Когато угасне най-светлият лъч,
когато изстине най-топлият пламък,
когато сърцето ми, тъй, изведнъж,
стане по-твърдо от камък,
ще видиш как сенки към тебе пълзят,
ще тичаш, но те ще те стигнат,
ще викаш за помощ, но те ще мълчат
и никой наоколо няма да има...
Един след друг от гроба труп ще стане
да търси своето възмездие,
но целият ще е с меса раздрани,
на плъховете угощение,
а демони ще падат от небето,
ще се озъртат с кървави очи,
със нокти ще разкъсват всяка твар човешка,
ще хапят с хиляди усти...
реки от сълзи ще поливаш
увяхнали цветя на любовта,
но само червеи ще виждаш
и тук-там някоя змия.
Ще чувстваш зъби във врата си,
ще късаш с нокти свойта плът,
ще губиш бавно и ума си,
ще чувстваш и вкуса на кръв...
Но подай ми ръката си, аз ще те пазя
от кошмарните воини на моето зло
и от хищните котки на мойта омраза,
ще те пазя без всякакво "но",
а ти... Ще стоиш ли до мене, докато заспя,
да ми кажеш за рицар незнаен,
който, въпреки цялото зло на света,
се изправил срещу великани?
Ще стоиш ли до мене в последния миг,
да посрещнем последния залез
и, когато се скрие пламтящия лик,
да затворим във себе си хаоса?
