"... Нещо ... "

[Azmudeus Ibn Satanail]

фрагмент ...


"Навярно всяко момче мечтае за приключения.Да бъде смелият рицар с сияеща броня,непобе
дим и незаменим.Спасител на изпадналите в беда,войн на честта,да сразява различни демони
и да печели любовта на красиви девойки"-мислеше си старецът докато креташе нагоре по из-
витото стълбище.Беше запъхтян от бързането,лицето му бе зачервено ,а дългата му снежнобяла коса се вееше разрошена след него.Изтърканият от години долен край на жезъла
му отчетливо изтракваше при допира си с всяко следващо стъпало,докато магическият крис-
тал в горната част мъждукаше с дразнещо червено сияние.
"И е нормално разбира се,и аз исках да размахвам меч и да посичам тварите на сянката наляво и надясно,преди да открият дарбата в мен и да поема по Праведната пътека на мага.
Разбираемо е малкото момче да иска да е герой,НОРМАЛНО Е"
Нещо озъбено се спусна върху стареца от гъстия мрак в висините на кулата.Какво точно бе
не се видя,защото старецът в движение насочи върха на жезъла си към него и го превърна
в бързо падаща надолу огнена топка с казано,почти по рефлекс,бойно заклинание.
"Обаче,разумно е когато годините не детството ти отминат,и богинята*те дари с име и права
на възрастен,мечтите за героизъм да отстъпят мястото си на един по-трезв поглед върху не-
щата и едно сериозно държание.А когато тези болни мечти са в нежната главица на девойка
нещата наистина са извън контрол.ОСОБЕНО ако тази девойка по съвпадение е и единствен
наследник на престола и е определена от богинята да вътвори мир,а не да воюва..."
От околният мрак се долавяше ръмженето на други незнайни зверове,които обаче усещаха
магическата мощ скрита в дребничкият съсухрен на вид старец и предпочитаха да не се по-
казват.На следващата по ред площатка между етажите той спря да си поеме дъх и се загледа
с подозрение в двете дървени врати виждащи се на горният етаж.Погледа му се премести върху отделението за магически реагенти вдълбано в дървенията на жезъла.Малкото парче
кристал наречено да търси принцесата вибрираше леко,което значеше че тя е наблизо.
"А да тръгне сама да тършува в кулата на тъмен господар....лудост.Сякаш не знае че ако и се
случи нещо Короната на Запада ще остане без благороден наследник който да я носи.Без
продължител на Драконовият род...о,това ще е ужасно"
Изправен пред двете врати той промърмори няколко думи на забравен език.В въздуха се
формира подобие на човешка ръка от светлина,която нежно премина по повърхността първо
на едната,а след това и на втората врата.Ръката се сви в юмрук и с изящен дълъг показалец
посочи първата врата,след което се разми в застоялия въздух.
"Защо не се роди момче?Тогава щяхме да те убедим да направиш няколко малки наследни-
чета на трона,пък след това си геройствай колкото искаш..."
Вратата,разбира се,беше заключена.Старецът изпъшка уморено и се зае да събира изтощени-
те си магически сили за да отвори по един или друг начин вратата.Нямаше време за нежност
затова насочи силата си подобно на таран в средата на вратата,която се пръсна сред облак от
прахоляк и трески.Насочил жезъла си подобно на копие той чевръсто прекрачи в стаята.
"Остарявам.Личи си.Дарбата ми колкото и да е голяма не може да замести два млади силни
дроба или здрави мускулести крака.Скоро ще трябва да стоя затворен в Академията и да се опитвам да налея малко знания в главите на дангалаците които богинята дарява с Дарба"
Вратата водеше към дълъг и съвършенно прав коридор който изглежда нямаше как да се по-
бере в нормалните измерения на високата и тънка магьосническа кула.По стените бяха зака-
чени много картини от различни стилове,като някой дори бяха рисувани от древните елфи.
Старецът искренно съжали че нямаше време да спре и да им се наслади,понеже бе голям
почитател на елфическото изкуство. "Не и преди да намеря принцесата"
В дъното на коридора бе вратата която според магическите му умения водеше към килията
за знатни затворници и където се надяваше да я открие.Вратата зееше открехната
"Богиньо помогни ми:нека твърдоглавото момиче е още живо":помоли се той,след което рязко отвори вратата.
Килията за знатни гости бе уютно обзаведена с малка масичка,удобен стол и прилично легло
в което лежеше обързан и с запушена уста възрастен мъж с бяла брада и доста измъчено
изражение.Застанала права до него стоеше красива светлокоса девойка облечена в кожени
доспехи и въоръжена с не дълъг,но опасно остър меч.Тя се усмихна при вида на запъхтяния
магьосник.
-Гарет!Колко мило,ти идваш да ме спасиш?
-Принцесо...-смънка Гарет Ибраил,придворен съветник и висш маг в Академията за магове и
вещици,личен учител и пазител на принцесата.Тихичко прокле богинята за това което му се
случваше,на ум,за да не привлече гневът и.

