Артемида

[ilusia]

Някога , сякаш преди хилядолетия, живеело в малка спретната къщука дете. То било тъй невинно и нежно , сякаш зората го бе благословила. Сякаш росата бе нейна кръстница , а над русата й главица винаги имало по две ангелчета. Нали знаете - хората си имат ангелчета, които ги пазят от демончетата вътре в тях. По принцип хората си имат по едно такова същество. Но това момиченце имало двечки. Едно да я пази от всичко лошо в света , а другото да я пази от демончето в нея. Защото във всеки човек се борят демончетата и ангелчетата и ту едното надделява , ту другото. Но Господ не можел да допусне в момиченцето да надделее дяволчето - тя била с определна мисия. Тя трябвало да бъде спасението на всички измъчени и изтерзани души в света - в нейните обятия те трябвало да намират утеха , спасение и красота. Да се обновляват и възраждат .
Където минело момичето носело красота , радост , живот. Слънцето сякаш греело от очите й. И всички хора се радвали и възхищавали на невинноста и детската й чистота.
Момиченцето трябвало да понесе ударите на живота , за да натрупа мъдрост и знание , за да може да понася всичките страдания на хората и да ги утешава. Да знае точно какво трябва да се направи .
Момиченцето понасяло смело всичко. То знаело за своята благословия. Знаело за ангелчетата , които го пазели и знаело , че всичко, което се случва - трябвало да стане.
Растяло момиченцето, а с нея и прелестта и добротата й. Ангелите били щастливи , че тяхното детенце никога не се поддавало на злостта и на болката.
Един ден Дядо Боже изпратил едното ангелче при един болен човек. Другото се било зареяло на някъде и си играело с лазура, излегнато на едно пухкаво бяло облаче.
Тогава момиченцето срещнало един човек. Мръсен , дрипав и миришещ. Той спрял до нея и я погледнал право в сините й очи.
Тя го попитала кой е . А той отвърнал " Аз съм Болката" - " Болката ли ? Какво е това ???" А мъжът я попитал иска ли да й покаже... Тя се съгласила на драго сърце. Тогава той я хванал за ръка и я завел в една болница. Там на легло лежал умиращ човек. Сам, изоставен и самотен. По лицето му било изписано болка и огорчение. На момичето й станало много, много мъчно. " Прободе ли те нещо в сърцето, мила ? Усети ли нещо да те разкъсва отвътре ?" - "Да." , промълвило тихо момичето. " Ето това е болката, ето това съм аз !"

Момичето си спомнило за всички случаи в живота , в които бе изпитвала болка и огорчение. Станало й ужасно криво.
Мъжът се усмихнал и й казал " Не бой се. Аз при тебе няма да дойда. Ти си специална и не трябва да изпитваш болка. За теб Ония горе имат по-добри планове."

И момиченцето се усмихнало доволно , че то няма да изпитва болка.
Забравила за случилото и отново се отдало на игра и вълшебства.
Скоро порастнала. Времето на игри и щастие отминало. Станала силна , красива и прекрасна жена. При нея идвали различни хора за съвети. Идвали и си отивали ... винаги утешени... винаги разбрани и доволни от това , че са получили утеха или съвет. Че е имало нежни любящи ръце , които да ги утешат и топли очи , които при нужда да ги погледнат строго и човекът да разбере , че греши или се самосъжалява. При нея нямало обвинения , нямало грешки. Имало само разбиране и топлота.

Един ден тя срещнала една жена. Изглеждаща ужасно. Мръсна неугледна , и някак много тъжна. Момичето се приближло до нея и я прегърнало. Спонтано , красиво и нежно.Жената я погледнала с изумление. В погледа й се четяла лудостта , а на лицето й било изписано страданието.

" Коя си ти ? " - попитало момичето, " Аз съм самотата" - отговорила жената. " Самота ли ?" , учудило се момичето. То никога не е било самотно. Птиците й били приятели , дърветата я радвали, а цветята носели в душата й хармония и щастие. " Какво е самотата?",
"Наистина ли искаш да знаеш?" - попитала жената . "Ммм ... да." -отвърнало момичето. " Когато някой ден почувстваш нужда да споделиш с някого какво си преживял , а няма никой. Когато някой ден ти се плаче до безумие, а оглеждайки се, не виждаш никого , когато си сам сред карнавала на света , сам сред маските на хората и само и единствено ти не играеш театър... Тогава мила , ще ме намериш. Тогава ще се срещнеш с мен. И ще разбереш какво точно е самотата."
"Едва ли , аз имам всичко което искам. Имам приятелство , любов и щастие." Жената само се усмихнала и си тръгнала.... Сляла се с мрака и изчезнала.
Тогава момичето се сетило за една друга среща. Било много отдавна. Била още дете , тогава тя срещнала пак така ненадейно един мъж. И той си бе отишъл така изведнъж.

