Лилавият минзухар

[Zatoichi]

- Нетаксуваниии? - изви се гласът на кондукторката в претъпкания автобус.След което жената започна да си проправя път към дъното на превозното средство,опитвайки се да разцепи с масивния си торс стената от пътници.Хаос от звуци рикушираше от запотените стъкла на автобуса и сякаш притискаше още повече долепените един до друг хора - на пресекулки звънкаха мобилни телефони,изпуснати монети дрънчаха под седалките,отвсякъде прелитаха разговори на различни височини,детски плач,кокетни тийнейджърски смехове и уморени старчески въздишки,а на цялата тази хорска глъч,пригласяше задавеното ръмжене на двигателя и тихите ритми на радио "Ритмо",извиращи от шофьорската кабинка...и,разбира се,неизменното:"Нетаксуваниии?"
- Нетаксуваниии? - прогърмя отново гласът на кондукторката,след като наблъсканата с тела машина затвори с мъка вратите си,отминавайки поредната спирка,и с още по-голяма мъка закрета по калното шосе.
   Ивайло се беше загледал през прозореца и не усети кога жената с билетчетата се бе приближила до него.Разбра го веднага след дежурната реплика-въпрос,изстреляна току до ухото му.Младежът се сепна.Плати за билет.Една част от неговото съзнание се възхити на умението на кондукторката да лавира между тълпите и да достига дори най-отдалечените краища на автобуса - Ивайло седеше в дъното му,на седалката от последния ред в ъгъла,- но другата,основната част,отново насочи вниманието си към препускащите в прозореца градски пейзажи.
   Младежът бе около двадесетгодишен,невисок,с тъмнокестенява коса,чиито къдрици се спускаха свободно по раменете му,а кроткия поглед на тъмните му очи вечно беше замечтан.Високото чело и правият нос издаваха душевното му благородство.Непоправим оптимист,сега Ивайло се мръщеше на гледките,които пробягваха пред същия този замечтан поглед.Навсякъде из улиците виждаше озлобени,огрижени и бездушни лица."Каква безкрайна досада изпълва сърцата на хората! - помисли си той - Сякаш сивотата на града се отразява в наведените им към земята очи и дори хармонията на пролетта не е в състояние да ги стопли.Защо има толкова много студенина и отчуждение!?Защо трябва да живеем така!?"И докато Ивайло се възмущаваше мислено от хорското безразличие и ехидност,автобусът отново разтвори вратите си,готов да приеме радушно в своите обятия още много от сивите лица на града.
   Нещо на спирката привлече погледа на Ивайло.Момиченце,може би около петгодишно,държеше ръката на някаква жена,вероятно майка му,и с присъщото на малките деца любопитство,въртеше палаво изумруденозелените си очички на всички посоки,попивайки всичката възможна информация за заобикалящия го свят.Наситеночерната му косица беше сплетена на дълги плитки,увенчани с големи лилави панделки,които сякаш танцуваха полюшвани от лекия пролетен ветрец.Детето улови погледа на Ивайло и му се усмихна."Господи!Каква усмивка!Чиста,искрена,извираща от толкова невинна душа,непознала фарса и фалшивото лустро на жестоката действителност!Светът се нуждае от повече подобни безкористни усмивки!" - помисли си младежът и на свой ред се усмихна на крехкото създание.Ивайло беше покорен,запленен,възхитен до дъното на душата си от този лъчист извор на неподправена невинност.Усмивката на момиченцето отново върна оптимизма му.Автобусът потегли.
   Ивайло не пътуваше към някое точно определено място.Напротив.Той дори не знаеше номера на машината,в която се бе качил.Понякога(доста често)той просто излизаше навън,без посока,без цел - просто така,да походи из улиците сред хората и да помисли.Обичаше това.Ето и сега.Избра си една спирка и слезе(не без известни затруднения).И както обикновено ставаше,когато желанието за самотни разходки из лоното на града грабнеше мечтателното сърце на Ивайло,така и сега,секундите започнаха да преливат в минути,а минутите да се нижат в часове - толкова вглъбен беше младежът в себе си,че не усещаше потока на времето,който уверено потапяше всеки миг от настоящето в пясъците на миналото.
