Самота

[Dorito]

искам да отбележа,че не е писано от мен.преди години го бях намерила някъде из нет-а 

Самота
Тя беше толкова красива-
С черни очи и дълга коса,
Умна и приказлива,
Но винаги се чувстваше сама.
По всяко време беше с усмивка и хората виждаха само това.
Истинската и същност не се опитваха да разкрият
И тя беше сама във тълпа.
По природа бе мила и добра
Всички споделяха проблемите си с нея.
Търсеха разбиране и топлота
Помагаше им с готовност и щастлива бе от това.
Но никой не виждаше как малко по малко гаснеше тя
Болна бе от болестта,наречена самота
Ден след ден посъхваше нейната красота,
А слепи бяха хората за нейната тъга.
Продължаваше усмихната да бъде през деня,
Горещи сълзи проливаше,скрита в нощта.
И така започна да се крие в тъмнина.
През деня бе изкуствено щастлива,
Лъчите на слънцето за нея бяха решетки,
а мракът бе свобода,
Светлината се превърна в проклятие,
А луната в символ на радостта.
Лека по лека затвори се в себе си тя,
Светът започваше с вечерта,
Завършваше,когато дойде утринта
С пъврия лъч омразна светлина.
Живееше в собствения,но измислен свят,
споделяше всичко с луната,
Обгърната в гъстия мрак
И целуваща се със самотата
Дяволска бе тази целувка,
Целувка с ангелска красота,
нежност преливаше от тази милувка,
Но тя беше бягство от реалността.
Не усещаше,а може би не искаше да усети,
че вървеше бавно,но сигурно към смъртта.
Всеки знае,че дяволите са ангели проклети,
А тя прокле се сама.
И така продължаваше всичко,минаваха дните в очакване на вечерта,
Живота започна да губи смисъл и тя поиска смъртта.
Една нощ незабелязано излезе.
Знаеше къде отива - към нейната скала.
Това бе любимото и място.
Изгледът от нея беше несравнима красота.
Толкова близо бяха звездите,
А от всяка по-ярко блестеше луната,
Вятърът разпиляваше и косите
И тя тръгна към ръба на скалата.
В очите и вече нямаше сълзи,
Искренно щастлива беше сега.
Блестяха разпилените коси,
А от мечтата делеше я крачка една.
Погледна за последно небето,
Усмихна се на нощта,
Пристъпи напред и летейки извика - "СБОГОМ,САМОТА!"