Прилив и отлив....

[KUKLI4KATA]

ПРЕЗ ПРИЛИВА И ОТЛИВА НА МОРЕТО

В далечината морето светлееше.Цветовете на искрящото синьо разсънваха есенното утро. Бели лодки като огромни птици се люлееха в хладните води. По небето се носеха облаци променящи бързо формата си - змей в риба;звезди в цветя.Всяко цвете пожела своя лъч от слънцето. Вятърът ги раздвижи.Те разцъфнаха и бавно и красиво се разтвориха в синевата.
Слънцето утвърди красотата на мига с усмивка.
В този ведросин ден едно дете, двама влюбени и стария моряк си спомниха, че има на света едно най-прекрасно място - морето.Морето!То изпълваше дните, мислите им. Нощем оттеглили се в мълчанието си, те сънуваха своето море.Мечтаеха за него!С рибите...с водораслите... с пенливите вълни. И ятото бели чайки накацали по брега.
Часове по – късно по алеята в морската градина вървеше млада жена с малко момиченце за ръка.Когато стигнаха брега,то се откъсна от майка си и нетърпеливо се спусна към водата. Наведе се и повдигна с любопитство малка раковина.Опипа я с тънките си пръстчета и загубвайки бързо интерес я хвърли на пясъка. После широко отвори очи за синевата и се усмихна на морето,както само то умееше това.Детето забеляза слънчевата пътека.В синьо и златно.Искряща и примамлива.Магнетична.Изведнъж стъпи във водата и тръгна.
Навярно искаше да хване слънчевия диск с нежните си детски ръце, да го издигне още по-високо,за да стопли света.Вероятно тичаше разтворило обятия, за да стигне по-скоро приказния замък в края на златната пътека.За да прегърне един истински вълшебен свят - добър и красив!
Или се бе устремило напред с вярата да срещне своя "малък принц" търсещ ново приятелство.Може би .
В синьо е цветът на надеждата!
Детето излъчваше магията на усмивката.Още прелестната невинност и доверчивост,които носят само чистите сърца.
Морето го привличаше, както пеперудата - светлината. Но всъщност то мъничко се страхуваше от пътя- зад завоите на страж стоеше неизвестността. И никой не познаваше истински и дълбоко морето.
Момиченцето дълго разговаря с него. Довери му всичките си тайни и мечти като на приятел.Говори му за вълшебства.За дворци, принцове и кули.За приказният свят на сънищата.В отговор морето му каза, че го обича.Изпълнено с нежност обви босите му крачета с ласкавите си, топли вълни.С игривите. С белопенните.Разказа му смешни истории за живота и суетнята на дребните обитатели на морското дъно.Разказа още за делфините.За медузите. За раците,които излизат по лунни нощи на брега.
Опита се да не разруши детските илюзии. Мечтите му! Внимаваше да не прекъсне полета им. Да не счупи крехкостта им изградена от морски пясък. Да не размие вълните на времето.
Но разбра, че да изпълни всичко това е много, много трудно. Защото морето знаеше - всеки неизменно преминава по свой път и трупа собствени опитности. И винаги носи в себе си необходимия характер, за да извърви предначертания път.
Вятърът обичаше да изтръгва детските мечти и да ги запраща в морето, но този път не успя. Детето беше недосегаемо.Мечтите на момиченцето, щастливо и развълнувано от разговора с морето, се издигнаха в синьото небе като пъстри балони.Бъдещето пое своята вярна посока.А детството радостно подскачаше по слънчевата пътека, държейки с тъничките си ръце окъсялата дрешка, за да не я измокри.Пред него се сляха в едно двата пътя- на малкото момиченце и на вечното море.
Розовосинята мъгла се издигна неочаквано високо. Въздухът изпълнен с прошепнати и споделени тайни затрептя...
Привлечени от прилива и топлото есенно слънце към морето бързаха художници - момче и момиче.Носеха платна и палитри за рисуване. Шумни и възторжени в младостта си.Дръзки в мечтите.Те търсеха пустотата на брега.
Щом разположиха платната и се вглъбиха в рисуването - стихнаха. Сега творяха мечтите си. Като птиците- свободно и в духовен полет.
Тишината умиротворена витаеше във въздуха.Чуваше се само едва, едва тихият плисък на укротените вълни.
Младите художници знаеха как да поздравят огненото слънце и лазурното море.Скоро платната им се изпълниха с цветове и форми.С аромата на море.И с мисли за споделяне.В картините те свързаха сините отражения на водата с портокаловото слънце.Блясъкът на морето със светлината на деня. Творяха и мечтите на морето за нови приключения. Самите те можеха с часове да пътуват на брега.С рибите...с медузите...със зелените водорасли. И с белите чайки накацали по водата.
По- късно топлият пясък пое умората от полегналите им тела. В пашкула на уединението, сега тя беше единствена за него,той беше единствен за нея на света. Откъснал една червена роза от близкия храст, момчето я поднесе с обич. Момичето пое цветето с нежна усмивка и я закичи в косите си.
Огнен бе цветът на деня !
