В безлунна вечер без цел си вървях
пътеката се виеше отпреде.
Насред гората изворче видях -
една сърна да пие се наведе.
Луната кръглолика се показа
подухна топъл пролетен ветрец,
-"Чудесна нощ!" - сърничката ми каза,
разпръсна сребърен прашец.
И занемяла от почуда
със питащ поглед и застинало лице,
помислих си - "Дали не е заблуда?"
с изтръпнало в очакване сърце.
И пожелах си да се случи чудо.
Говорих за надежди и любов.
Умът ми завъртя се лудо,
дори луната чу отчаяния зов.
Побягнах през гората като луда,
над мен валеше сребърен прашец.
И слънцето опитах да събудя,
да дойде върху приказен жребец.
Помислих си, че вярата ми в ангели
не е илюзия, не е лъжа.
Ала звездите от небето бяха паднали -
да ги намери - никой не можа.
Пресъхнало бе изворчето лунно,
пътеката превърна се в змия.
А аз се влачех през гората мудно,
унила след поредната лъжа.
Магията се развали - заблуда.
Разпръсна се, превърна се в тъга.
Сърничката погледна ме с почуда
и скри се в призрачна мъгла.
