на нан

[ksandria]

Повче от година...Животът е ад, който ме убива.Няма смисъл да разказвам
всичко, защото вече няма значение. Знам, че живея в ад, който ми тежи
и от който искам да си почина. Искам да се махна и да помисля. Иска ми се
всичко да беше малко по- лесно или поне малко по- ясно. Не ми се мисли за
скапаното минало - настоящето достатъчно ми тежи... Останаха ми семейството,
мангата, мислите и Ремарк...и неясната представа за едно мътно бъдеще. Защо
всичко трябва да е толкова трудно? Защо избора не е по- лек(ако въобще го има)?
Толкова ли тежи да си просто човек и как съм жива от толкова непоносимост,
болка, неяснота и трудности? не може ли просто да живея, да дишам,сега, без
да мисля за утре и без да има вчера - просто сега и сама... Една усмивка ми
струва по- скъпо от почти всичко, което притежавам, а все още се усмихвам...
Откъде имам сили да го направя и има ли смисъл... Защо не се научих да бъда
егоист? Толкова принципи научх та този ли не мога и защо. Защо подяволите ми
пука за всички, но не и за мен - аз, която трябва да съм най-големият си принцип.
Защо чувствам и ме боли, а  живея с усещането за празнота и студенина? Губя всичко,
а се боря... Не е ли всичко обречена кауза... и откраднати мигове...и защо са ми те
ако не мога да бъда Аз и не мога да ги задържа...? Човек ли съм след като понасям
нечовешкото... и къде е утехата? Отвратена съм от всичко, а обичм - възможно ли е
и защо...?Пак и поредно "Защо?", а скапаният живот минава и по пъте си ни тъпче и
смазва. сякъш съм аз... и не съм. Нан и Надя - все още в едно цяло... криза след
криза и пак разруха. Не ни ли писва да градим въздушни кули на замъци построени
върху пясък? Борба - за какво? За по- добро...? Дали? Уморена съм до смърт и
апатията е пак до мен, но на кой ли му пука след като не и на мен самата. Всичко се
превръща просто в блян - една сладка мечта на нощтта - моята мечта. Проза в поезията...
и поезия в прозата. Проредна цигара - десет минути живот с надеждата тези десет
минути, които се опитваш да убиеш, да убият няколко часа от ада наречен живот. Горещо е
а усещам само студ... айсберг, в които се блъскам, а продълйавам да не виждам... Всичко,
което ис имал - губиш, а се чувстваш богат от трохи, коиот хранят живота ти... отприщени
думи събрали в себе си чувства, една година... а все пак и въпреки всичко просто думи...
Тъжна мелодия, която събира и осмисля всичко... повтаряш я, а всеки път е различна, но
го забелязваш когато е вече късно да запееш старата мелодия... есто дори не я помниш.
Но тя е твоята мелодия... твоята песен... твоят скапан живот... и горещата студенина
на един изпепеляващ ад... И странното е, че и малкото, което имаш ти стига да продължиш
да се бориш за една усмивка с цената на една усмивка... и за още въздушни кули от замъци
върху пясък... които събират мечтите ти за нещо по- добро...

[ksandria]

за всички онези които открият себе си в тези думи ....

[Babuzil]

 [bravisimo] ... хубаво  е  ...
   ако  има  граница  ,  или  преходна  зона   ,  между  прозата  и  поезията  ... твоето  нещо  е  то4но  на  границата  ...  :)

освен  това  ми  харесва  посланието ...

ако  това  си  ти  на  аватара  ,  треа  да  ти  кажа  че  някакси  ми приличаш  на  някоя  която  харесва  Манга   :)  ...  тва  не   го  казвам  нападателно ...  само констатирам ....  да  не  се  засегнеш  ?

[ksandria]

 не се засягам аз наистина оби4ам адски много манга  :) и да на аватара съм аз

[`Fallen_Angel`]

 [evala]




Добре дошла. Нямам търпение да видя нови твои произведения

[Devil`s Bride]

Нямам думи... просто изключително силно... Поздравления за написаното и за волята, която имаш да се бориш  [evala] [evala]

Защо не се научих да бъда
егоист? Толкова принципи научх та този ли не мога и защо.

[bravisimo] [bravisimo]

[ksandria]

мерси истината е че е написано преди време в много кофти момент от живота ми едва сега реших да го споделя  но се надявам да накара още много хора да се борят за това което искат и за което мечтаят... аз успях  :) :)