БЕЛЯЗАНИЯТ

[boginqta_]

Труден е животът на гордите. Дълъг и трънлив е пътят им към смирението. Но когато го достигнат, ако го достигнат, житието им се превръща в легенда, в надежда и упование.

Когато Белязаният се роди, целият къртичи свят ахна. Такова здраво, жилаво и своенравно бебе не бяха виждали. Беше предопределен за велики дела и къртиците го усетиха. Обградиха го с внимание, обич и грижи. Поощряваха щедро самостоятелните му изяви. Възхищаваха се на удивителната му памет и бързото му развитие. Правеха за него всичко, което беше в способностите, характера и знанията им. Тълкуваха му истините за живота, записани в къртичите писания. Учеха го да разпознава доброто; предупредиха го - трудно се следва то. Показваха му красотата на заобикалящата ги природа и възхваляваха къртичия начин на живот. Той растеше, обграден с любов, а светът му се разкриваше подреден, хармоничен и справедлив.

Един ден му казаха:

- Израсна умно, способно и добро животно. Време е сам да вземаш решения накъде да копаеш канали, колко разклонения да имат, на каква дълбочина да стигат. От днес нататък учител ще ти бъде собственият опит.

Белязаният не се поколеба. Потегли нагоре с нетърпение, с непоколебимост и предусещане за успех. Светът над земята, за който знаеше малко, го привличаше неудържимо.

- Внимавай! - извикаха учителите му, стреснати от неговия устрем. - Горният свят е опасен за нас. Можем да го познаем само на тъмно. Ако не си кален в трудностите на живота под земята, не би се справил там.

Но той дори не ги чу. Искаше да види. Бързаше да усети. Не желаеше да премисля. Беше млад, самонадеян, лекомислен.

Измина пътя до повърхността без усилие. Измъкна се чевръсто от дупката и се огледа. Посрещна го безмълвие. Тук беше малко по-светло, по-прохладно и по-просторно. Подтисна обхващащото го разочарование и смело тръгна напред.

Отдаден изцяло на движението, не забеляза промяната веднага. Инстинктивно навеждаше глава все по-ниско и по-ниско, докато я чукна в земята. Изправи се и бързо затвори очи. Отвсякъде струеше светлина и той не различаваше вече нищо.

Утринният вятър, зародил се неизвестно къде, го настигна. Нежно погали и изправи козинката на гърба му, завъртя се около муцуната му и хукна със свистене напред. Белязаният затаи дъх от изненада. Усещането беше ново, вълнуващо и незабравимо. Стиснал очи и мърдайки с мустачки, подуши въздуха. Омайващ дъх на роса, треви и цветя го обгръщаше. Първият слънчев лъч пробяга по небето, докосна земята, докосна и него. Заля го топла вълна, крачетата му потръпнаха, а тялото му се отпусна. Забрави миналото. Загуби представа за настоящето. Престана да се надява на бъдещето. Влюбен безпаметно в новия свят, пожела този миг да не свършва. И времето спря.

Часове по-късно няколко къртици го намериха ослепял, побелял, почти мъртъв. Бориха се за живота му дълго, без да се надяват на успех. Укоряваха се, питаха се какво са пропуснали.

Бавно оздравяваше Белязаният. Мъчително беше връщането му в света на живите. Трябваше да свиква със слепота и немощ. Влудяваше го мисълта, че вече ще го придружава безсилието. Къртичето ежедневие му се струваше еднообразно и скучно. Нищо не го радваше, не очакваше нищо. Всичко в него се бунтуваше при мисълта, че възможностите му да познава и изпитва са ограничени. Усъмни се в истината, стана безразличен към доброто, намрази красивото. Повярва, че светът е объркан, безсмислен, недружелюбен.

Отдели се и заживя далеч от къртичето общество. Оправяше се сам - опипом. Копаеше канали в почви, които другите къртици отбягваха. Слизаше на дълбочини, в които не живееше нито едно живо същество. Работеше безспир, без цел, без мисъл. Загуби представа за времето, за живота и смъртта, за радостта и скръбта. Забрави името си, забрави всичко, на което го бяха учили, забрави източника на своето страдание. Минаха дни, а може би години.

