Момичето,което продаде...сърцето си

[Unforgotten`feeling`f]

Момичето,което продаде...сърцето си


Беше вечер...Мрачна и студена.Сякаш тъгата беше обвила в сенки всичко наоколо,толкова силно,че дори звук не се чуваше по улицата.Само мълчание...
Докато животът течеше с пълни обороти,докато хората се радваха,обичаха се и живееха щастливо,някой тихо стоеше сгушен в собствената си болка.
Неговият свят не беше изпълнен с пъстри цветове,надеждата не можеше да помогне на това малко сърце,защото за него,тя беше изгубена отдавна...
Всичко,което притежаваше,беше локва от сълзи,душа,изпълнена с непреодолим копнеж за щастие,мъка,която убиваше всичко красиво в нея.Мъка,която беше
способна да отнеме вярата във всеки един човек.Демон,който се явява,когато най-малко предполагаш,демон,който лукаво се усмихва,за да открадне нещо,което винаги е искал-последната искрица щастие...Тъкмо си мислиш,че всичко е наред,береш от чудните плодове на живота и точно
когато всичко е толкова сладко...се появява тази горчилка,познатия вкус...Вкусът на болката,вкусът на огорчението,самотата.
Момичето дереше с нокти по гърдите си-"Иди си,иди си,изчезни завинаги,моля те остави ме на мира,моля те,остави ме,остави ме,не искам да си тук...Мразя те,искам завинаги да изчезнеш!".
Тихо шептеше тези думи,до нея нямаше и жива душа,но въпреки това,тя не крещеше.Само шептеше...Не че не искаше,просто нямаше сили за нищо.Едва дишаше,
беше се задавила от сълзите си,беше се задавила от хилядите думи,които разкъсваха душата и,от хилядите разочарования,които животът и поднесе за толкова
кратко време,сякаш само за миг целият и свят се разби на хиляди парченца,а тя стоеше отстрани,виждайки как това става и неспособна да го спре...
Целите и бузи бяха покрити със сълзи,стичащи се надолу по врата и..Дълго време стоя така,седнала на пода и свита на кълбо.Продължаваше да шепти тихо нещо,а сълзите не спираха да капят от очите.
Като малък водопад от два красиви пейзажа..."Махни се,махни се,мразя те....Остави ме,не искам да си тук...писна ми от теб...Махай се!"-повтаряше тихо тя и в очите и се долавяше всичката болка,
която можеш да видиш у един човек,когато щастието му е разбито...На кого ли говореше тя?Та там нямаше и жива душа...Момичето не спираше да шепти,сълзите и все така мокреха лицето и,а ноктите и се впиваха
в гърдите и,толкова силно,че се образуваха рани по нежната и кожа.Тя дори не трепна.Сякаш вътрешната болка и пречеше много повече от тази...Това,на което говореше,това,което искаше да изтръгне от гърдите си,
бе сърцето и...Толкова мъка се беше събрала в него,толкова тъга по загубената любов,тъга,която искаше да изчезне,която искаше да спре да я разяжда отвътре...Сърцето не и донесе
нищо хубаво в този живот- само кратки илюзии,в които изглеждаше,че всико ще е наред и после всичко изчезваше така бързо,както се и беше почвило.Сърцето и не и трябваше,тя искаше да се отърве от него,да се отърве от болката си...
Стоеше сама на прашната земя и се питаше "Как може нещо толкова малко да ти причинява толкова голяма болка?И как може да съществуват хора,които са способни само за миг да променят коренно живота ти?Не,аз не искам вече тази мъка,
"не искам повече сърцето си,Господи,моля те,оттърви ме от него,не искам повече да страдам,моля те..." повтаряше тихо тя,докато сълзите и се стичаха по мекото лице,а струйката алена кръв по гърдите и ставаше все по-голяма...
Ноктите безмислотно се впиваха в гърдите и,тя сама си причиняваше болка,но тази болка не можеше да се сравни с тази,която изпълваше сърцето и...И така,легнала на мръсната улица,потънала в мъка,тя дереше гърдите си,опитвайки
се да се оттърве от тази болка,опитвайки се да се отърве от това сърце,което я правеше толкова нещастна,толкова самотна...
Не след дълго шепота и бе чут.Някой се смили над нея и реши да изпълни молбата и,толкова искрена и силна.
