Калвин - ако на някого му се чете :)

[`Fallen_Angel`]

           Калвинизмът привлича вниманието, защото се заражда като скромно движение, обхващащо малък за европейските мащаби швейцарски град. Докато Калвин е жив лутеранството обхваща цели териториални държави и в негова защита са силни владетели, а  реформираната вяра се разпространява в изолирани градове, влияе върху отделни знатни личности и църковни събрания.
            Един век след това калвинизмът се установява като официално вероизповедание в две европейски държави – Шотландия и новосъздадените Обединени провинции, представлява най-голямото религиозно движение във Франция след Католическата църква, като обхваща над 250 000 души, повлиява върху развитието на самостоятелни църкви, които са малки, но независими от държавата и търпят динамично развитие през следващите векове, и не на последно място, създава начин на мислене, който освобождава индивида да преследва призванието си, без да отдава значение на скрупулите на деня.
            Жан Калвин е роден в град Нуайон, Пикардия, на 10 юли 1509 г. Неговото семейството е заможно и това позволява на баща му да го възпита в либерално образование. Калвин е образован заедно с децата на аристократичното семейство Момор, и впоследствие ги придружава в Париж, където продължава образованието си. От малък неговият баща го подготвя за духовна кариера и му осигурява част от приходите на капеланството в местната катедрала, когато Калвин е само на дванадесет години (1521 г.).
            В Париж той учи в колежа Ла Марш, a в последствие се премества в колеж Монтагю, който е със строго насочена програма за духовници. Странно историческо съвпадение е, че през това време в същия колеж учи Игнаций Лойола, бъдещият водач на Контрареформацията. Още в началните години на образованието си Калвин проявява свойствения си характер: дълбоко религиозен, отдаден на учене, тих и дисциплиниран.
В периода 1528-1533 г. Калвин получава висшето си образование в три от най-престижните университети на Франция – Орлеан, Бурж и Париж, където учи теология, право, хуманитарни науки и философия. Към правото го насочва баща му, който вижда по-блестяща реализация за сина си като юрист. След смъртта на баща си Калвин се връща с нова ревност към хуманитарните науки, а най-накрая и към теологията.
Както ще се окаже в последствие, изучаването на юриспруденцията изостря преценката на Калвин, разширява познанието му за човешката природа и е от голяма полза за практическата му дейност като организатор и администратор в църквата в Женева. Това влияние може да се проследи и в характерния за калвинизма положителен възглед към старозаветния закон като правна система. Според всички изследователи на Калвин, това е една от отличителните разлики между него и Лутер.
В края на 1532 г. настъпва решителният обрат в живота на Жан Калвин. Сведенията за обръщането му към Реформацията са оскъдни. Самият Калвин се изразява лаконично в предговора към коментара си на Псалмите, че това е било внезапно просветление. Все пак влиянието на Реформацията го докосва много преди това. В чест на Калвин може да се отбележи, че за разлика от много негови съвременници, които следват едно или друго религиозно учение според политическите обстоятелства и настроенията на деня, неговите религиозни убеждения се изразяват с постоянство и пълна осмисленост. Въпреки това бъдещият френски реформатор все още не е прекъснал открито отношенията си с католическата църква.
          Трудовете на Калвин обаче са най-добрият източник за неговата теология. Той е много продуктивен автор и оставя след себе си огромно книжовно наследство. Несъмнено най-важно място сред него заема "Наставление в християнската вяра", където той систематизира доктрините, които поучава.
"Наставление в християнската вяра" се радва на голяма популярност още през живота на Калвин, свидетелство за което са четирите му разширени издания на латински език, някои от които на свой ред са преиздавани многократно. Първото издание на "Institutio..." от 1536 г. е съставено от шест глави – за закона, християнската изповед, за Господната молитва и за тайнствата на причастието и водното кръщение. В петата глава се критикува статута на тайнства на пет обичая, които били считани за такива в католическата църква. В шестата се разглежда въпроса за християнската свобода, църковната и гражданската власт.
