веднага би определил като - завист.
Красотата винаги е привличала със страшна сила... но и е отблъсквала с още по-голяма мощ , онези които не са били готови да я приемат...
" Сияя" чу се от вътре остър глас " Къде си се дянала момиче ?"
Сияйна стана с огромно нежелание и с лениви движения се отправи към вътрешността на дома си. Всички вече се бяха наредили около масата за закуска , а там както всяка сутрин имаше , нещо което възпитателките твърде упорито наричаха чай , а децата твърде прозорливо отхвърляха като такъв. Студена кифла и малко сирене се мъдреха на дървената , грубо скована маса. Чашки и панички тракаха и гладни гърла молеха за още. После започнаха занятията. Всички влязоха в не много голямата зала , която малко приличаше на затвор. Жълто-кафяви стени , черна дъска и решетки на прозорците. Катедра за учителите и чинове ,носещи спомените за не една любов . Плотовете им тук- таме все още пазеха естествения си цвят , но всичко друго бе обгърнато от метежа на времето. Пищови , бележки , закачки и всякакви писания красяха дървото.
Сия седна на последния чин до прозореца и крадешком поглеждаше на изток . Надеждата в сърцето й помръкна - и днеска щеше да бъде поредният мрачен , суров и дъждовен ден. Вече и писваше. Искаше слънце. Потупа джоба си... Беше празен." По дяволите " изруга на ум момичето. Беше сигурна , че вчера вътре имаше поне 2 монети от по един лев...Но уви.. сръчните пръсти на някой съквартирант ги бяха взели , разбира се назаем....
Трябваха и малко пари... Съвсем малко , но нямаше от къде да ги вземе. Единственото, което притежаваше бе златен медальон с лика на майка й и баща й. Сияйна не познаваше по-красива жена от майка си. И не защото й бе майка... Черни къдри ограждаха бяло лице , дълбоки и красиви черешови очи я гледаха с топъл поглед. Усмивката й приличаше на слънчево сияние. Бисерни зъби и червени устни. Снимката бе черно- бяла , но Сия си спомняше ясно как с влизането на майка й в стаята , всичко светваше. Сякаш се намираше в небесата. Помнеше и парфюма й. Никога твърде сладникав и все пак осезаем... три златни гривнички подрънкваха закачливо на нежната й ръка. Обичаше ръцете й - прави и дълги пръсти , завършващи с перфектен маникюр. Майка й бе самото съвършенство в женски облик. Истинска дама. Беше...
Сия въздъхна тежко и уморено... За нищо на света нямаше да продаде този спомен.. Но толкова много се нуждаеше от малко пари...
След училище , избяга за малко от сиропиталището ... Знаеше , че ще последва строго мъмрене , но това бе нещо, което можеше да преглътне , в името на онова , за което копнееше.
Седна на паважа , наведе главата си и протегна ръка. Срамуваше се до безумие от това, което правеше... Толкова много , че едри сълзи закапаха по бледото й лице. Трепереше , но точно в този момент не можеше да се разбере дали от студ... или от нещо друго...Цял ден я подритваха , подминаваха и хулеха... Не събра дори една паричка...
Толкова бе отчаяна , тъжна и изтерзана , че... реши да направи последното , което й оставаше. Видя един симпатичен господин , възпълен с бели мустаци и доста достолепен вид... Тръгна към него и се сблъскаха " Извинете" промърмори момичето... А после отмина... След малко в ръцете й се появи доста набъбнал портфейл... отвори го и видя снимка на малко момиченце. С треперещи пръсти я извади и прочете бележчица прикачена към нея " обичам те , татко" разплака се... Обърна се и се затича към господина...
" Извинете - каза тя - изпуснахте това " И му подаде портмонето ...
" О , благодаря ви , млада Госпожице - рядко се срещат толкова благородни деца"
Сия се почувства още по-ужасно...