* * *

Таванът за малко спря да се клати заплашително и той използва момента за да протегне рък-
ата си към нощното шкафче,надявайки се да достигне до каната с вода.Бавно,почти любовно
пръстите му опипваха хладното стъкло,търсейки подходящото за захват място.Когато това
се случи той напрегна ръката си и започна съвсем бавно да придърпва каната.
"Така...бавноо...още мъничко..."
Трясъка на строшено стъкло премина като острието на нагорещен нож през изстрадалият му
мозък.Няколко секунди по-късно се чу как вратата на стаята се открехна и някой се прибли-
жи до леглото с колебливи стъпки.
-Как сте гусине?
Над него се надвеси едно възпълно лице с загрижено изражение и определено неприятен дъх
биещ на чесън и още нещо.
-Снощи обаче добре се наляхте гусине,няма лъжа,нивгаш не съм виждал някой благородник
така юнашки да пие-дебеланкото спря за да си поеме дъх и отново продължи.
-Като ви видях че тръгвате да падате под масата,ви донесохме до тука с момчетата,че да не
се въргаляте там по пода.То нашия Том даже каза че не сте били вие ами някои който само
прилича на вас,ама нали ви видяхме родовия белег-та няма как да ви объкаме.Таковата....
С мъка си спомни името на дебелака,казваше се Барт и беше един от ратаите в къщата на ба-
ща му.Това че се бе напил до такава степен пред прислужниците и другите нечистокръвни определено не повлия добре на главоболието му.С слаб глас рече:
-Барт,много мило от твоя страна че си ме...подкрепил в прибирането ми до вкъщи.Би ли           
могъл ...
-Ама какво е станало гусине?-дебеланкото гледаше с неприкрито лювопитство-Тя жената
работи в кухнята и каза че снощи с старият лорд сте се карал,пък Агна дето чисти в...
-Може ли да те помоля да ме оставиш насаме
-Да гусине,извинете гусине,аз ще съм отвън ако ви трябвам гусине-Дебеланкото раболепно
се изниза от стаята.
Когато вратата се захлопна зад гърба на ратая,младият благородник с мъка се повдигна за да
седне на ръба на огромното си легло.Остана така,подпрян на ръцете си и загледан в голямото
огледало което бе закачено на стената.От стъклото го гледаше едно изморено лице с нездрав
жълт свят и достойни за внимание сенки под очите.Култивираният интелектуален вид на потомствен благородник бе заличен от нощта на самоунищожително пиянство.
"Имам си основателна причина"-помисли си Артемис Льо Глан,и се загледа в отражението си.
До скоро мислеше че светът лежи в краката му-беше млад,красив,наследник на не богат но
достоен благороднически род.Прекарваше дните си в райска поредица от ловни излети,свет-
ски партита и артистични прояви.Беше щастлив с нехайното си съществуване и не смяташе
да го променя.Като трети син в фамилията,за него отпадаха и политическите,и войнските задължения към короната и за него оставаше само да лентяйства.Нямаше думи с които да
опише какво изпита когато разбра че баща му има други планове за него.
-Работа?-бе изплюл думата като да бе най-долна обида.
-Не преигравай-баща му,старият барон го изгледа над стъклата на очилата си,които носеше
повече за да си придава тежест,а не защото имаше проблеми с зрението.
-Основоположника на родът ни е бил прост войник който с героизма си е заслужил титлата
и земите си.След него много мъжките му наследници са работели,хубави,честни професии и
са били пълноценни и уважавани благородници.Дядо ти на младини направи няколко търго-
вски плавания.В работата няма нищо срамно или нетърпимо.
Артемис бе навел брадичката си надолу търсейки начин да отмени издадената му присъда която го лишаваше от живота изпълнен с блажено мързелуване.
-Но аз не мога да работя нищо-бе казал в своя защита.
-Ще се научиш,повярвай ми.След три дена ще се качиш на парният вагон за Синтериум и ще
се държиш като истински мъж.
Имаше малко варианти които бяха определяни за "хубави и честни".Търговията и правото от
една страна,изискваха хитрост,която Артемис не притежаваше.Военната кариера от друга страна бе поприще за силни,смели младежи,а смелоста на благородника далеч не бе от силн-
ите му страни,така че оставаше само Синтериум с неговите разнообразни научни и философ-
ски школи.Бедният и лишен от блясък живот на ученият обаче далеч не бе това за което бе