В първата книга на "Institutio..." се разглежда обхватно темата за познанието за Бога. Мирогледът на Калвин е изцяло теоцентричен. Той основава теологията си върху писанията, говорейки за Бог като суверенен творец, който поддържа и контролира творението си. Бог е едновременно трансцедентен и иманентен. Той разкрива себе чрез естеството, в което като в огледало се отпечатват неговите атрибути. По този начин Калвин твърди, че познанието за Бога е естествено вградено в човешките умове, понеже хората са направени по Божия образ и подобие. Но поради невежество и морална поквара, това познание е извратено и замъглено, и хората започват да почитат като божество творението в различните му елементи. Затова, продължава реформаторът, има необходимост от друг по-добър пътеводител към Твореца на вселената, и това е неговото записано Слово.
Калвин се разграничава от католическата традиция, според която авторитетът на Писанията зависи от църквата, и твърди, че той идва от Бога, и човешкият ум го възприема не чрез рационално съждение, при все, че и по този начин може да се убеди в божествения му авторитет, но чрез свидетелството на Светия Дух, което е по-силно от всяко рационално убеждение. Всяка религиозна система почива на непогрешимостта на нечий авторитет, и Реформацията приема непогрешимостта на Писанията, и по този начин премахва от всяка човешка институция атрибута на върховенство, доколкото непогрешимостта на папата или на църковните събори на институционално ниво представляват поставянето на тази институция като върховна над останалите, което на политически език означава предпоставка за съсредоточаване на тотална власт в една земна институция. В съпротивата си срещу догмите на римокатолическата църква Калвин заедно с останалите реформатори като Лутер и Цвингли действат от мотиви за възстановяване на същността на християнството, понеже ясно осъзнават как поставянето мнението на църквата над това на Писанията има като последица покварата на християнската религия, лишаването й от жизнената й сила и духовност, което води неизбежно след себе си и падение на личния и обществен морал.
Поставяйки върховния авторитет в Бога, калвинизмът, за разлика от лутеранството, лишава и всяка друга земна институция от върховен суверенитет, не само религиозните, но и светските владетели, и в това се основава една от дълготрайните последици на калвинисткото мислене в историята на Европа, а в последствие и на Северна Америка. Докато в държавите с предимно лутеранско вероизповедание се развива абсолютна монархия (Прусия е най-ярък пример), в държавите с предимно калвинистко вероизповедание се развиват или затвърждават представителни форми на управление под един общ закон (колониалният период на северните американски щати и войната им за независимост, Англия).
Втората книга от "Institutio..." е посветена на въпроса за човека. Калвин разглежда човешкото естество от две гледни точки – преди грехопадението и след това. Човекът е творение, което означава, че е ограничен в познание, време, местоположение, но за разлика от всички останали земни творения, той е надарен с безсмъртен дух. След грехопадението човек губи моралната си чистота и става покварен, но не престава да носи Божия образ в себе си, който обаче вече е замъглен и изкривен заради греха. По тази причина Калвин, заедно с Лутер и останалите реформатори, твърдят, че не е във възможностите на човек сам да избере да повярва в Бога, както не е в способностите на глухия да избере да чуе музика. Калвин, както и Лутер се придържат към свидетелството на Писанията, в чиято традиция е Августин, като казват, че въпреки привидно добрите дела, които вършат хората, вътрешното им естество си остава зло, освен ако Бог не ги възстанови в първоначалната им чистота чрез вяра в изкупителното дело на Христос. Всички достойнства, които се срещат между хората Калвин отдава на общата благодат на Бога, който заради своята милост не е лишил човек напълно от своите дарове. Той не отрича изкуствата, науката, разума. Добре познава античните философи и признава, че техните достижения са част от естествената благодат, но относно познаването на Бога и спасението в Него за човека, и моралното обновление съобразно неговия закон, човешката мъдрост и знание според реформатора са безсилни. Откровението за Бога в човека е дело единствено на Бога.
Калвин отделя значително внимание и на Божия закон, разграничавайки церемониалната му част, която символично представя Христовата посредническа жертва и която се изпълнява в Христос, и моралната му част, която остава валидна в цялата човешка история. Калвин не противопоставя моралния закон, изявен в Стария завет на благодатта, открита в Новия завет, а изтъква неговото участие в довеждането на човека до по-ясно разбиране, че се нуждае от посредник, за да удовлетвори изискванията на закона, т.е. по необходимост е предшественик на благодатта.
