Мечтание на розата

[ilusia]

Тя пристъпваше бавно по асвалта. Раменте й бяха прегърбени , главата сведена , а крачките- тежки и уморени.
След като цял час писа за Мезозой , Палеозой и все неща започващи със ав и завъшващи така , че дори не можеше да ги изрече , реши да си спести поредният скучен и мрачен час по немски , със старата и ограничена жена , която смяташе света за даденост , а живота за задъжение. Не понасяше такива хора , те обичаха на халос , живееха по правила и се усмихваха от благоприличие , освен в случайте когато на лицето им блесваше злобовата дребнава усмивка , че са злепоставили някое дете... Могъществото им се изразяваше в мачкането на по-слабите от тях... грозна гледка на съсипана душа..
Главата й я болеше от дни. Болката ту се усилваше ту стихваше до едва доловим трепет , който беше още по гадно натрапчив...
Беше й много студено... туп туп... токчетата на обувчиците й играеха на нервички със съзнанието й.
Заваля порен държд.. исипа се изведнъж и я обля... странно.... почувства успокоение. Сякаш капките бяха нечии сълзи , май не беше единствената плачеща.... Мокрите вадички галеха тялото й сякаш бяха ласки на закъснял любовник , предизвикващ я и топлещ ...
Замисли се и само въздъхна благодарно , че от умората на ставането посред нощ за училище не бе имала време да сложи обичайното - черен молив и спирала...подчертаваха дълбинните и морско-небесни очи.. и по добре...
сега щеше да е грозна гледка - размазан грим и мокри дрехи...
Искаше да се прибере у дома...у дома.. токовете на малките й обувчици сякаш подеха ехото...у дома... у дома...
Искаше да се прибере , да си направи топло кафе , да пусне класическата музика и да вземе горещ друш... винаги я беше успокоявал и премахвал болките й. ДОгади й се като си спомни хаоса в стята й , изключеният бойлер и пращящото старо радио...
Но имаше нещо което й вдъхна малко увереност и щастие... на безразборното й бюро , след като преминеше дрехите по пода , който сутринта бе разхвърляла след скандала с майка си и от отчаяние , че отново обличаше скъсаните дрешки от преди година две. След бързия поглед на развълнуваното й легло , в небесни тонове , звездички и мечоци щеше да я види.
На малка масичка.. по дкоро столче инкрустирано със слонова кост , което майка и бе донесла от индия и където обикновенно редеше тарото ,на поредният скитник искащ тя да му разкрие бъдеще и минало... там сега имаше тъмно синя ваза дълга и красива , а в нея беше тя.. нейната уетха...
Розата.... беше жълта  и нежно разлистила се.. а долните листенца бяха обагрени в розови пръски.
Сякаш кръв... кръвта на розата... Мразеше откъснати цветя...
Усещаше болката им. Сълзите и плачът им...
Цялата й къща бе потънала в цветя... ха , спомни си как веднъж на един рожден ден на своя близка...тъкмо в денят в който бе починал вуйчо й , тя се осамоти в една огромна баня..
Приятелят на близката й и бе податил 18 червени рози... в златиста опаковка...а на майка й 6 бели рози...
Бяха все още в станьола.. заболя я да ги гледа така а й фалша на разиграващият се цирк горе не й допадна. От сутринта й помагаше , готвеше и чистеше , гримира я доведе гостите й .
После се отдаде на розите й... всяка взе.. махна мръснят станьол задушаващ ги , почисти ги , цепна , потопи в гореща вода , а после в хладка... какво успокоение... после розите на майка й.. достави й неймоверно щастие да обгрижва тези нежни създания....в букета имаше и малко зеленинка приличаща на копър и едни белички пъпчици... сякаш шнолки в косите на младоженка.. бяха пуснали коренчета... тайничко си открадна двечки и ги засъди после в малката си градинка...
Всеки ден галеше едно цвете , което майка й настоя да изхвърлят заради саксията... тя го извади ( умираше) отразя изгнилите му коренчета и го остави да пусне нови..
Замисли се за розите...винаги беше мечтаела за една розичка... червена...
Години наред това беше нейна мечта... някой .. не не някой.... Той да дойде и да й подари една роза....... само една.....
Очакваше , че поне на 18 й рожден ден някой ще се смили над нея и тя ще получи една... едничка розичка...