   Краката му преодоляваха улица след улица,завой след завой,а очите му - по-замечтани отвсякога - просто фиксираха отделните градски елементи без всъщност да ги виждат.Ивайло караше на автопилот,с тази разлика обаче,че неговият нямаше предварително определени точки в пространството,а беше поел курс към неизвестното.И така,неусетно,по чиста случайност или поради някаква неясна прищявка на съдбата,Ивайло се озова пред сергията на Тони - единственият продавач на цветя в града,който продаваше лилави минзухари.Всеки път,напролет или наесен,когато се случеше да мине насам,Ивайло си взимаше по един лилав минзухар.Ако някой го попиташе защо го прави,надали младежът би могъл да отговори.Взимашше го без особена причина,наслаждаваше му се,поглъщаше и аромата,и магическите му багри.Колко много обожаваше Ивайло да се взира в оранжевата му сърцевина,оградена от лилавите,кадифеномеки листенца.Днес също не беше изключение,но днес беше по-различно.Лилавите минзухари извикаха един образ на танцуващи под такта на вятъра лилави панделки.Ивайло се усмихна леко.Но усмивката му не остана незабелязана от Тони,който му подвикна полушеговито-полусериозно:
- Хей,Иво,пак ли мечтаеш?Я по-добре слез на земята,момчето ми,светът не е място за мечтатели!
   Сега вече Ивайло се усмихваше широко.Той харесваше Тони.Честите му посещения пред сергията на четиридестгодишния цветар ги бяха сприятелили.Тони беше по-висок от него поне с глава и половина,широкоплещест,с големи,изрядно поддържани мустаци,които стояха особено авторитетно на тъмното му лице,и вечно с една иронична искра в погледа,сякаш се надсмиваше на самия живот.Да,те двамата си приличаха и може би точно заради това,Тони винаги му запазваше лилав минзухар,ако се случеше да ги продаде по-рано през деня,и никога не взимаше пари от него.
- Светът никога не е бил,не е и няма да бъде място за мечтатели,но тях винаги ще ги има! - не му остана длъжен Ивайло.
   Тони се засмя весело и искрата в очите му светна.
- Как си,Иво?Радвам се,че намина.Не съм те виждал скоро.
- Благодаря,добре съм.Всъщност,не минах оттук съзнателно,но и аз се радвам,че го направих.Върви ли търговията?
- Ами,какво да ти кажа... - започна Тони с тъжни нотки в гласа,които,разбра веднага Ивайло,не бяха продиктувани от финансова мъка,а от нещо много по-дълбоко,- все по-малко влюбени очи се спират на розите ми,все по-малко ценители на красотата поглеждат нарцисите ми,сякаш хората забравят радостта,която е способна да ти донесе пролетното цвете.А ти,ти си единственият мечтател,който хем е влюбен в лилавите ми минзухари,хем цени красотата им! - и отново веселият басов смях на продавача закънтя наоколо.
- И от когото не вземаш и стотинка. - отбеляза Ивайло и бръкна в джоба на якето си,този път решен да плати на Тони за цветето.
   Но както обикновено,срещна спиращия,намръщен поглед на цветаря,който беше по-красноречив и от ораторския му език:"А си извадил пари,а съм те ступал!".Ивайло нямаше избор - извади ръката си празна от джоба и Тони се поуспокои.Поговориха си дружески известно време.Тони разказваше за младежките си любови,изтъкваше достойнствата на риболова,отбелязваше плюсовете на цветарството и минусите на всички останали занаяти и разправяше какво неземно щастие обземало сърцето му,когато малката му племенница започнела да си играе с огромните му мустаци.Ивайло слушаше думите на този човек,изпълнени с толкова много искрени чувства и съпреживяваше всяка една негова радост.
   Най-сетне младежът  забеляза,че времето е напреднало и,че трябва да се прибира - беше излязъл сутринта,а вече наближаваше заник.Приятелите се разделиха.
- И да не се изгубиш ей,какъвто си залухан! - предупреждаваше го весело Тони.
   Ивайло реши да се прибере пеш.Пролетното време възбуждаше още повече желанието му за разходка под открито небе и той никак не искаше да се набута отново в кошмарните затворени пространства на градския транспорт.Вървя около половин час по смълчаните и обезлюдени улици,без да спира да се наслаждава на красивто цвете,но когато стигна "булевардът на сенките"(това беше страховитото му прозвище;в недалечното минало,булевардът често оставал без осветение,поради лошо разпределение на подземните електрически връзки и не малко обирджии и всякакви други неморални хора намирали късмета си в лицето на случайните минувачи;но дори сега,когато вече осветлението бе безупречно,прозвището се беше запазило)сърцето му изведнъж се разтупа по-бързо.Ивайло не знаеше на какво се дължи това,отдаде го на повишеното си настроение и пролетния аромат на току-що цъфнали дръвчета,който изпълваше белите му дробове.Зае се да пресича широкия булевард,все така вперил с умивка благия си поглед в лилавия минзухар,който сякаш му отвръщаше на усмивката.Толкова се беше вглъбил в прелестното цвете,че не забеляза движещия се с главоломна скорост автомобил отдясно,който го приближаваше изумително бързо.Пияният шофьор зад вулана,настъпил педала на газта докрай,също не забеляза Ивайло...