Едно от достойнствата на теологията на Калвин е, че тя е единна и цялостна. По отношение на човека Калвин доказва от всяка страна, че той не може да достигне сам до Бога нито чрез собствен избор, нито чрез добри дела, нито чрез изпълнение на Божия закон, доколкото покварената му природа не му позволява нито да се стреми към Бога, нито да изпълни строгите изисквания на закона му. Затова реформаторът неизменно посочва, че единственият начин за човек да се спаси, т.е. в смисъла на християнската религия - греховете му да бъдат изкупени и той да бъде отново осиновен в общението на създателя си - е изцяло в компетенцията на Бога, който е единственият автор на спасението на човека.
Понеже Бог и човек са морално отделени, и грехът стои като непреодолима преграда между тях, спасението на човека не е възможно освен чрез посредник, който да понесе върху себе си наказанието за греха, като удовлетвори изискванията на закона. Този посредник трябва да притежава човешко естество, понеже не би могъл по друг начин да е представител вместо човеците в посредническото дело, от друга страна, никой човек не може да изпълни тази мисия, понеже всички носят покварата на грехопадението. С това Калвин обяснява защо Бог Отец изпраща Сина си на света, за да приеме човешко естество и в него да пострада за греховете на цялото човечество, за да отвори път, по който хората да се връщат при създателя си. В христологията си Калвин не се отличава съществено от останалите реформатори. Отличителната черта в трудовете му е, че той систематизира и обобщава в едно цяло различните аспекти на служението на Исус Христос, като посочва че той е кулминацията в божественото откровение към човека, изпълнението на смисъла на всички старозаветни ритуали, поставящ като "втори Адам" началото на ново човечество. Калвин обобщава тези качества в думите, че Христос изпълнява служенията на пророк, свещеник и цар.
В третата книга на "Institutio..." се разглежда подробно темата за начините, по които човек приема спасението от Бога. Калвин започва с ролята на третото лице на Троицата, чрез което изкуплението на Христос се предава на хората. Светият Дух дава откровението за Бога на човека, и по този начин дава вярата, чрез която човек приема жертвата на Христос. Чрез вяра човек разбира за Бога и за неговата милост в Христос и отвръща с покаяние. Калвин се противопоставя на римокатолическите доктрини, които обвързват съвестта на хората с изпълнението на множество ритуали, както и срещу поставянето на спасението на човека в зависимост от свещеника, който поема посредническата роля. Калвин и Лутер са единни в това отношение. И за двамата е характерен акцентът, който поставят върху индивидуалните и лични отношения на Бога с всеки вярващ. Една от общите черти на Реформацията е, че поставя индивида в пряко взаимоотношение с Бога, премахвайки посредничеството на други човешки институции, и освобождавайки съвестта му от необходимостта да спазва правила, наложени от хора.
Така човек приема спасението си не чрез спазването на ритуали, или чрез купуване на индулгенции, или чрез посредничеството на свещеник, но чрез вяра приема прошката за греховете си. Ето защо Калвин, както реформаторите преди него, твърди, че човек няма никакви заслуги за спасението си, и че то е изцяло дар от Бога. Духовното събитие, което отразява моралната промяна в човека, неговото обръщане от греха към вяра в Христос се нарича новорождение, и юридически то представлява осиновяването на човека от Бога, чрез встъпването му в заветни отношения с Бога. Този процес се изразява в умъртвяването на греховното естество и оживотворяването на новото естество в човека, предадено му от и чрез Христос. Калвин разглежда спасението като процес, който започва с новорождението, продължава през целия християнски живот и завършва с възкресението и се основава на оправданието на човека чрез вяра, и прогресивното му освещаване, всяко от което е израз на специалната благодат на Бога. В цялата си система женевският реформатор показва, че спасението е изцяло дело на Бога и човек единствено откликва на него, активно потвърждавайки това, за което е призван. Това поставя съвестта на християнина в сигурност, понеже той знае, че спасението му не зависи от неговите ограничени сили и способности, нито от променливите му желания и непостоянна воля, но от решението и благодатта на всемогъщия Бог. Така реформаторът потвърждава, че на тези, които са избрани за спасение, Бог дава вяра, с което те да го приемат, като им помага да устоят през живота си в това призвание, без възможност да отпаднат от него.
Четвъртият том на "Institutio..." разглежда практическите въпроси от християнския живот в обществото на църквата и на държавата. Това обхваща въпросите за необходимостта от църквата, за белезите на истинската църква, за различните служения в нея и техните отговорности, за начина по който се избират служители, за приходите от църквата, църковната дисциплина, за двете тайнства, тяхното значение, и на последно място за естеството на гражданската власт и длъжността на светските владетели.