Вървеше към вкъщи... искаше да се згуши между цветята си и да се потопи в блаженството им...
Главата й пак я заболя... Беше началото на месеца...хм май не трябва да й идва ? Да може би е от шантавото време... знае ли човек... а и нощес бе плакала дълго... до 2 презнощта....
Принципно не бе такъв човек... радваше се на света и света й се радваше... грееше като слънчице.. но незнайно защо точно снощи ... май да има време когато човека - сам със себе си си поплаква...
И какъв глупав повод... роза... ами да... тя мечтаеше за една роза.. разбира се рози ... бол ..
НО не в това беше въпросът... розтата беше страст , любов ... желание.....
Прибра се в къщи си... сложи кафето и разбира се го изгори... понякога беше много расеняна... пусна си МОцарт....а после.... Изведнъж чу една песен , която винаги я разплакваше - Андреа Бучели и Сара Паркар...".време да си кажем сбогом"
Някога беше поздравила голямата си любов с тази песен...Отдавна го бе преживяла... "миналото не се връща , само се преглъща" беше й казал един мъж.... беше прав...
Нямаше навика да страда за неща не зависещи от нея...
НО днес... днес просто тегли едина дълга и красива благословия на света и си поплака така искрено и човешки... от векове не беше плакала...
Благослови сълзите си... беше щастлива , че може да плаче !
ПОсле се наведе , погали страните си с розата на масичката... вдъхна уханието й... диханието и издаде малко спокойствие...
Легна си и заспа.. посънува... сънува червена роза... с малко капчици роса по нея... поле... зеленина и само една розичка.... тогава той дойде при нея... и понечи да откъсне розата за да и я даде...
Спря го с отесечено рязко движение....погледна го с топлота и любов и срамежливо промълви " ти си тук...аз живея с красоттата на очите ти и със спомена за нашият залез . Нека розата помни... и нека бъде щастлива както ние... нека не я откъсваме ... нека вятара й бъде любовник... земята кърмачка....а небето благословия..."
Събуди се... красив сън бе... отново погледна розата си... унемя... тя бе червена...тъмно червена....цвета на кръвта... чия кръв бе попила нежното цвете... нейната или своята...
Надяваше се , че е нейната... не искаше нежната роза да я боли... не искаше мечтите й да ги боли...
Ах колко малко й бе нужно.... една червена роза

[Gentiana]

Много е хубаво, Съни. :)
Макар че е тъжно.
[heart__] [heart__] [heart__]

[ilusia]

Много се радвам , че ти е харесало [shame]

[tonnny_bg]

Хубав разказ-момиче,роза и една любов ,а още куп неща между редовете.Браво ,мило.За миг забравих къде съм и какво съм,така се слях с теб и живота ти. [inloveee] [bravisimo] [bravisimo] :kissoflove: [wish all my love]

[angel4e_f]

обичам те!благодаря за тази прелест! [inlovee]

[ilusia]

лол... мерси мила  [inlovee]

[angel4e_f]

 [wish all my love] [i love you2] [hugs and kisses] :flowers: :kissoflove:

[finiv]

Лично, прекалено лично.Според мен е трябвало да го запазиш за себе си(според мен)!Те хората...рано или късно, понякога никога, разбират, ако искат, ако посмеят да допуснат, че биха могли да чувстват, ако посмеят да допуснат, че освен тях има и други...с болка, с мъка, която искат да споделят...Не искам да ми отговаряш.Просто си замълчи...поне един път замълчи...лично, прекалено лично....

[Divine_girl]

Само една дума е достатъчна.....прекрасно....

[ilusia]

Благодаря , найстина