Един ден откри на пътя си къртиче. Беше се залутало в лабиринтите под земята и попаднало в забранена зона. Слисан, Белязаният спря. Подуши животното. Побутна го. То не помръдна, дори не трепна. Изглеждаше безжизнено. Белязаният се засуети. Не знаеше какво да прави. Отляво имаше скала, отдясно - също. Не можеше да продължи. Овладяха го яд и нетърпение. Реши да се върне и да потърси друг път. Тогава дочу тихо стенание. Доближи къртичето и се ослуша. То едва дишаше, изнемощяло и изплашено. Наведен над него, Белязаният изпита жалост и досада едновременно.

- Ще го лекувам, докато оздравее. Ще го храня, докато укрепне. Тогава ще го пратя да си върви.

Досадникът, така нарече неканения гост, се съвземаше бързо. Оказа се схватливо, обичливо и приказливо къртиче. Привърза се към тираничния си спасител, както само младите същества могат да се привързват. Приемаше грубите побутвания и сърдитите изсумтявания смирено, с желание да угоди. Изпитваше дълбока благодарност към слепия и неразговорлив самотник. Възхищаваше се от неговата сила и смелост. Смяташе, че е достоен за подражание и стана негова сянка. Оздравя, но не пожела да се върне в къртичия свят.

- Върви си! - каза му първия път Белязаният и посочи изхода от лабиринта. - Този път ще те заведе, където трябва.

- Махай се! - ядосано повтаряше през следващите дни.

Къртичето отговаряше на гневните изблици със страхливо потръпване, а на жестоките ухапвания с тихо скимтене. Научи се да следва незабелязано своя спасител, да предугажда желанията му, да предлага помощта си ненатрапчиво.

Отново се почувства нещастен Белязаният, отново се сблъска със света, отново внезапно и безвъзвратно се промени живота му. Да остави къртичето да умре не можеше, а да го изгони да си върви не успяваше. Вбесен се мяташе в своето жилище при най-малкия шум. Сумтеше и хапеше при най-слабия полъх на въздуха, при най-незабележимата миризма на живинка. Накрая се умори и притихна. Свикна да намира остатъците от храната си доядени, а оставената за по-късно работа - довършена. И дните се занизаха незабележимо.

Порасна Досадникът. Порасна като всяко живо същество и закопня да опознае света. Един ден тръгна и не се върна. Белязаният не усети веднага отсъствието му. А когато разбра, си каза:

- Е, най-после! - и въздъхна с облекчение.

Да живее по някакъв си предишен начин беше останало като неясно желание в него. Продължи започнатата работа, но не му спореше.

- Остарял съм. Това е - утеши се той, спирайки да почине.

Подуши въздуха - беше наистина сам. Уморено се отпусна върху земята. Непознато чувство на самота и тъга го обгърна.

- Ще свикна, ще свикна - заповтаря си той.

Но не свикна. Започна да го мъчи копнеж да докосне приятеля си, да го чуе, да го усети. Загуби желание за работа, престана да се храни, не можеше да спи. Къртичето му се явяваше постоянно и навсякъде и го викаше, викаше ...

Накрая, измъчен и изтощен, той се реши. Събра последните си сили и плахо, колебливо, със сърце изпълнено с любов, тръгна нагоре към къртичия свят .

Посрещнаха го с внимание, обградиха го с обич, погрижиха се за него. Не го разпитваха и не го коряха. Не му даваха съвети. Не натрапваха присъствието си. А той докосваше, подушваше, слушаше къртиците и във всяка от тях му се струваше, че открива своя приятел.

Дълго търси той малкото къртиче. Дълго таи надеждата, че непременно отново ще го срещне. После болката изчезна. Остана само любовта.

Един ден чу да казват, че една къртица се е върнала от горния свят. И зачака...

[Dalechen]

Прекрасно

[EvIcHkA]

Прекрасно

[kalista]

Красота... Браво Миме [air kiss] [gu6] [heart__] До едно време историйката много си прилича с тази от една книжка на Урсула ле Гуин - Магьосникът от Землемория... Само дето там няма никакви къртици  [lol] [lol] [lol]