Пред нея се появи една жена,която я гледаше спокойно и равнодушно.Протегна и ръка,за да се изправи."Коя си ти?"-едвам успя да промълви момичето.
"Аз съм Болката,не си ме виждала досега,но доколкото знам си усещала много пъти,че съм наоколо.Чух,че си опознала и моите брат и сестра-Самотата,Разочарованието?"
"Да,доста пъти съм се сблъсквала с тях за съжаление,искаше ми се да не се беше случвало това...Но,то се случи!То е виновно!"-за първи път извика малкото момиче,
а сълзите и бликнаха още по-силно от очите и..Тя сочеше сърцето си...Викът и оттекна в тишината на нощта."То е виновно!"
"Казваш,че искаш да се отървеш от него,казваш,че то те наранява,че те кара да страдаш?Сигурна ли си?"-попита я Болката,която се вгледа в разранените гърди на девойката,
без това да и прави особено впечатление,тя бе свикнала да вижда чуждото страдание.-"Искаш ли да ти помогна да го премахнеш,да премахнеш страданието?Да захвърлиш сърцето си?"
"Да!"-силно извика момичето,без да се поколебае дори за миг.Леко отметна тъмната си коса и погледна с надежда към неочакваната гостенка.
"Как можеш да ми помогнеш,как ще ми помогнеш да изгоня тази мъка от мен?Как да се откажа от сърцето си?"-питаше малката,а болката продължаваше да изгаря гърдите и.
"Много лесно,ела с мен!"-каза жената и я поведе по един дълъг коридор.Там имаше и други хора."Какво да направя,за да ми помогнете?"-попита момичето.
"Просто ми дай нещо..."-каза Болката.След по-малко от 5 минути девойката излезе сама от коридора.Болката се беше изпарила,нямаше я.Все едно никога не е съществувала.
Момичето беше спряло да плаче,беше спряло да дере гърдите си,изглеждаше толкова красива,толкова нежна,тъгата беше само спомен за нея.Едва ли и липсваше нещо.
Явно Болката реши да и подари щастието,което залужаваше,без да иска нещо в замяна.Дали?Дали толкова лесно би и дала шанса да бъде щастлива?
Малкото момиче вървеше само по улицата,крайно време беше да се прибира у дома си.По пътя срещна един нейн познат-момче,с което отдавна не се бяха виждали,красив и мил
млад мъж.Въпреки късния час,те се заговориха и прекараха повече от час смеейки се и разказвайки за живота си.Странно е,как така можеш да срещнеш някой,който познаваш отдавна,
но не си го забелязвал досега...Странно е как понякога този някой променя коренно погледа ти към живота.Двамата стояха на улицата,а нощта не беше вече така тъмна...
Момичето,което до преди броени минути,бе изпълнено с болка и разочарование,сега сияеше от щастие,усмихваше се,бе щастлива.Това момче само за миг успя
да върне вярата в нея.Той много и допадаше.Беше точно такъв човек,за какъвто бе мечтала до сега.Красив,мил,забавен...Точното момче за нея!Като излязъл току-що от сънищата и,
той стоеше пред нея,готов да я направи щастлива...Но защо тя не искаше?Защо не изпитваше тръпка,защо вглеждайки се в хубавите му,ясни очи,тя не чувстваше нищо?
Какво бе станало с нея?
Сякаш не можеше да изпитва същите чувства като преди,сякаш някой и бе отнел способността да обича,да изпитва любов към някого.Момичето усети какво е станало,но не успя да се разплаче.Колкото и силно да искаше,тя не можеше да излее болката си,
та тя дори не можеше да изпитва болка!Усещаше,че нещата не са наред,че иска да плаче,но нямаше сили...и това наистина много и тежеше!Повече боли,когато си безразличен,отколкото когато страдаш...защото виждаш,че нещо тежи на гърдите ти,но
не можеш да го изкараш от там,сълзите не могат да бликнат от очите ти,няма как да то олекне,а това тежи много повече от болката...
"Хей,какво ти става?"-попита момчето,но тя не му отговори,просто си замина и изчезна някъде из тъмното...загуби се сред самотата.
Дълго време тя вървя по улиците,с наведена глава,вгледана в пода.Вече нямаше за какво да се взира в луната,нито в слънцето,те не пораждаха никакви чувства в нея...

