Без спомен... Без мечта... Само сринат мост...

[{dulgokoska}]

Отворих очи и видях непознато място. Намирах се на път с едничка посока. Надясно имаше срутен мост, пред когото бе увиснала застрашително сива табела с черни погребални букви "МИНАЛО - мигновен спомен".Обърнах глава наляво... Едва развиделяващото слънце хвърляше бледи нюанси на спокойния път, като му придаваше някаква призрачност... От колко ли време стоях тук?!... Може би 10 минути?! Може би час - два?! Може би дни, седмици,... години?! Не знаех точния отговор... Знаех само, че той не е - цял живот! Защото по един или друг начин бях извървяла пътя преди моста... бях преминала черната урва и после... После бях забравила всичко! Плъзнах поглед по ръба на пропастта... Краката понечиха да поемат наляво... по равния, прашен път, но тайнствен шепот в мен заповтаря, заповядвайки "Върни се!... Върни се!..." и завлачих нозете си против волята им към срутения мост над зиналата урва... С всяка крачка се разтрепервах все повече и повече... Сърцето закънтя пулсиращо в ушите ми, буца застана на гърлото, а очите... Очите не се откъсваха от чернотата, разкриваща се все по-надълбоко и надолу... Отвътре цяла треперех... Без глас крещях "Страх ме е!...", но същевременно не можех да спра...Нещо по-силно от волята, от страха, от инстинкта... Нещо много по-мощно от всички тях ме дърпаше към бездната и разпалваше налудничаво желание да се приближа възможно най-близко... Дори да прекрача границата на допустимото...
  И така докато обмислях физическата си безсилност не усетих как се озовах на ръба... Погледнах отсреща... На метри от урвата имаше гъста гора... Втренчих се... Разтърсих се... Можех да се закълна, че между дърветата се движеха безброй сенки... тъмни, по-черни и от силуетите на безжизнените дънери... Напрегнах очи, наострих слуха и за миг ми се стори, че чувам стенание... отронена въздишка, прекъсната от звънък смях, последван... от падаща сълза! Това сякаш ме изтръгна от кошмарен ужас... Този звук!... Съсредоточих се пак... Исках... Опитвах... Но той беше изчезнал така мигновено, както и се появи... Из главата ми рязко запрепускаха мисли, сякаш стадо мустанги се носеше в галоп през дивите земи към хоризонта... Заблъскаха се мигновени видения, напостоянни надежди и убийствени емоции... Но не открих нищо... Нищо, спомнящо този звук...Знаех само, че някога... Някога съм го познавала добре... Бях сигурна единствено... че това е бил МОЯТ ШУМ... моят стон, моят въздух, моят екот и... живот!... Загледана в близкото "МИНАЛО" неволно се обърнах и внезапно видях табела "БЪДЕЩЕ - едно отърсване"... Изневиделица ме връхлетя прозрение - Мостът е сринат!!! Разрушила съм най-необходимата част от живота си - затова съм обречена да не помня, затова се подчинявам на натрапчиво чувство... затова съм безсилна да поема по обещаващия спокоен, прашен път...
  Потреперих запоследно... Впих поглед в бездънната бездна.. Олюлях се... Всичко се замрежи... Разперих ръце... И полетях надолу... Право през моето НАСТОЯЩЕ... Падах в Нищото... без МИНАЛО, без БЪДЕЩЕ... Само с останките от самата МЕН... само с трепета на сърцето... само с чувството за моя звук... и само с въпроса "... едно отърсване?!..."...

[ava]

 [inloveee] Нелка, супер е.Доста разтърсващо [inloveee]

[...::Mag1::...]

невероятно е  [inloveee] [cvetee]

[krasimir]

Хубаво е. [cvetee]
Падналия  мост на животът, трябва да го изградиш със вяра. :)

[{dulgokoska}]

 [shame] [shame] [shame]
Това е първото ми разказче...  [hey sexyy]
Не очаквах особено коментари и благодаря, че сте обърнало внимание на "моя мост"!  :flyingkiss:
Цункам си ви, сладурковци...  [kisss] [kisss] [kiss2] Много сте милички!  [I love you]

Хубаво е. [cvetee]
Падналия  мост на животът, трябва да го изградиш със вяра. :)

Да - прав си... а моята вяра са хората, които обичам и уважавам!  [inlovee]
:fireheart: [wish all my love] [hugs and kisses] :fireheart: