Кое дава сили на опълченците да отблъснат Сюлеймановите орди
Времето на освободителната борба срещу османския поробител е ний-голямото предизвикателство към волята на българите за свобода и национално себедоказване. В мрака на епохата народът ни тръгва на велика саможертва за родината си.
Пътят към безсмъртието извървяват онези бйлгари, за които робството е унижение и срам, а свободата – висше благо и чест. Героичната изява на духовно силните личности намира творческото си безсмъртие в стихосбирката на Вазов “Епопея на забравените”. В нея той разкрива народното величие, силата на националния характер. В одата “Опълченците на Шипка” поетът утвърждава националното ни самочувствие и оборва несправедливите обвинения към народа ни.
В произведението си поетът е дал израз на най-светлите чувства, които вълнуват душата му – възторг, преклонение, гордост.
Образът, който осмисля подвига и саможертвата на опъченците, е родината. Чувство на страшна омраза към вековния поробител и на безпределна обич към отечеството дават морални и физически сили на защитниците да отблъснат Сюлеймановите орди. Осъзнатата отговорност за изхода на битката, дългът към народа, войнската чест, доверието на руския цар вдъхновяват бранителите на прохода.
В лирическия увод Вазов застава като смел защитник на своя хулен и клеветен народ. Поетът поема привидно върху себе си всички обвинения за робско малодушие, за липса на исторически подвизи у българите, за това, че свободата ни е дадена даром. Във втората част на лирическия увод в една стремителна възходяща градация той хвърля в лицето на врага тези обвинения, разкривайки корените на българската гордост. Поетът е намерил най-силното си вдъхновение, за да възвеличи едно име, което само вече говори за нещо нечувано. Прекрасните сравнения, хиперболата, метафорите поставят името на Шипка наравно с най-славните имена от общочовешката история. Легендарният връх е онази духовна висота, на която българинът е показал своето морално величие и е доказал на света, че петстотин годин робство не са могли да му отнемат жаждата за свобода.
Уводът подготвя за краткия, но крайно внушителен разказ за отбраната на Шипченския проход от българските опълченци под командването на генерал Столетов.
Възгласът “О, Шипка!” е израз на възхищение. Той звучи и като покана към всички за едноминутно мълчание и преклонение в памет на героите.
Авторът пренася читателя сред драматичната картина на боя, при чието изображение се проявява като майстор баталист. Битката е представена като драматичен сблъсък, съизмерим с най-страшни природни стихии.
Бури подир бури! Рояк след рояк!
На смелостта на “младите дружини” са противопоставени освирепелите “Бесни и шумящи турски талази”.
По символичен начин е представено мястото на сражението. От митологичните представи на човека за света идва противопоставянето на “долу” и “горе”. “Долу” е светът на демоните и мъртвите, а “горе” - светът на боговете. Като носител на героичното, на възвишеното, опъченците са горе, те защитават върха, а Сюлеймановите орди “лазят по урвата диви”. Обладани от гняв и злоба, турците са в подножието на “заветния хълм”. Техният предводител – “Сюлейман безумний” се уповава на верския фанатизъм на своите войници.
“…Търчете!Тамо са раите!”
Въпреки заповедите му в редиците на противника цари хаос.
И ордите тръгват с викве сърдити
и “аллах!” гръмовно въздуха разпра.
Чрез контраста в лирическото пространство – върхът (горе), на който са разположени “младите дружини”, и подножието (долу), където са турските пълчища, поетът внушава представата за величието и низостта като полюсни, нравствено-морални характеристики на двете воюващи сили.
Кое дава сили на опълченците в тези драматични моменти от боя да отстояват върха. Отговорът се крие в съпоставителното изображение: поробителят се бие с ожесточен фанатизъм, за да задържи господството си, а опълченците са въодушевени от благороден идеал – свободата.
