Пясъчна самота...

[Unforgotten`feeling`f]

Пясъкът и днес е задрямал
цяла нощ разговаря със Луната
оплаква се...отдавна гости е нямал
само посещавал го сутрин светлината...

Плака дълго,после замълча,
отрони няколко миди от сърцевината си
а Луната го грубо сгълча
и тя не осъзна вината си...

И тя дни наред го бе забравила
впускаше се във флиртове със звездите
и дори не осъзна..какво бе направила
как изсуши го,как уби му мечтите.

Той...тичаше често към вълните,
закачаше се с похотливите им ласки
но те крадяха му от дните
прашинки от него сбираха..в мидени каляски.

Той...така наивен, търсеше внимание
а хората тъпчеха го всекидневно
гореше трескаво,изпитваше огнено желание
да му се случи нещо...необикновено!

И стана така неочаквано и странно
едно малко дете с усмивка пристигна
заигра се,замък направи от сутринта рано,
строи го,радва му се,дори му намигна.

Детето не ставаше от земята,
дрешките му обвити от нежни вълни
замъка пясъчен строи...а водата се премята,
иска двореца да разруши!

Пясъкът за първи път се усмихна
някой се интересуваше от няговите прашинки
и водата сбра вълните си,цялото море притихна,
а очите на детето блестяха...като нежни снежинки!

Догава Луната видя това,
за първи път пясъкът беше доволен,
тя чак сега осъзна,
че човек без любов...сякаш е болен.

Прегърна нежно морския бриз,
и плажът замръкна щастлив
а песъчинките...като златен низ
красяха замък...неземно красив!

[SteeleR]

 [cvetee] [cvetee] [cvetee]