Годините минавали- момичето растяло, а с него и емоциите му. А ангелчетата се били запиляли нанякъде и съвсем забравили за нея.
Един ден майката на момичето се разболяла серьозно. Момичето бдяло по цели дни до нея , опитвало се да и помогне , но нищо не ставало. Майката се влушавала и накрая починала. Тогава момичето я пронизала ужасна болка и тя разбрала какво значи да те боли. Огледало се на около. В болницата било само. Нямало никой освен лекарите и тя. Но те тичали напред-назад.. и тя намало с кого да сподели и на кого да изплаче болката си. Тогава разбрало какво значи самота.

Но това не можало да я сломи. Тя била силна и смела.
И продължила да дарява .... Всичко от себе си давала и нищо не искала. Раздавала сърцето си и мигом забравяла на кого колко и какво е дала.
Един ден се случило нещо непонятно. Просто сякаш цялата й доброта се стопила. Слънцето вече не греело , цветята не ухаели така , а щастието било само спомен. Най-накрая демончето в нея бе победило. Бе я победил животът. С неговите повратности , болки и тъги. Тя станала затворена , в погледа й вече не светело слънцето. Той бил станал жесток , остър и бдителен. Чуждите проблеми вече не я засягали. Не се интересувала от зенита , от лазура , от слънцето и луната. Не я интересували болките на хората. Промяната бе дошла мигновенно. Като гръм от ясно небе. Обърна се с надежа назад. Назад в миналото си , надявайки се , че там ще открие малко щастие... любов и топлота. Но там нямаше . Бяха само хората с проблемите си. И тя се изпълни с омраза. Покварата изпи сърцето й. Болката я облада, а самотата завладя крехкото й тяло.
Погледна към небето. Една птица падна мъртва на зелената и тучна трева. Бе се вкаменила под взора й. Вървейки, тревата пожълтяваше , дърветата накланяха морни клонки, а животните бягаха от нея..... Да тя бе станала зла. Бе й омръзнало да бъде утешителна награда за човек, отхвърлен от любовта си , да бъде играчка, гъделичкаща егото на слабия и безволевия. Да бъде опитно зайче в ръцете на хора , жадуващи да покажат на някого способностие ти. Бе й писнало от цялата гнусотия. Бе и писнало да дава утеха, а да не намира такава. Бе й писнало да бъде спасителна лодка на удавника, а сама тя да се дави.
Сега бе нейният час. Часът на отмащението. Тя никога повече нямаше да бъде мишката в играта . Нямаше да бъде сиренцето в капана и примамката в клопката.
Преминала през любовта и омразата. Мъдростта извираше от погледа й. Тя знаеше как да накара някого да страда. Да го боли ! Да бъде жаден и да иска да пие от нея , а тя все да е далечна. Тя знаеше как да бъде непокварена , мила и чистосърдечна. Как да хвърля прах в очите на хората. Знаеше как да вика демоните , който и помагаха и как да пъди досадните хвърковати с техните разбирания за чест и достойнство.
Знаеше .... знаеше защото ударите на живота , бяха най-добите й учители. Никога не влизаше в битка неподготвена. Винаги знаеше какво точно и колко да рискува. Съзнаваше слабостите си както и тези на противника и ги използваше ... за своя изгода.
Да... тя се бе превърнала в истински човек. Бе станала една от онези, който години бяха плакали на рамото й. Тя бе взела от всички тях най-лошото. Най-мръсното ... Добротата , мечтите и илюзиите й бе скътала дълбоко в сърцето си. Те никога не й бяха носили нищо- винаги бяха ставали на пух и прах.
И сега се скиташе сред живите, а бе мъртва. Сред мъртвите, а бе жива.
Бе станала жестока , мразеща и силна. Убиваше наред и не я интересуваше хорската болка. Болка, която векове бе сбирала в себе си. Тя бе Артемида! Богинята на лова..... И тя бе ловец. Ловец на щастие ! А щастието изпиваше , покварваше и разрошаваше. А ангелчетата я бяха забравили и в нея останаха само демоните й. И тези демони- хората я направиха това, което стана- синоним на смъртта!!!

[DeTe_Ha_Xaoca]

МРЪСНИ ХОРА  [oops] [aaaaaaaaaa] [reeeev]

[ilusia]

 [inlovee]
Хората са прекрасни...
Онова бе просто.... отминало състояние , което никога няма да се върне :)
Оби4ам те [inlovee]