" Ще ми позволите ли за благодарност да ви почерпя едно кафе ? Ако разбира се пиете кафе ?"
Детето го гледаше объркано... С поглед пълен с признателност и страх.... Мъжът не дочака отговор , а я поведе към близкото кафе...Седнаха на маса близо до прозореца и поръчаха... Сия... за пръв път от толкова време си поръча мляко с какао ...
" Сега бихте ли ми казали... защо първо взехте портфейла ми , а после го върнахте"
Момичето се стъписа... Усмихна се непохватно и се разтрепери .
" Хайде , хайде мила. Нищо фатално не се е случило. Само те моля да ми обясниш и като за начало почни с това как се казваш "
Последва мълчание... Накрая Сия проговори .
" Казвам се Сияйна "
" Прекрасно име. Дъщеря ми се казва Силвия - малко са сходни и като гледам сте почти на една и съща възраст. На колко си ? 14 , 15 ? "
" Ами всъщност скоро правя 18"
" О.... А сега мила , би ли ми обяснила постъпката си ? "
" Ами....Много ме е срам от онова, което направих. Наистина... Много.... Но... аз... ъм... таковата.... Ами..."
" Хей.. детенце , аз не ям малки момиченца като теб. Успокой се . Слушам те"
" Е  , добре " Предаде се тя " Исках да си купя балонче "
" МОЛЯ ?!"
" Ами да... исках едно балонче"
" Що за абсурдно искане .... "
" Ами...Когато бях малка , мама ми разказваше приказки. Любимата ми приказка  бе онази , в която тя говореше за Слънцето. Разказваше ми къде живее Слънцето. Колко прекрасно и спокойно е там. С приказни водопади ,които се спускат от небето. С лилави планини и много, много цветя. Зелени поля и вечно цъфтящи бели вишни и череши. Въздухът носил аромат на люляк ... И... аз исках да си направя един подарък "
" Подарък се прави само с повод , детенце "
" Зная... но аз имам повод"
" Така ли ?"
" Ами.. утре имам рожден ден. И.. от дни не е изгрявало слънце. Исках да си купя един голям жълт балон. Утре това щеше да  е моето портативно слънце ! Много искам балонче... жълто... Стаята , в която живеем, е толкова мрачна , толкова пуста и сива... Толкова самотна"
" А защо просто не помоли майка си за пари за балон ?"
" Ами... Бих я помолила...Дори ако тя бе тук и слънце не би ми трябвало... НО мама почина преди 10 години"
" О Господи ! И къде живееш сега ?"
" Ами в приюта , на съседната улица и като го споменах трябва да бягам - ще ми се карат вече"
" Добре мила - бягай."
Както и очакваше последва грандиозен скандал. Сияйна се отправи към леглото си тъжна . Безумно тъжна , самотна и ... наранена. Заспа със мокри сълзи и мечти за един жълт балон...
А на сутринта , когато се събуди... първото нещо което видя... Бе...БАЛОН. Жълт балон , който се подаваше над леглото й. Гушна го разплакана... От него висеше малка бележка " И аз зная къде живее Слънцето"
Това бе най-щастливия ден на момичето от десет години насам.

[solitude]

 [evala] [evala] [evala] Винаги, когато сме на ръба на пропастта се появява "точния и нужен човек" и протяга ръка. Дали ще я хванем или ще продпочетем да полетим, заблуждавайки се, че това е по-лесно, зависи от нас. Не отказвай ничия ръка, протегната към теб, ако сърчицето ти трепне [heart__]
Прекрасно е, че не си завършила по тривиалния начин :). Щастието винаги пристига при нас под формата на изненада и ни топли като слънце [heart__]
А аз ще закача един жълт балон в моята стая в четвъртък ,познай защо [lol] [lol] [lol] [I love you]

[ilusia]

Ти си една малка вълшебница  [heart__]

[Zatoichi]

Затрогващо и майсторски тъжно.Радвам се,че не си спестила светлика на надеждата...този навик го имаш в стиховете си  :)  [cvetee]

[ilusia]

Е прозата ми винаги е .... безнадежден случай , на надеждата  [shame]

[phibi]

Разплака ме...

[ilusia]

Няма пачеш  [shame]

[dylgokoska]

 [reevvv] .....Прекрасно е...