Островът на забранените коли

Started by dodic, April 12, 2006, 15:10:01 PM

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

dodic

Реших да ви представя един мой пътепис, писан неотдавна. надявам се да ви хареса и усетите вълнението, което изпитах и аз посещавайки тези места. Ето го и него:

Огромната гума изскърца от теглото на корабчето, притиснало я към бетонния кей. Висяща от него, тя за пореден път изпълни дълга си предотвратявайки конфликта между метал и бетон. Двигателите изръмжаха като за последно и замлъкнаха, оставяйки водата да приеме отново обичайното си състояние. След час и нещо в морските ширини на Мармара стъпваме на твърда земя, остров Буюкада, най-големия от групата Принцови острови край Истанбул. Още на кея се забелязва присъствие на местната полиция. Двама униформени мъже, заели пози на безстрашие оглеждат пристигащите, създавайки у теб чувство на заточение, подсилено от металните решетки преграждащи и разделящи бетонния кей на две.  Върволицата преминава през вратите и се насочва към главната крайбрежна алея, осеяна с ресторанти и шикозни къщи, използвани като летни вили от заможни личности. Тук чувството на заточеност отстъпва място на възхищението от красотата на природа в хармония с ненатрапващи се сгради. Групата инертно се насочва към ,,паркинга" на каретите за панорамна обиколка на острова, а моята гравитация ме отпраща в съвсем друга посока. Всеизвестно е, че на цялата група острови няма моторни превозни средства, а придвижването се извършва само от карети с конска тяга и велосипеди. Предлага се богат избор от велосипеди под наем за меко казано смешни суми на час. И така отклонил се от тълпата преминавам през малко площадче, наподобяващо на център на острова и поемам бавно по лабиринта от китните и спокойни улички. Множество магазинчета предлагащи декоративни цветя в щайги наредени на земята, сувенири, дрехи, хранителни стоки и още куп неща отваряха врати грижливо подреждани от собствениците си. Изключително красиви, окъпани в зеленина, по скоро палати, от колкото къщи подсказват за дебелината на портфейла на притежателите си. Свежестта на въздуха и тишината трайно са се настанили тук, а спокойствието акомпанирано от песента на птиците предизвиква чувство на лентяйство, на безвремие, и усещане за бягство от съвремието, от големия град, от хаоса и шумотевицата. Така залисан се изкачих до самия връх. Реалността тук бе съвсем различна. Шикозните къщи бяха изместени от постройки, приличащи на колиби, обитавани от местното население. В дясно от мен се откри просторно футбулно игрище с разположена на видно място бронзова статоя на човек с внушителен вид. Малко се постреснах от присъствието му първоначално, но после промуших дигиталката през едрите отвори на оградата и запечатах мига. Не посмях да прекрача и да видя лика на този така гордо изправен господин поради опасения от неправилно изтълкуване на намеренията ми от страна на живеещите стопани в отсрещната постройка, чиито псета отдавна сигнализираха за присъствието ми. На самия връх започваше парк, чието наименование не можах дори да прочета, а камо ли да запомня. Мястото излъчваше невероятно спокойствие. Долавяха се само тихите гърлени звуци на токачките размотаващи се спокойно. Дори и прекалената ми близост не ги смущаваше и не прекъсна вземането на обедната баня в пепелта. Веднага се поражда паралела между тук и родината. При други обстоятелства, като да речем в парк на територията на България вече да бяха заколкочили със зеленчук в някоя очукана тенджерка, притежание на индивид от групата на крайно нуждаещите се, но това тук сякаш бе невъзможно. Отърсил се от този ред на мисли продължавам проучването на раьона. Измежду стволовете на и без това редките дървета се виждаха от една страна съседните островчета, а от друга крайбрежието на исполинския град Истанбул. Едва от тук човек може да проумее и съзре реалните размери на този огромен град, единствения в света, разположен на два континента. Търсейки по-сериозна пролука измежду дърветета продължавам по каменната, ниска стена опасваща парка.
Тук, там се мярваха групичка кактуси, сгушени в каманите, подсказващи за топлия климат на острова. Най-накрая откривам търсената от мен пролука, гледаща към сравнително малко и слабо населено островче. Гледката над боровите върхове е невероятна, дори зашеметяваща. Необятната морска шир, затихнала като тепсия сякаш се сливаше с хоризонта, превръщайки небе и земя в едно цяло. Това бе истинска насита за очите, а изобщо и за сетивата. Точно в този момент на блаженство ме застигнаха и неприятностите. Едро куче от неизвестна за мен порода, видно претендиращо за територията си се спускаше, ръмжейки към мен. Оглеждайки се наоколо за наличие на собственици, гарантиращи до определена степен сигурността ми останах като вцепенен на мястото си. Явно бе, че поради липса на такива трябваше да предприема нещо. Бавното изтегляне ми се стори най-удачния за създалата се ситуация вариант и със ситни крачк, пристъпвайки назад се отдалечавах от него, неизпускайки го от очи. Явно усетило  беззащитността ми, то ме остави да се измъкна. Отново можех да се наслаждавам на спокойствието след ударната доза адреналин и поех към противоположната страна на острова. Тук вече бе така да се нарече по-цивилизовано. Асфалтовата алея се виеше точно по периферията, предоставяйки чудесна гледка към съседните два острова. Някъде пред мен, недалеч се дочуваха разговори и препирня. Не след дълго иззад завоя, разчупвайки тишината с тропота от копитата си, препускаха към мен малка групичка коне. Докато се активирам и първите вече бяха прелетели край мен. За първи път виждах така спокойно препускащи коне. Гривите им се развявяха, а те с видимо удоволствие трополяха, спускайки се по наклона, следвани вероятно от стопанина си. Направи ми впечатление, че той изобщо не се тревожеше за тях. Вече се губеха от погледа, а той си крачеше бавно, минавайки покрай мен кимна за поздрав и продължи в спокойното си темпо след тях.  Предположих, че това бяха конете впрягани в каретите. Малко по-нагоре се виждаха оборите на жребците, скътани в единия край на поляна. Имаше и още дузина свободно пасящи. Мяркаха се и деца, а малко по-встрани и самите къщи на родителите им. Проверил съдържанието и на тази част от острова, оставаше само да се спусна обратно долу при цивилизацията. Имах още няколко часа за разглеждане на крайбрежната алея и след като се спуснах, се насочих натам. Новопристигнала група туристи обикаляше из улиците, обсъждайки гръмогласно видяното от прелитащите покрай мен карети. Ресторантчетата вече се бяха позапълнили и спокойната атмосфера от сутринта бе заменена от глъч и оживление, но край самия бряг бе още сравнително тихо. Морето бе прекалено сънливо, и кристално чистите му води едвам плискаха бетонната стена, отделяща го от сушата. В оставащите минути до обратното потегляне просто си седях на пейката, поглъщайки слънчевите лъчи на пролетното слънце, вдишвах аромата на морето и мечтаех. Мечтаех един ден и аз да се установя на място като това, място където тишината и спокойствието са  ръка за ръка, където присъствието на туристи е ненатрапчиво и влиянието на цивилизацията не е изместила обаянието на природата, където времето сякаш е спряло.  
Понякога, от себе си се скривам