Едно от емблематичните учения на Реформацията е свещенството на всички вярващи и Калвин не го отрича, доколкото го тълкува като възможността на всеки индивид да общува индивидуално с Бога без участието на човешки посредници, но когато става въпрос за дългосрочното измерение от християнския живот, реформаторът твърди, че църквата е тяло, съставено от всички вярващи, което има функцията да им помага в техния християнски живот чрез проповядването на словото и отслужването на тайнствата, както и чрез взаимната помощ и благотворителност. В този смисъл църквата е като "майка" на вярващите, която се грижи те да достигнат духовната зрялост – вечния живот с Бога. Така църквата е необходима за образованието, коригирането и усъвършенстването на християнина, както общението в нея и благотворителността помагат на християните да израстват в смирение, любов, щедрост и гостоприемство, което олицетворява публичната изповед на тяхната вярa.
Жан Калвин е ерудиран теолог и основният му принос към Реформацията е систематизирането на реформираните доктрини и поставянето на протестантството върху солидна основа. Централната тема в неговото богословие е Бога, и в това отношение се различава с Лутер, доколкото набляга повече на трансцедентната страна на Бога, докато германският реформатор акцентира повече върху иманентния характер на Бога. Това, което характеризира мисълта на Калвин, е неговата теоцентричност: че крайната цел на живота на човека, на праведния и на неправедния, е славата на Бога. С това той не отрича спасението на човека като важно, напротив, но го поставя в по-голямата рамка на Божията слава. Може би заради това Жан Калвин се свързва най-вече с доктрината за предопределението, която е една страна от въпроса за Бога и неговия суверенитет.
Сведения за тази доктрина се откриват най-вече в първия том на "Institutio...", в трактата му "Тайното провидение", в коментарите му върху деветата глава от Посланието на апостол Павел към Римляните. Калвин разглежда този въпрос в двата му аспекта – от гледна точка на Бога Създател, когато говори за тайното провидение на Бога, и от гледна точка на човека, когато говори за предопределението на човек за слава или за осъждение.
Калвин, позовавайки се на свидетелството на Стария и Новия завет, твърди, че Бог не само е създал света, но го поддържа и се грижи всеки ден за него. Затова говори, че Божията воля контролира всичко до най-малката подробност, и че Бог активно управлява историята, поради което случайността се отхвърля като невъзможна. Още докато е жив Калвин, това учение се атакува като възраждане на стоическата вяра в съдбата. Все пак има голяма разлика между Калвиновото учение за провидението и стоическата съдба. Според стоиците съдбата е неперсонална, и не е етически обусловена, докато Калвин говори за всеобщ контрол над събитията упражняван от всемогъщ, добър, мъдър, всезнаещ Бог, както и че практическите измерения на това учение в живота на човека имат преки етични последствия, доколкото често Божието провидение се изразява в изявяването на суверенния съд на Бога над една личност, институция или народ, заради нарушаването на Неговите заповеди от тях. Основният аргумент за тоталния контрол на Бог над творението, не само над процесите и големите събития, но и над индивидуалните хора, е факта, че Той е техен създател, и те съществуват единствено благодарение на неговата воля. Калвин също добавя, че това провидение е тайно за хората, и поради това в техните очи събитията изглеждат случайни, но понеже всичко се контролира от Бога, Калвин насърчава християните да се радват, защото дори и трудните моменти от живота им и нещастията са в ръката на техния създател и работят за тяхното добро.
По отношение на човека доктрината за предопределението се свързва с две основни учения в калвинизма – пълния суверенитет на Бога, и грешната природа на човека. От първото следва, че Бог владее и контролира всичко, и неговата воля не е обусловена от външни за него фактори, а от втората доктрина следва, че човек няма морална свобода на волята си заради покварата на естеството си и затова не може сам да се избави от греха.
