Една истинска приказка

[Tramel]

  Имало едно време две горски човечета... Те се срещнали съвсем случайно - вероятно по стечение на обстоятелствата... или пък не било чак толкова случайно? Може би и двете човечета трябвало да извървят определен път, да минат през различни изпитания, да срещат различни хора, да ги обичат и да се разделят с тях, за да създадат накрая два свята, които са по-различни от останалите.
   Всички болки и изпитания в животите им ги накарали да се затворят в себе си, да не вярват в нищо, да се страхуват да обичат и изобщо да се боят от чувствата си.
   Та... двете човечета започнали да си говорят чрез вятъра, защото това бил единственият начин душите им да си общуват - все пак те живеели в различни гори. Времето минавало, те си споделяли много неща... Едното човече започнало да мисли прекалено често за другото, неусетно и за самото себе си вървяло по пътеките в гората и се усмихвало - хората го гледали странно, но те не знаели, те не разбирали и човечето им прощавало. Имало обаче дни, в които слънчевата усмивка слизала от личицето му, то помръквало и мъничкото отново се затваряло е себе си... това се случвало, когато другото човече го нямало.
   Понякога, когато си говорели чрез вятъра, по-малкото човече усещало някоя нежна ласка, която галела кожата му, долавяло аромата на голямото, плачело от радост в своето кътче в гората и изпращало обичта си с поглед, вперен в слънцето. Друг път обаче то усещало студенина от другото човече, която пълзяла по вените му с отровна сила... тогава то отново отивало на своето местенце и пак плачело, но този път от болка и страх, че завинаги е изгубило приятелството на голямото. Сетне с разплакани очи то се обръщало с гореща молба към слънцето да занесе на любимото му същество обичта и топлината, за да прогони студа от душата му. То не можело да понесе другото човече да е нещастно и тъжно, не искало да го чувства далечно и студено към него, то просто не можело...
   Минало още време и голямото човече решило, че ще отиде в една далечна гора - много, много далечна... Когато разбрало, малкото тайничко си поплакало, но в същото време било изпълнено с възхита от смелото решение и мъжкото поведение на най-милото си същество и с всички сили се стремяло да го подкрепя. То не искало да се отделя за дълго от него, но уважавало начина му на мислене и все пак знаело, че това не е завинаги... Пък в крайна сметка решило, че ако другото човече не се върне никога в своята гора, а остане в далечната, то също ще отиде в нея и ще го намери, за да го прегърне и да погледне в обичните сиви очи. Точно в този момент малкото осъзнало нещо, което се превърнало в най-съкровената му тайна - то обичало другото човече - повече от всичко на този свят и било готово да направи невъзможното, за да е щастливо голямото, дори да се откаже от него, за да не му пречи.
   За рождения ден на другото, то направило нещо, което го накарало да потъне в земята от срам - потърсило сестричето на обичта си, за да предаде подаръка - една книга, която се наричала "11 минути". Когато човечето прочело тази книга, се почувствало различно от всички останали, сякаш посветено в едно друго измерение, което било чуждо на хората и те някак не го разбирали. То започнало да си задава въпроси, да чувства и да вижда неща, които преди това му били непонятни, започнало да се пита дали пък другото човече не е неговите 11 минути, но... то се страхувало толкова силно, че не посмяло да му напише нищо на книгата. Вярвало, че неизречените неща се много по-силни от всичко казано и написано и знаело, че другото човече ще разбере това.
   Скоро след това майката на малкото се разболяла и то трябвало да си отиде за известно време, за да се грижи за нея. Когато се прибрало у дома, то много мислило, някакво ново чувство го топлело в хладните нощи край реката и най-накрая решило, че трябва да признае на другото човече всичко, дори и ако трябвало да го изгуби завинаги. То вече не се страхувало, то искало да раздаде себе си, да подари не книга, а обичта си, светлината, времето си. Било готово да чака завръщането на другото човече, било готово на всичко, всичко...! Не искало да позволи на магията да изчезне, което неминуемо щяло да се случи, след като си признаело, но не се страхувало. Вече не! Чувствало се виновно, че голямото човече кой знае какво ще си помисли за него, че ще го прогони от живота си, но ако това била цената, то щяло да я плати. Не искало повече да мълчи, не можело, всеки път, когато си говорели, думите засядали в гърлото му и то не можело да изрече "Обичам те!" точно по начина, по който го чувствало, а и другото човече не можело да го види в очите му. Да... в очите му... Голямото веднъж казало, че очите са част от нас и също като нас могат да лъжат, но малкото така и не могло да повярва, че е така и знаело, че неговите очи не лъжели. Другото човече също смятало, че ще го нарани, но то не знаело и не разбирало, че не може да нарани малкото по друг начин, освен ако е тъжно или му се случи нещо лошо. И то искало веднъж завинаги да му покаже, че би му стигнало най-мъничкото, стига да бъде реална част от живота му, защото то не искало нищо за себе си, но искало да даде всичко от себе си.
   И щяло да го прави винаги - дори и в някое друго измерение, в друго време, в друг свят...


   Обичам те!

[`Amy_Lee`]

 [bravisimo] [a taka] браво..!

[ilusia]

" Бамболина" отново надмина себе си....
Истински ме трогна Ив......
ДУмите са слаби..

[Tramel]

Благодаря ви  :)