   Мария се беше нацупила.Не стига,че беше претърпяла любовно разочарование едва преди двадесетина минути,а сега и родителите й опитаха да й четат "конско" по телефона,за това,че беше излезнала без да им се обади.Тя си изключи телефона.Разбира се,след като се прибереше вкъщи,неминуемо щеше да се разрази буря,чиито мащабни размери младото момиче не искаше и да си представи.Щеше да последва и наказание.
Та тя беше на седемнадесет!Как е възможно да се държат с нея като с дете!
   Но въпреки проблемния ден,който междо другото отминаваше - половината от слънчевия диск вече се скриваше зад хоризонта,- Мария не беше разстроена.Беше по-скоро разгневена,ядосана и обидена дори,за това,че никой не я разбираше.Ако някой в този момент я погледнеше в изумруденозелените очи,щеше да види там мълнии.О,да,бурята съвсем нямаше да е само от страна на нейните родители.
   Тъкмо се канеше да пресече "булеварда на сенките" - "Какво глупаво прозвище" - мислеше си ядно Мария,и да почака автобуса на спирката от другата страна,който щеше да я отведе удома,когато един мелодичен глас я извади от мрачните й мисли и я накара да спре току на стъпка от улицата.
- Извинете,госпожице.Бихте ли приели цвете от един непознат?
   Мария се обърна.Собственикът на гласа беше красив младеж,около двадесетгодишен,с тъмнокестенява коса,чиито къдрици се спускаха свободно по раменете му,с високо чело,прав нос и един дълбоко замечтан поглед,който в този момент се взираше в нея и сякаш достигаше душата й.Младежът се усмихваше и й поднасяше лилав минзухар.
   Мария се смути.Наситеночерната й коса караше изчервеното й лице да изпъква,но щом погледна отново минзухара,отвърна с една от онези свои очаровтелно-истински усмивки,които караха околните също да се усмихват истински:
- Защо не. - и протегна ръка,за да поеме цветето.
   В мига,в който чудното цвете легна в дланта на момичето,един автомобил,многократно превишаващ позволената скорост,профуча по булеварда зад гърба му и  въздушната вълна,която последва развя косите на Мария.Тя се извърна стреснато,но автомобилът беше вече далеч.Обърна се отново към младежа с намерението да му благодари за цветето,но за нейно голямо учудване от него нямаше и следа.
   Всичко стана за миг.Просто...миг.
   Единственото доказателство за изчезналия чудак бе лилавият минзухар,почиващ в ръцете на девойката.
   Лилав минзухар!Мария отдавна не беше виждала такъв,имаше единствено бледи спомени от детството.Странно.Откъде беше намерил този младеж лилав минзухар.Само един човек ги бе продавал в града и бе спрял да го прави,още преди дванадесет години,поради неясни обстоятелства.Мария погледна отново приказното цвете и се усмихна лъчезарно.Когато се прибереше,нямаше да се кара с родителите си,щеше да приеме наказанието,упреците и съветите им,защото,осъзна тя,беше си виновна и беше дете.Но веднага след поучителния разговор,щеше да се обади на чичо си Тони и да поговоти с него.Той отново трябваше да започне да продава лилави минзухари.

[solitude]

Лилавият цмят е цветът на божественото :) И наистина може би всичко е кръговрат. [bravisimo] [bravisimo] [bravisimo] [cvetee]

[NoMore]

Ммммм много заинтригуващо, хайде исакм да прочета останалото , че трябва да патувам утре  [molitva]

[ilusia]

[inlovee] Глупачето ми...
Светът е точно за мечтателите... кой друг ако не ние - с искрени усмивки , замечтани погледи и крака който ни водят там където никога не сме имали намерение , ще изважда сивите лица от забвението на мрака , в който сами се  пленяват  [inlovee]
Ако бяхме от един град щях да си кажа , че неминуемо един ден ще се срещнем циркулирайки по улиците ...
С тая разлика , че аз си купувам рози от един много симпатичен тумбест чичко от ромски произход  [lol] Продава цветя точно на " Македония " някой от Сф може да се сеща за бутката и обикалям пеша обичам да вървя към планината ;)
Разказа ти е страхотен но аз нещо не вдянах. Я обясни това същата тази племенница ли е , която си е играла с мустачките на Тони , защото като й подари Ивайло цветето той пак си беше на 20.... та се оплетах , ама иначе... ммм хиххихихихи ако не знаех бих казала , че съм го писала аз.... нямам какво друго да кажа ;) Това казва всичко.  [heart__]