Имайки предвид тези рамки, можем да разберем фокуса на учението за предопределението на Калвин. Той казва, че всички хора са мъртви в греховете си и заслужават вечно наказание поради активния бунт срещу своя създател. Бог, от своя страна, заради своята милост, решава да избере някои, като им се открива, дава им вяра, прощава им греховете заради Христос, и им дава своята специална благодат, за да пазят неговите заповеди и да се освещават чрез покорство на волята му. Бог прави това не заради заслуги на човека, нито заради предузнание за бъдещата му вяра, а заради решението на своята воля, и заради своята милост. Калвин говори за тези хора като предопределени за спасение. Той добавя също, че не е в компетенцията на човек да знае кой е предопределен за спасение и кой не е, и поради това отхвърля безполезните спекулации, и увещава християните да изработват собственото си спасение със страх и трепет, като знаят, че са предопределени за това от Бога. В това отношение Калвин не се различава от Лутер. Важно е също да се отбележи, че никога Калвин не е защитавал учението, че след като човек е предопределен, той ще се спаси независимо от това дали живее съобразно с Божиите заповеди. Това е чуждо не само на Калвин, но и на духа на Реформацията като цяло.
Разликите, които съществуват между Калвин и Лутер, касаят въпроса за изгубените в ада хора. Лутер говори за предопределение към живот, но не продължава с проблема за останалите хора, докато Калвин го прави със свойствената си методичност и изчерпателност. Според него ако Бог избира едни хора за спасение, означава, че Бог не избира останалите за спасение, и поради това говори за предопределение за осъждение. Учението му не е ново, доколкото той цитира Послание на ап. Павел към Римляните, 9 глава, където третирайки тези проблеми, апостолът говори за съдове, приготвени за слава, и такива, приготвени за гняв. Това учение на Калвин влиза в историографията като "двойно предопределение", и получава много критики още от мнозина негови съвременници, които го обвиняват, че така прави Бог автор на греха, че отнема човешката отговорност и пр. Калвин се защитава срещу тези обвинения, като изтъква, че Бог никого не принуждава да върши зло пряко волята му, тъй като хората сами желаят злите дела, които извършват и се удоволстват в тях. Това на свой ред поражда другия въпрос: защо Бог избира едни, а подминава други, като ги обрича на осъждение, на което Калвин отговаря, използвайки аргументите на апостол Павел, и на старозаветния пророк Исая, а именно, че не може творението да обвинява твореца си, защото Бог не е длъжен да дава отчет на тварите, които сам е създал и поддържа в живот. Относно начина, по който действа провидението на Бога и неговото предопределение Калвин също твърди, че това са скрити за човека неща и тяхното разглеждане води до изкривяване на учението за Бога и за човека. В този смисъл той спира само там, където има изрична бариера и в самата Библия.
Именно в това учение се проявява силният теоцентризъм на Калвин. Мнозина от критиците му в християнският лагер и извън него го осъждат за него, като му придават антихуманна насоченост. Според мен женевският реформатор просто е логически последователен с Писанията и не желае да прави компромиси с тях заради приемливостта на една доктрина за хората. А относно антихуманната насоченост на учението на Калвин, неговите критици са прави, ако тълкуват като хуманно това, което изхожда от човека и е според неговите променливи стандарти. Но ако тълкуваме хуманно като това, което е добро за човека, обвинението отпада, тъй като според Калвин няма нищо по-добро за човека от това да обича Бога и да му се покорява, защото това е призванието, за което той е създаден, и само това е неговото спасение.
Също е важно да се отбележи, че от реформаторите на 16 век не Калвин защитава най-крайните учения. Позицията му и в това отношение е балансирана. Например Цвингли посочва Божия избор като причина за спасението, приемайки вярата само като знак. Реформаторът от Женева казва, че причината за спасението е във вярата на сърцето. Той учи, че волята на човека трябва да се събуди да търси доброто и да му се подчини.
По отношение на мащабите си и на историческото си влияние върху обществата в Западна Европа и Северна Америка, калвинизмът като част от Реформацията става обект на вниманието не само на църковните историци, но и на по-широк кръг от специалисти. Наблюдават се няколко "съвпадащи" явления като например честото географско припокриване на области, където протестантството е доминиращо, с области, където икономическото развитие е динамично, където се развиват експерименталните науки, където политическите институции се развиват в полза на републиканска/конституционна форма.