мечтал Артемис,но съзнаваше че едва ли ще може да промени бащината си воля.Осъзнаваше
и че младите благородници изпратени в Синтериум имаха определен срок на обучение,след което им се даваше правото да правят каквото поискат с живота си.Надяваше се че баща му
е проявил милост и го праща за най-краткия срок от една година.
-Сега си на деветнадесет,така че след пет години ще си достатъчно възмъжал да вземеш ре-
шение за това какъв живот искаш да живееш.Затова именно пет години ще е срокът ти на
обучение.Сега ме извини,но имам важна работа.
Младежът усети как отчаянието го прегръща с лепкавите си ръце.Та това бяха цели пет год-
ини в които щеше да страда,без ловни излети,без танци и музика,без възхитените и горещи
въздушни целувки които дъщерите на градските големци му пращаха.В представите му се
промъкнаха гледки на опушени мрачни подземия в които несъмнено и напълно побърканите
учени от града-университет го подлагаха на мъчителни изтезания и записваха резултатите в
мазни разръфани тефтери с корици от човешка кожа.Той изтръпна.
-Пет години са ужасно много!
-Не Артемис Льо Глан,не са.Пет години са чудесен срок в който да докажеш на братята си
и на мен че носиш поне малко мъжество в себе си.Ще ти дам достатъчно пари с които да се
изхранваш,а при нужда ще ти пращам още.Това е.
С тези думи баронът излезна от стаята,оставяйки най-младият си син да премисля отново и
отново съдбата си.
"Може би е прав когато казва че не съм никакъв мъж"-помисли си Артемис изучавайки се в
огледалото.Макар висок и добре сложен,той бе отпуснат и по бебешки пухкав,кожата му бе
бледа и нежна,чертите прекалено меки.Не приличаше на големите си братя които бяха силни
здрави мъжаги с слънчев тен и арогантни,мъжествени физиономии.
"Може би съм адски жалък да се оплаквам по този начин за едното нищо,но в името на бога и богинята,това не пречи да ме е страх."
Трите дена оставащи му до заминаването той бе прекарал в непрестанен запой и сълзливо самосъжаление.Изнервен от това му състояние баща му го бе привикал предната нощ и му
бе дръпнал як скандал,който щеше да подхранва клюките на прислугата за доста време.В резултат Артемис бе излезнал вбесен по улиците на града,търсейки място на което да пие
спокойно,и в крайна сметка бе влезнал в кръчмата "Куция Глиган" където обикновенно се
събираха най-бедните но все пак не престъпни субекти в града.Резултата от последвалата
пиянска нощ усещаше в главата и стомаха си,а огледалото показваше че и дрехите му бяха
получили своята част от почерпката.
"Като ви видях че падате под масата гусине..."-засрамено си спомни той.-"Аз съм свиня."
Страхувайки се от това което ще види той погледна  към стенният часовник.Показваше че е
почти равносветлие* и остават не повече от две обиколки* до заминаването на парния вагон
който щеше да го закара до мястото на изгнанието му.
Изправи се и тръгна да търси някой от прислугата,който да му стопли вода за вана.Не може-
ше да тръгне вонящ на алкохол и повръщано.Дрехите му бяха приготвени от предния ден и скоро семейната каляска щеше да го закара до парната гара.Парните вагони се използваха в
търговията,за бързо пренасяне на стоки който се разваляха бързо,но веднъж в шестоднева се
пускаше специален пътнически вагон с който богатите можеха бързо и удобно да пътуват.
Парните вагони бяха доста маломерни,но въпреки очевидната полза от увеличаването на те-
хните размери,джуджетата не искаха и да чуят за това и продължаваха да ги правят малки.
Джуджетата бяха ненадминати майстори щом ставаше дума за каквато и да е техника,ковяха
най-качествените оръжия и брони,пословични бяха уменията им да обработват злато и среб-
ро,скъпоценни камъни и перли,създавайки прекрасни бижута.Пословичен освен това бе и
техния инат и твърдоглавост,та не се знаеше дали вагоните са малки поради някакви техни-
чески изисквания,дали някой от многобройните земни духове не бе наредил така или защото
на джуджетата така повече им харесваха.

[`Fallen_Angel`]

И?   :)

[Moro]

еми като ми дадат продълйението ша го пусна :)
ама приятелчето ми нещо само започва разказ и после го оставя. дано тва го допише :)

[`Fallen_Angel`]

Кажи му, че искам продължение иначе ще му тежа на съвестта :p