разказ за листото...

[boginqta_]

На малкото листенце върху голямото дърво всичко му пречеше да се чувства добре. Въздухът беше отровен, дъждът изгаряше, слънцето жареше, вятърът нараняваше. Неговите посестрими се полюшваха на дългите си опашчици, бърбореха безспир, охкаха, когато ги болеше, побутваха се, когато им беше весело и нито една досадна мисъл не пъплеше по тъничките им жилчици. Беше невъзможно да сподели с някое от тях своите мъки, неудобства и тревоги. Това още повече го измъчваше.
- Колко са глупави и лекомислени! Задоволяват се само с това, което им е дадено. Живеят си така - ден за ден, не си задават въпроси, не лелеят мечти.
И още по-самотно и още по-тъжно ставаше малкото листенце. То дори не забеляза, че докато неговите посестрими растяха, укрепваха, разхубавяваха се, то си оставаше малко, хилаво и ... започна да пожълтява.
Една вечер клоните на голямото дърво лекичко се разклатиха от излезлия вятър. Малкото листенце също се полюшна наляво, после надясно и изведнъж се откъсна. Политна надолу, но вятърът го подхвана, завъртя го и го изхвърли нагоре, нагоре над последното клонче. Листенцето затаи дъх от възторг. Светът му се откри в най-прекрасния си вид. Облачета се гонеха от единия до другия край на небето. Земята потъмняваше и губеше цвят. Звездите се появяваха една подир друга. Птиците, насекомите и животните се надпреварваха да благославят отминаващия ден.
- Беше един хубав ден! Беше един хубав ден! - чуруликаха врабчетата, пърхаха с криле мушичките, квакаха жабите, свиреха щурците. - Беше един хубав ден!
Малкото листенце се преметна още веднъж и бавно се заспуска.
- Нима умирам? - тъжно попита то. - Никога ли вече няма да се радвам на този чудесен свят?
Но кой да му отговори? Всяка живинка се приготвяше да посрещне настъпващата нощ. Листенцето се сгърчи от страх. И точно тогава то попадна между два клона и се закрепи там. Усети топлината на ствола, отпусна се и заспа.
И засънува ... Намираше се във вълшебна страна с ведро небе, милващо слънце, кристален въздух, топла земя, с пеещи, жужащи, бръмчащи радостни твари, пъплещи, прелитащи, скачащи, мятащи се същества, с избуяли треви и дървета, с ухаещи цветя. А то - голямо, зелено и щастливо, се вглеждаше, любуваше се и поздравяваше всичко наоколо от връхчето на най-високия клон на най-голямото дърво. И него също го забелязваха, и му се любуваха, и го поздравяваха. То се изпълваше с гордост и наедряваше, наедряваше, и се поклащаше все по-силно и по-силно. Опашчицата му едва го удържаше към дървото. Пожела да литне и наистина се понесе нагоре. Достигна облачето и продължи по-нагоре - до слънцето, и още по-нагоре... Много дълго се издига листенцето и дори не усети отведнъж, че стана студено и влажно, и неуютно. Прииска му се да спре, но не знаеше как. Започна да зъзне и се сви на фунийка, за да запази поне част от топлината. И тогава ...
Събуди се и разбра, че пада. Цялото беше мокро от ромолящия дъжд. Носеше се бързо към земята - едно стреснато, объркано, отчаяно, преждевременно пожълтяло листенце.
- Вижте, вижте! Вижте кой идва при нас! - чу то нестройни възгласи. - Как се е свило от студ! Да го стоплим! Да го стоплим!
Първата тревичка го докосна, а после още една и още една. Чувство на облекчение и благодарност го заля и то заповтаря:
- Благодаря! Благодаря!.
Тревичките го обгърнаха, зашепнаха му утешителни думи, а то се остави изцяло на техните грижи.
Дойде на себе си, когато първият слънчев лъч помилва земята. Намираше се под голямото дърво върху пъстроцветен килим. Напрегна всичките си сили, за да се изправи и огледа. Няколко капки дъжд се търкулнаха от единия му край и се задържаха в другия. Слънцето блесна в огледалните им повърхности.
- Това е опасно за теб! Това е опасно за теб! - шепнеха му възбудени гласове. - Трябва да те скрием. Слънцето ще те изсуши, а вятърът ще те натроши.
Тревите се раздвижиха, направиха му място и то се спусна надолу към земята. Тук беше влажно, топло и съществуваше цяло едно общество от дребни животинки и растения. Всички те бързаха да го поздравят, всяко по своя си начин, с докосване, помирисване, опипване, погалване или просто с поклащане. Разпитаха го за патилата му. Развълнуваното листенце им разказа краткия си живот - дните, прекарани в питане и оплакване, ненадейния полет, непонятния сън, страха от смъртта.
- Не съжалявам, че рано пожълтях и ненавреме се откъснах от дървото - завърши то. - Така ви срещнах.
- Ти непременно щеше да ни срещнеш, защото такава е съдбата на всяко листенце. И непременно щеше да ни обикнеш, защото си част от нашия свят - каза един охлюв, показал се от къщичката си, за да види гостенчето. - Ние тук, долу на земята, много дължим на вас, листенцата. Вие укротявате ветровете, отнемате силата на слънцето, превръщате убийствените капки дъжд в живителна струя вода, дарявате ни свеж въздух. Без вас нямаше да има зелена трева, красиви цветя, малки и големи животинки. Затова толкова много ви обичаме. И когато наесен започвате да се спускате като многоцветни перца, ние ви посрещаме с радост. И продължаваме живота си заедно. Ти пристигна по-рано. Добре дошло! Чувствай се като у дома си! Сигурен съм, че ще извършиш много полезни дела в нашия общ дом. Познаваш страданието.
- Наистина ли ме обичате? - плахо попита листенцето. - Та аз ви предадох. Не изпълних моята роля, не свърших моята работа, прекарах част от живота си напразно.
- Не се тревожи. Всеки изпълнява своето предназначение. Твоето е било да се съмняваш, да отричаш, да бъдеш различно. Не мисля, че ти е било по-леко, отколкото на твоите посестрими. Не ти е било и по-трудно. Просто си живяло своя живот. Своя собствен живот.
Малкото листенце за първи път се почувства щастливо. То обичаше. Не се плашеше вече от трудностите. Не се плашеше от нищо. Дори от смъртта!

[me4tatelka]

Много ми хареса  :) [flowers] [heart4]

[DeTe_Ha_Xaoca]

И аз мисля че всеки си има мисия в живоа браво богиньо като една истинска богиня си успяла да пресъздадеш природата

[boginqta_]

не аз..но това няма значение. важна е красотата.