    Беше разбрала грешката си...В тази толкова подла и коварна нощ,когато болката беше завладяла всяка част от малкото и тяло и сърце,тя продаде сърцето си...Разбира се!Как може някой да и и отнеме болката и да я дари с щастие
просто ей така..

Цената винаги е твърде висока...

А кои бяха хората,които я чакаха в тунела?Момичето чак сега се сети за имената им.Те бяха Разочарованието и Самотата.Заедно с Болката,те изгориха малкото и сърце,направиха го неспособно да страда вече......но и неспособно да обича!...
Чак сега малкото момиче разбра какво бе загубила.Когато сърцето те боли,когато искаш да се отървеш от болката...недей да отричаш себе си,недей да отричаш чувствата си!Изживей ги,премини през препядствията,които живота ти поднася,
направи така,че да ги стъпчеш,а не те теб...Недей да скланяш глава пред тъгата си,защото рискуваш да останеш наведен и когато щастието минава,(а то лети),няма да успееш да се качиш на красивите му рамене....И няма да имаш шанса да летиш!
Сърцето често боли...Но ако я няма болката,го няма и щастието след това.А какво е човешкия живот без щастие?Хора,не продавайте сърцата си!Не позволявайте на болката и разочарованието да убият всичко красиво у вас!Ако го сторите,то вече сте мъртви...
[/font][/size]

[KUKLI4KATA]

нещо невероятно и много близко до ясички нас си описала...и то с много силно чувстчо! 
не продавайте наистина сърцето си! то си е ваше и само то може да излекува цялата болка... [heart__] [heart__] [heart__]

[Unforgotten`feeling`f]

нещо невероятно и много близко до ясички нас си описала...и то с много силно чувстчо! 
не продавайте наистина сърцето си! то си е ваше и само то може да излекува цялата болка... [heart__] [heart__] [heart__]

Tака да!Не трябва да се отказваме от чувствата си дори когато боли много...иначе се отказваме и от хубавите моменти   [cvetee] [so_happy]

[finiv]

Великолепно е. [bravisimo] [bravisimo] [bravisimo] [bravisimo] [bravisimo] [bravisimo] [inloveee]

[`Fallen_Angel`]

 [bravisimo] [bravisimo] [bravisimo] [bravisimo] [bravisimo] [bravisimo] [bravisimo] [bravisimo] [bravisimo]

[slunce]

Не можеш да живееш без сърце! [heart__]
То страда но и обича
с него чувстваш най-голямата болка,но и най-голямото щастие
без него не можеш да страдаш,да обичаш ,да мразиш,да се радваш
щом го имаме значи така трябва [heart__]
ИНАче е невероятно!
Браво миличка [inlovee]

[angel4e_f]

 [inlovee] [inlovee] [inlovee]

[Tajni4ka_:(]

Страхотно е!
[heart__] [heart__] [heart__] [heart__] [heart__] [heart__]

[Lizi]

Невероятно е!!!Хареса ми толкова много  [reevvv] [reevvv] [reevvv]