Позицията на Жан Калвин допринася за икономическото развитие в районите, където е разпространен калвинизма. Относно професията и светските занимания той е своеобразен наследник на Лутер. Той развива идеята за професията, като не ограничава дейността на човека само в едно призвание, но го насърчава да се развива и при необходимост да променя професията си, ако това ще бъде от негова лична полза, както и за добро на обществото. При калвинизма светската аскеза е силно изразена черта. Тя е същността на тази духовна революция, която е характерна за икономическото учение на протестантството. Религиозната ревност, с която вярващите са се отдавали на съзерцание, пости, поклоннически пътувания, дарения на мощи на светци, участие в религиозни фестивали и пр., и която е водила най-посветените да изоставят светското си занимание и своите родители и да се посветят в манастир, сега е пренасочена към обикновените светски професии и занимания. Икономиката като сфера на дейност вече не се гледа с враждебно око, но като добро призвание. Нещо повече, икономическите добродетели, като спестовност, работливост, старание, честност, находчивост, практичност, се посочват като същностни за усъвършенствания християнски характер. Това от своя страна води до рационализирането на живота на християнина. Другата страна на светската аскеза е характерното въздържано отношение на калвинистите към резултатите от икономическата им дейност. Основният мотив при тяхната светска работа не е да се сдобият с капитал, който да изконсумират, за да извлекат удоволствията от него, но да работят усърдно, защото това е угодно на Бога, и едновременно с това да не се отдават на удоволствия, понеже това е вредно за душата им. Тези две неща създават икономически климат, който е плодотворен за събиране на капитал, доколкото ползите от икономическата дейност не се консумират, но се запазват за бъдещето и се реинвестират.
Внушително е и влиянието на калвинизма върху политическото развитие на обществата в Европа е без всякакво съмнение. Това се признава от редица историци, които изтъкват приноса на калвинизма за развитието на свободните политически институции.
За да се разбере отличителната роля на калвинизма в този процес, е необходимо да се проследят общите резултати от Реформацията върху политическото развитие на европейското общество. През Средновековието европейските католически държави се характеризират с ограничена кралска власт. От една страна църквата, а от друга обичайното право и благородническото съсловие са препятствията, които стоят пред абсолютната власт на владетелите. Още преди Лутер и Калвин да започнат своята дейност в много европейски държави се забелязва засилване на кралската власт за сметка на съсловните парламенти, Църквата и благородниците. Именно Реформацията променя структурата на управление в повечето европейски държави, които са повлияни от нея. От една страна се премахва властта на католическата църква в тези страни, а от друга протестантизмът се обръща за подкрепа към светските владетели, което води до засилването на светската власт при решаването на религиозни въпроси. При лутеранството това е изразено чрез теорията за божественото право на владетелите.Калвинизмът от друга страна се противопоставя на абсолютната светска власт и е фактор в изграждането на републикански и/или конституционни управления. Това се илюстрира в развитието на протестанството през 16 и 17 векове в Англия, Шотландия и Франция, и не на последно място от установяването на пуританските колонии в Северна Америка.
В популярното съзнание калвинизмът е  влязло като общество, което има мрачен светоглед и подтиска създаването на културни ценности. Наистина тази теза може да се защити без особена трудност, когато говорим за популярната култура, която е насочена към развлечения, тъй като рационализмът, с който калвинистите преследват собственото си спасение и градят Божието царство на земята не е склонен да отделя време и емоции в дейности, които нямат дълготраен положителен ефект върху едно общество, и които не дисциплинират нравите. Калвинистите са насочени към изграждането на нова цивилизация, и затова можем да търсим културното им влияние в области като образованието и науката, развитието на технологиите, поезията и прозата, и по-малко в областта на изящните изкуства и архитектурата. Приносът на Реформацията и на калвинизма в частност прозира при сравнение на образователната му политика спрямо съвременните му тенденции. Реформацията се стреми да доведе грамотността до всеки човек и изгражда училища, които да са достъпни до възможно най-широка социална среда. Силното наблягане на провидението и на Божия контрол върху света прави важни всяко едно събитие и всеки един детайл от вселената. Всеобщия ред, който съществува в творението предизвиква изследването му и това дава рационалната обосновка да се търсят закони, които да характеризират явленията. Тази интелектуална и рационална рамка осигурява благоприятна среда за развитието на естествените науки.


Краткият вариант :p

[black embrace_f]

...точно това ми се четеше и ми трябваше точно в такъв синтезиран вид...
Благодаря ти, че си го постнала тук /макар да е било преди доста време.../!
Поздрави от настоящето! :) :p

P.S. Ако имаш и некраткия вариат и ми го пратиш ще съм ти още по-благодарна...
I'll be waiting!