Враговете напразно се опитват да превземат непристъпната твърдина – те се отправят нагоре “като тигри”, но срещнали отпора на защитниците, се разбягват “като овци”. Отчаяните възгласи “аллах!” се изгубват в мощния вик “Ура!”, в който ликува очакваща свободата си България. Върхът става символ на жертвоготовност, на себеотрицание, на доблест и родолюбие. Местоименията “върхът” (“Върхът отговори с други вик “Ура!”) обобщава единството и сплотеността на защитниците. Низходящата градация “и с нов дъжд куршуми, камъни и дървье” внушава динамиката и съдбоносността на страшния бой. Вазов използва богатството от епитети, за да засили контрастните внушения. Противопоставянето се засилва от ярка антитеза: “идат тигри, бягат като овци”
За да подчертае героизма на опълченците, Вазов е потърсил най-въздействащото сравнение, от което лъха българска гордост. “…българи, орловци/кат лъвове тичат по страшний редут”. Българските опълченци отстояват върха смели и жертвоготовни. Те се стремят да бъдат на предни позиции – там, където е омразният поробител, където е границата между робството и свободата, между безчестието и подвига. Защитниците на върха знаят, че от героизма им в битката зависи изхода на войната, съдбата на цял един народ. Съзнанието за величавата мисия, която изпълняват, им вдъхва сили: “не сещат ни жега, ни жажда, ни студ”. Градацията внушава, че изключителното им мощ идва от дързостта на довчерашния роб, почувствал тук, на върха, сладостта на свободата.
Те ще паднат, но честно, без страх
Кат шъпа спартанци под сганите на Ксеркси
Талазите идат; всичките нащрек са!
Силната метонимия, както и сравнението със съдбата на спартанците внушават трагизма и гордата саможертва.
Призивът на генерал Столетов откроява титаничния образ на един народ, решил да венчае България с “лаврови венци”. Думите на руския генерал вдъхновяват българите. Смъртта в бой за свобода е най-достойният човешки жребий, нужната хекатомба.
Вълните намират кинари тогаз…
Щикът се пречупва – гърдите остаят
Ярката антитеза внушава жертвоготовността на защитниците.
Неотлъчно от опълченците в боя е България. Тя е съдница на дделата им и вдъхновителка на подвизите им. Образът на родината е опоетизиран.
България цяла сега нази гледа…
Ако би бегали, да мрем по-добре.
Колективният вътрешен монолог играе важна роля за изграждане образа на опълченците. Обичта към България не им позволява да проявяват страх и малодушие. Те предпочитат смъртта пред позорното бягство. Защитниците виждат родината като майка, която разчита на тях и ги гледа с надежда.
Вазов градира напрежението. В боя опълченците преодоляват три решителни момента. Първият настъпва, когато боеприпасите свършват, а отникъде няма помощ. Защитниците посрещат този момент с изключително самообладание.
Няма веч оръжье! Има хекатомба.
Всяко дърво меч е, всякой камък – бомба,
Всяко нещо - удар, всяка душа – плам.
Анафората на “всяко” създава усещането за стихийност и едниство. Стихията – родена от човешкия устрем към победа, и единството на хората, които не искат да живеят повече като роби.
Вазов показва на какво са способни хората, които бранят истината, земята, правото да живеят свободни. Възходящата градация звучи страшно, но силно. Ярките метафори внушават сисъла на подвига и саможертвата.
Вторият момент настъпва, когато камъните и дърветата изчезват от позициите.
“Грабайте телата!” – някой се изкреска
……..
катурят, струпалят като живи пак.
Експресивният глагол “изкряска” показва страстното желание на опълченците робството завинаги да бъде заличено. В този върховен момент читателят като че ли за миг спира дъх, за да задържи в съзнанието си тази невероятна по сила на внушение картина: “политналите” в последен жертвен порив мъртви опълченци. Алитерацията на звука “р” създава слухова представа за ужаса на сражението. Глаголът “тръпнат” и епитетът “демонский” показват изумлението на поробителя, който не може да разбара, че в тази битка на живот и смърт е обречен.
Третият момент настъпва, кагота всички възможности за отпор са изчерпени и остава само саможертвата.
И фърлят се с песни в свирепата сеч
Като виждат харно, че умират веч.
Опълченците се сливат със земята, със скалите, за да се превърнат в непревземаема крепост.
На Шипка си дават среща жестокото насилие и възвишения порив към свобода. С величавия си подвиг опълченците доказват, че българинът не е вече роб.
Финалната картина внушава вечността на подвига. Тя звучи като заключителен акорд на тържествена симфония, която пренася от праг на праг, от век на век и от сърце на сърце спомена за величавия подвиг на българските опълченци.
Поетът внушава, че има събития, които не се мерят с човешката представа за вечност и нравствено величие, защото светът се развива и ценностната система се променя. Тези събития дават ново име на майката земя. Докато съществува планетата, споменът за тях ще е жив. Неподвластен на времето. Неподвластен на човешките настроения. Тези събития сами се превръщат в мярка за времето.