Те танцуваха върху топлия пясък. Гмурнали се в море от нежност. С розата на свързаните тела. С деликатността на чувствата. И с взаимната отдаденост.Цялостно и без остатък. Звукът на дишането им плавно забързан се носеше между плисъка на вълните. Ласките им магнетични и всепоглъщащи носеха нещо от нежността на докосването между вълните и пясъка на брега.
Розата - маяк на любовта привличаше със светлината и топлината си корабите за далечно плаване.
Но младите не знаеха пътя, който ще изминат. Очертаваха само границите на очакването. Пълнотата на преживяванията.Вярваха, че в тях ще има много искреност и близост.
И червени рози!
Знаеха,че чашата на щастието не е еднакво пълна за всички.Мислиха и за зрънцето тъга,което лежеше дълбоко в любовта им.И разбраха, че тъкмо в неизвестността се крие магията на пътя.Където мечтите се променят за един миг, за един ден, за една нощ.
По прилив - историята на едно момиче и едно момче- изпълнена с мечти и повярвала в любовта, отплува в една лодка...
В късния следобед старецът седеше на пейката край брега.Искаше да събуди моряшката си душа.Да се потопи в спомени от своето дълго и невероятно пътуване. Тук чувстваше сетивата си отново отворени за света на морето.Гледаше го с мъдри очи,дълбоко скрили морски тайни.С очи пълни с любов!И разговаряше с него... с рибите...с водораслите... с белите чайки накацали край брега.
Взираше се замислено в отсрещната лодка с двамата влюбени и мечтаеше за нови пътешествия. Погледът му не пропущаше нищо наоколо. Обхващаше всички подробности: Синкавосребристите медузи с виолетови панделки полюшвани от вълните . От вълните с белите гриви; Празните черупки на раковините изхвърлени на брега. Безполезни и самотни. С минала история; Белият кораб в далечината.
Очите му за миг се притвориха - дълбоки и морни.Искаше да премисли преживяното,но видя чашата на живота си пълна с прашни спомени. Натрошени на малки парченца.Опита се да сглоби отново мозайката на живота си-момчето и морето;небето и птиците;момичето и любовта;кораба и пристана;бреговете и чуждите земи -срещи и раздели; раздели и срещи ...
В битката с живота старецът знаеше, че е дал най -доброто от себе си. Винаги е знаел какво иска и как да го постигне. Търсейки вярната посока сам избра пътя, по който вървеше. Беше уверен, че на този свят е дошъл не случайно, а да изпълни човешката си мисия в търсене на красотата, хармонията и любовта.
Кросотата, която е вътре в нас и отвъд хоризонта; Хармонията като вечния стремеж на човека от хаоса към реда и достигане на вътрешен покой; А чрез любовта беше сигурен , че бог ни показва,колко ценно е чувството и колко беден и безрадостен е животът ни без него.
В мигове на откровение не се срамуваше да разговаря със сърцето за грешките си.Защото вярно е — никой на света не може да ги избегне.Знаеше че те са много, много важни за него и начертават нов път за мъдреците.Беше изчистил сърцето си от праха на света. Изтрил страховете. Изгладил суетата. Попил добротата. Усетил силата на любовта и приятелството.
Беше постигнал мъдростта на морето!
Изпита чувство на смирение и вътрешен покой.
Погледна отново морската шир и махна с ръка.Там едно малко момиченце тичаше весело по слънчевата пътека, отворило широко обятия, за да прегърне един вълшебен свят.Искаше само да му подари надеждата.Преди да я изгуби.
После забеляза,че морето се раздвижи.То пътуваше...3аедно с отразените морави облаци. С цялото есенно небе...
Море и небе - два сини свята в движение! Два различни пътя! Единият го притегляше с кораба на мечтите.С надеждата за нови приключения. Другият го примамваше със съня, където започва най - дълбокото. Където всички мечти се сбъдват заедно.
Наоколо помръкна. Тъмнината открадна светлината от очите му.Нощната мътилка дойде със знака за победа. В този миг старецът усети в себе си тъгата на птицата с прибрани криле. Остана дълго неподвижен. Вцепенен Хванат в капана на мрака, той не можа да види бялата чайка отлитаща за своя бряг. Чу само протяжния й крясък, който го изтръгна от унеса и разпиля във въздуха мислите му.
Мълчание се плъзна между стареца и морето. От есенните нощни треви се чуваше нежната песен на щурците. Монотонна и преспивна...
По - късно изгрялата луна освети на пейката силуета му. Отдалече приличаше на заспала птица, опитала се да разпери мокри криле.
От близкото дърво долетя лист- красив и пъстроцветен и кацна на рамото му като един кратък , светъл лъч от живота.
Есенен бе цветът на нощта!
Потънал в охрата на отлива, когато вълните се сбогуват с брега, старецът сънуваше своето море.Той отново пътуваше в кораба на мечтите, слял двата пътя в едно. Пътуваше под едно есенно небе... което караше птиците да отлитат навреме...
Зазоряваше .

[EvIcHkA]

Не мога да опиша колко много ми хареса разказчето... Благодаря ти, КУКЛИЧКЕ !  [bear] [hugs and kisses]

[FALLEN]

 [nomer edno] [nomer edno] [nomer edno] [good_] [good_] [I love you] [I love you] [I love you] :iloveyouinblue: :iloveyouinblue: :iloveyouinblue: